ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3511

[населено място], 10.12.2025 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. Анна Ненова

Т. К.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 1781 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „К. В. ЕООД срещу решение № 746 от 23.12.2024г. по в. т.д. № 791/2024г. на Апелативен съд – София в частта, с която, като е отменено решение № 1091 от 01.08.2024г. по т. д. № 833/2022г. на Софийски градски съд, е признато за установено по искове на „Българска банка за развитие“ ЕАД срещу дружеството по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, че „К. В. ЕООД дължи на банката сумата от общо 22 493. 07 евро, представляваща комисионна за ангажимент по първи транш съгласно чл. 6, ал. 2 от Договор за банков кредит № 1021/28.02.2020г., начислена за периода от 29.05.2021г. до 22.12.2021г., със законната лихва за забава от 19.01.2022г. до окончателното плащане, както и 168. 70 евро изтекла лихва от 22.12.2021г. до 17.01.2022г. За сумите е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 21.01.2022г. по ч. гр. д. № 2414/2022г. на Софийски районен съд.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. В нарушение на чл. 301 от ТЗ съставът на Апелативен съд – София е приел, че изпратените от Я. Я. електронни писма от 16.06.2021г. и от 30.06.20201г. нямат правно значение относно дължимостта на комисионна за ангажимент след 28.05.2021г., доколкото този служител на банката не разполага с пълномощия да изразява съгласие от името на банката за прекратяване на договора за кредит, респективно преустановяване начисляването на комисионна за ангажимент. В изпратения от страна на кредитната институция отговор от 24.02.2022г. тя не се е противопоставила на действията на Я., за които фактически е узнала 15 дни по-рано. Банката е пропусната да се противопостави на извършените от служителя действия и в срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК и до приключване на производството пред първата инстанция. Същевременно от въззивния съд не са били изключени като преклудирани представените в първото съдебно заседание пред Софийски градски съд електронно писмо от 04.08.2021г. от Я. Я.; Наръчник за кредитната дейност на банката; протоколи от 26.10.2021г., 28.10.2021г., 30.11.2021г. и 03.12.2021г. от заседания на Управителния съвет на банката; уведомление от 09.02.2022г.; отговор от 24.02.2022г. от ищеца до ответника; извлечение от счетоводна програма. Неправилно са били съобразявани доводите на банката, че прекратяването на договора за кредит е под условие; че решенията на Управителния и Надзорния съвет за прекратяване ангажимента на банката по договора за кредит са с давностен срок от 3 месеца; че изпратените електронни писма от 16.06.2021г. и от 30.06.2021г. не обвързват банката.

Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касация, отменено и предявените искове - отхвърлени.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на делото материалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставеният въпрос е: “Кога действията на едно лице, извършени от името на търговец, без да притежава представителна власт, обвързват мнимо представлявания?“.

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на решение № 202 от 06.02.2012г. по т. д. № 87/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 89 от 12.06.2013г. по т. д. № 431/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 103 от 25.07.2014г. по т. д. № 2994/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., постановени по приложението на чл. 301 от ТЗ, както и на решение № 170 от 28.12.2015г. по т. д. № 541/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 160 от 03.12.2020г. по т. д. № 2634/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 225 от 05.01.2016г. по т. д. № 3636/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 362 от 30.04.2010г. по ч. т.д. № 156/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 558 от 06.07.2010г. по ч. т.д. № 159/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 37 от 30.03.2020г. по т. д. № 2206/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., постановени по приложението на чл. 372 от ГПК.

От насрещната страна по жалбата „Българска банка за развитие“ ЕАД не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и е допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, с оглед поставения от касатора въпрос, не се установява основание за допускане на касационно обжалване. Не се установява също вероятна нищожност, недопустимост на въззивното решение или негова очевидна неправилност, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, подадено на 19.01.2022г. пред Софийски районен съд, от „Българска банка за развитие“ ЕАД е било поискано присъждането на сумата от 71 551. 77 евро, представляваща комисионна за ангажимент по първи транш на кредит за периода от 09.03.2020г. до 22.12.2021г. съгласно чл. 6, ал. 2 от Договор за банков кредит № 1021 от 28.02.2020г., сключен между банката и „К. В. ЕООД, със законната лихва от датата на заявлението до окончателното плащане. Претендирано е било също присъждането и на 536. 64 евро изтекла лихва от 22.12.2021г. до 17.01.2022г. и 30. 68 евро платени разноски.

Съгласно изложените в заявлението обстоятелства договореният размер на кредита е бил 4 150 000 евро, разпределен на два транша, включително първи транш - 3 950 000 евро за реализиране от „К. В. ЕООД на инвестиционен проект. Сумата е трябвало да бъде предоставена не по-късно от 19.02.2022г. Кредитът е бил изцяло неусвоен, но кредитополучателят „К. В. ЕООД е дължал комисионна за ангажимент от 1% годишно, начислявана ежедневно върху неусвоената част, от датата на сключване на договора за кредит до усвояването му или до прекратяване на договорните отношения поради неусвояване на средствата. Банката е прекратила действието на договора на 22.12.2021г. на основание чл. 23, ал. 3, б.“а“, вр. чл. 23, ал. 1, б.“а“ от договора.

На 21.01.2022г. по образуваното ч. гр. д. № 2414/2022г. на Софийски районен съд е била издадена Заповед № 2609 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за всички претендирани суми, с присъждане на разноските в заповедното производство.

С възражение по чл. 414 от ГПК от 25.03.2022г. „К. В. ЕООД е оспорило заповедта в частта на определената за плащане главница от 22 493. 07 евро, представляваща комисионна за ангажимент, начислена за периода от 29.05.2021г. до 22.12.2021г., формирана съответно за вноски с падежи 30.06.2021г., 31.07.2021г., 31.08.2021г., 30.09.2021г., 31.10.2021г., 30.11.2021г. и 22.12.2021г. Оспорена е била и дължимостта на лихва за забава до размера от 168. 70 евро. Изложените от „К. В. ЕООД съображения са били, че с молба вх. № 5268/28.05.2021 банката е била уведомена, че дружеството няма да усвоява и ползва средствата от банковия кредит. Във връзка с така подадената молба е било взето решение от Управителния съвет на банката за прекратяване на ангажимента. Решението е било одобрено от Надзорния съвет на „Българска банка за развитие“ ЕАД. За тези обстоятелства „К. В. ЕООД е било уведомено от служителя на банката Я. Я. съгласно електронни писма от 16.06.2021г. и от 30.06.2021г., изпратени от служебния й адрес [електронна поща].

Към възражението са били представени молбата от 28.05.2021г. на дружеството и изпратените от служителя електронни писма. Според съдържанието на молбата от 28.05.2021г. дружеството е заявило промяна в инвестиционните намерения и е пожелало сключването на споразумение за прекратяване на договора и всички сключени в тази връзка договорки (за учредяване на особен залог и обезпечения по ЗДФО, за откриване на резервна сметка, за закриване на банковите сметки на дружеството). Съгласно електронните писма, изпратени от Я. Я., Управителният съвет и Надзорният съвет са одобрили прекратяването на ангажимента по договора за банков кредит, като за целта е трябвало да бъде подписано споразумение. При подписването му, при заплащане на дължимата такса ангажимент (тогава в размер на 49 923. 61 евро), банката е трябвало да издаде нотариално заверено съгласие за заличаване на особения залог, както и да подготви споразумение за прекратяване на договорите за предоставяне на обезпечения по ЗДФОИ.

С подадена по реда на чл. 422 от ГПК искова молба от 09.05.2022г. банката е поискала признаване на оспорените с възражението по чл. 414 от ГПК вземания.

С отговор „К. В. ЕООД е оспорило исковете по вече изложените в заповедното производство съображения.

По образуваното т. д. № 833/2022г. на Софийски градски съд са били събрани писмени доказателства и изслушано основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза. В основното си заключение (по задачи на ищеца) вещото лице е посочило начислените от банката суми като такса ангажимент и размера на изтеклата лихва за забава. В допълнителното заключение (по задачи на ответника) същото вещо лице е уточнило, че банката не е преустановявала начисляването на комисионна за ангажимент по първия транш на кредита до 22.12.2021г., като за периода от 10.03.2020г. до 21.02.2022г. сумата от 3 950 000 евро е било налична за усвояване по счетоводната партида на ответника.

В първоинстанционното производство „К. В. ЕООД е поискало представяне на протоколите от заседанията на Управителния и на Надзорния съвет на банката, на които е било разгледана подадената от ответника молба вх. № 5268/28.05.2021г. Документите са били представени от ищеца в първото открито съдебно заседание. Това са били препис – извлечение от Протокол № 39 от 08.06.2021г. на Управителния съвет на „Българска банка за развитие“ ЕАД и Протокол № 17 от 25.06.2021г. на Надзорния съвет на банката. Според решението на Управителния съвет е било дадено съгласие за прекратяване на ангажимента за ползване на кредит по договора за банков кредит, като за целта бъде подписано споразумение, но след заплащане на дължимата такса за ангажимент в размер на 49 923. 16 евро, начислена до датата на депозиране на молбата вх. № 5268/28.05.2021г. Между страните допълнително споразумение не е било подписвано, нито при банката е имало счетоводни операции, които да отразяват решенията на Управителния съвет и на Надзорния съвет на банката. Допълнително, също в първото открито съдебно заседание, от банката са били представени: електронно писмо, изпратено от Я. Я. на 04.08.2021г. за нуждата от споразумение за прекратяване на ангажимента; Наръчник за кредитната дейност на „Българска банка за развитие“ ЕАД, действащ към момента на вземане на решението от Управителния съвет от 08.06.2021г. за установяване, че взетите решения са били за срок от три месеца; препис – извлечение от Протокол № 83 от 26.10.2021г. на Управителния съвет за взето решение кредитът на ответното дружество да бъде прехвърлен в управление „Проблемни вземания“; препис-извлечение от Протокол № 93 от 30.11.2021г. на Управителния съвет за одобряване на индивидуална стратегия и план на действие към нея за събиране на задълженията по договора за банков кредит.

С решение от 01.08.2024г. предявените от „Българска банка за развитие“ ЕАД искове са били отхвърлени. Първоинстанционният съд е приел, че по повод подадената молба за прекратяване на договора поради промяна в инвестиционните намерения и отказ от усвояване на кредита е било налице и насрещно изявление за прекратяването му, за което ответникът е бил уведомен с имейла от 16.06.2021г.

Решението е било обжалвано от „Българска банка за развитие“ ЕАД и по образуваното в. т.д. № 791/2024г. на Апелативен съд – София е било постановено решение № 746 от 23.12.2024г., с което след отмяна на първоинстанционното решение исковете на банката са били уважени. Въззивният съд е приел, че е липсвало постигнато писмено съгласие за прекратяване на договора за кредит въз основа на молбата на ответника от 28.05.2021г., а до тогава, съответно усвояване на сумата, е била дължима комисионната. Отправеното от ответника предложение за прекратяване на договора е било прието, но при поставени условия – погасяване на начислената до този момент комисионна и подписване на нарочно споразумение. Тези условия не са се осъществили и поради това не е можело да се приеме, че е постигнато съгласие за прекратяване на договора. Я. Я. не е имала пълномощия да изрази съгласие за прекратяване на договора. От съдържанието на изпратените от нея електронни писма е ставало ясно, че ответното дружество е било уведомено, че Управителният съвет на банката е одобрил прекратяване на ангажимента по договора за кредит, но е било необходимо да бъде подписано споразумение за прекратяване и че прекратяването ще бъде осъществено при условие, че е била заплатена дължимата към 28.05.2021г. комисионна в размер на 49 923. 61 евро. В този смисъл са било протоколното решение на Управителния съвет, одобрено от надзорния съвет. С писмо от 04.08.2021г. Я. Я. е уведомила ответното дружество, че решението на Управителния съвет е с давност три месеца и с изтичането му ще бъде възстановено начисляването на комисионната за ангажимент. Споразумение не е било подписвано, а дължимата комисионна за ангажимент е била събрана принудително по изпълнително дело № 20228410401097 на ЧСИ Н. М. след снабдяване на ищеца с изпълнителен лист. Облигационната връзка е била прекъсната с изпращането и получаването на изявлението за прекратяване на договора, получено от ответника на 22.12.2021г. Ответникът не е изпълнил своето задължение за заплащане на комисионна ангажимент и банката е била в правото си да отправи такова изявление.

При тези установени обстоятелства поставеният от касатора материалноправен въпрос не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил изводите на въззивния съд в решението му.

Въпросът (относно приложението на разпоредбата на чл. 301 от ТЗ) предпоставя изводи на въззивния съд за изразено от Я. Я. от името на банката съгласие за прекратяване на Договора за банков кредит № 1021/28.02.2020г. Такова обстоятелство съставът на Апелативен съд – София не е възприемал, въпреки общо посоченото от съда, че Я. Я. не е имала пълномощия да изразява съгласие за прекратяване на договора за кредит.

Напротив, въззивният съд е приел за осъществени други обстоятелства. Възприето е било, че съобразно сключения между страните договор за кредит комисионната за ангажимент от 1% годишно се е начислявала ежедневно върху неусвоената част от кредита до усвояването му или до прекратяване на договорните отношения. Касаторът - ответник се е позовал на молбата вх. № 5268/28.05.2021г., с която е била заявена промяна в неговите инвестиционни намерения, но съгласно молбата, съответно и на уговорките между страните в договора за кредит, е било поискано сключването на споразумение за прекратяване на договора за кредит. С. П. № 39 от 08.06.2021г. на Управителния съвет на банката, такова съгласие е било дадено (одобрено съгласно Протокол № 17 от 25.06.2021г. на Надзорния съвет), но при условие, че от ответника бъде заплатена натрупаната до 28.05.2021г. такса за ангажимент (в размер на 49 923. 16 евро), а такова плащане от дружеството не е било направено. Сама по себе си заявената промяна в инвестиционните намерения на ответника е била приета от въззивния съд за недостатъчна, а изявленията на Я. Я. в електронните писма от 16.06.2021г. и от 30.06.2021г., според въззивния съд, са съответствали изцяло на протоколните решения на управителните и надзорните органи на банката. От служителя не е било правено самостоятелно изявление, съдържащо съгласие за прекратяване на договора за кредит между „К. В. ЕООД и „Българска банка за развитие“ ЕАД.

С оглед тези изводи на въззивния съд решението му не е постановено в противоречие с посочените от касатора съдебни решения по приложението на чл. 301 от ТЗ (решения по т. д. № 87/2011г., т. д. № 431/2012г. и т. д. № 2994/2013г. на ВКС, ТК), нито в нарушение на съдебната практика по приложението на чл. 372 от ГПК, обективирана в останалите посочени съдебни решения и определения на състави на ВКС (т. д. № 541/2014г., т. д. № 2634/2019г., т. д. № 3636/2015г., ч. т.д. № 156/2010г., ч. т.д. № 159/2010г., т. д. № 2206/2018г. на ВКС, ТК). Всъщност изводите на въззивния съд в решението му са основани изцяло на писмените доказателства, посочени и представени още в заповедното производство, приобщено към производството по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, при което допълнително приетите писмени доказателства (след срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК) не са имали решаващо значение.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - София в обжалваната от касатора „К. В. ЕООД негова част.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 746 от 23.12.2024г. по в. т.д. № 791/2024г. на Апелативен съд – София в обжалваната от „К. В. ЕООД негова част.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.