ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5965

гр. София, 19.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 3333 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Ц. С. срещу въззивно решение № 1696/20.03.2025 г. по възз. гр. д. № 5465/2024 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20115149/ 05.02.2024 г. по гр. д. № 62681/2020 г. на Софийския районен съд, е отхвърлена претенцията на жалбоподателя по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на предходно постановените (по споразумение по чл. 127, ал. 1 СК, утвърдено с решение № 157832/23.07.2020 г. по гр. д. № 61670/2019 г. на СРС) мерки за родителските права спрямо детето К. С. С., като упражняването на родителските права се предостави на касатора и се определи местоживеене на детето при него. С обжалваното решение е прието, че майката М. Р. Р. следва да продължи да упражнява родителските права по отношение на детето и то да живее при нея, а на бащата е определен по-разширен режим на лични отношения с детето К..

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си касаторът сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) счита ли се за служебно известен факт влязла в сила присъда в същия съд (СГС) между същите страни, касаещ предмета на делото и съществува ли задължение за съда служебно да събира доказателства относно обстоятелства, имащи отношение при решаването на спора, съблюдавайки най-добрия интерес на детето; следва ли съдът служебно да направи проверка за влязла в сила присъда с оглед решаване на спора, съобразявайки най-добрия интерес на детето; 2) длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните и да изложи мотиви по тях; 3) длъжен ли е съдът да направи анализ и оценка на всички обстоятелства, съобразявайки критериите по чл. 59, ал. 4 СК, без да отдава решаващо значение на който и да е от тях; когато детето е момиче и е на ниска възраст, родителските права винаги ли следва да се предоставят на майката; 4) длъжен ли е съдът по чл. 59, ал. 9 СК да определи релевантния период за преценката дали са изменени обстоятелствата и как се извършва адекватна преценка дали исканата промяна обслужва най-добрия на детето; 5) длъжен ли е съдът да вземе предвид извънсъдебното признание на факти, направени от страната с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото; 6) длъжен ли е съдът да посочи откъде следва да бъде взимано и връщано детето за осъществяване режима на лични отношения; следва ли съдът да определи ясно режима на лични отношения с неотглеждащия родител с оглед избягване на възможни конфликти при осъществяването му; 7) длъжен ли е съдът да съобрази режима на лични отношения с разстоянието между местоживеенето на детето и неотглеждащия родител, постановявайки режим 2 пъти по 15 дни през лятото, а не такъв от общо 30 дни през лятото, с оглед най-добрия интерес на детето. Сочи се практика на ВС и на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответната страна по жалбата - М. Р. Р., чрез адв.Е. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:

Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 59, ал. 9, вр. чл. 127, ал. 1 СК, ако обстоятелствата се изменят, съдът по молба на един от родителите, по искане на дирекция „Социално подпомагане“ или служебно може да измени постановените по-рано мерки относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му и да определи нови. Изменение може да бъде постановено и по отношение на мерките, определени с одобрено от съда споразумение между родителите. Изменението по чл. 59, ал. 9 СК се обуславя от установена и доказана в производството промяна на обстоятелствата, при които са определени предходните мерки. Обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, обясненията на страните, представените социални доклади и заключенията на назначените комплексни психологични и психиатрични експертизи, въззивният съд е счел, че с оглед конкретно установените обстоятелства, в най-добрия интерес на малолетната К. (род. 21.08.2018 г.) е родителските права да продължат да бъдат упражнявани от майката. Посочено е, че и двамата родители имат добър родителски капацитет и притежават необходимите качества и възможности да се грижат и възпитават детето. Отчетено е, че до настоящия момент непосредствените грижи за К. са полагани само от майката, която е и основната фигура на привързаност за малолетната. След влизане в сила на решението по гр. д. № 61670/2019 г. на СРС, майката е променила местоживеенето си, като се е завърнала да живее в родния си град – Р. и там е организирала живота на детето, неговата социална и учебна среда. Промяната на местоживеенето на майката не е довело до влошаване или до подобряване на условията на живот при нея, а промяна в условията за живот при бащата не е констатирано. Съдът се е позовал на заключенията на вещите лица д-р Е. М. и Ж. Т., че при направеното изследване не се установяват причини, които да обуславят промяна на определените мерки за упражняване на родителската отговорност и на местоживеенето на детето. Напротив, експертите са посочили, че евентуална промяна и извеждане на детето от местоживеенето при майката би представлявало източник на допълнителен стрес за него, а и не се налага с оглед ниската му възраст, пола и историята на отглеждането му до момента. Установяване на центъра на живот на майката в друго населено място не рефлектира пряко върху рационалността и ефективността на предходно уговорените със споразумението между страните мерки за упражняване на родителската отговорност. Конфликтните отношения, неразбирателството и напрежението между двамата родители, въвличането на детето в тези конфликти, особеностите в поведението както на бащата, така и на майката при изпълнение режима на лични отношения между детето и баща му, не обосновават извод, че упражняването на родителските права следва да бъде променено и предоставено на С.. Ниската възраст и пола на К. предпоставят по-голяма необходимост от майчина подкрепа и модел на поведение в периода, през който се доизграждат хигиенните навици на подрастващата и започва създаването на образователните навици, а последното би било подпомогнато от квалификацията и придобитите трудови умения на майката като начален учител. В тази насока са съобразени потребностите и нуждите на детето от спокойствие, сигурност и предвидимост, както и отчетения от вещите лица адаптационен стрес при рязка промяна в начина му на живот. На следващо място е посочено, че детето се нуждае от регулярен, интензивен и по – продължителен контакт с бащата, което ще способства за укрепване и съхраняване на емоционалната връзка помежду им. За преодоляването на формално заявеното протестно поведение на детето спрямо бащата, свързана с дисбаланса на времето, прекарано заедно, съдът е приел, че следва да бъде увеличено времето, прекарвано с него, като при определяне на новия режим на личните отношения е съобразил предстоящото постъпване на детето в училище; обстоятелството, че двамата родители живеят в различни (и отдалечени) населени места, което прави неподходящо включване на срещи между бащата и К. през делничните дни, а в седмичния режим - връщане на детето в понеделник сутринта, доколкото това предполага дълго и изморително пътуване преди началото на учебните занятия. Съблюдаването на интереса на детето изисква да не се редуцира и нарушава контактът му с бащата, а майката да бъде подпомогната и консултирана за коригиране на поведението й относно комуникацията между К. и баща й, като не оставя детето в тази незряла възраст само да прави избор дали да се среща или не с баща си. В заключение е направен извод, че иска на С. за промяна на мерките за родителската отговорност, като му се предостави упражняването на родителските права и се определи местоживеенето на детето при него, е неоснователен и следва да се отхвърли. С въззивното решение е постановено изменение на мерките (определени по гр. д. № 61670/2019 г. на СРС) за лични контакти с бащата, като е определен по-разширен режим, който е съобразен и с промененото местоживеене на детето и училищните му ангажименти.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Въпроси №№1, 6 и 7 в изложението са фактически, а не правни и поради това не могат да обусловят допускането на касационния контрол. Извън това, съдът е съобразил значението на влезлите в сила присъди (чл. 300 ГПК) за настоящия спор и фактите, които те установяват, като ги е обсъдил в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства. Определил е ясно и точно начина на провеждане на режима на лични контакти на бащата с детето, но в крайна сметка нормалното му осъществяване зависи от волята и нивото на осъзнаване на родителската отговорност от майката и бащата на К..

Останалите въпроси (№№2-5) в изложението нямат претендираното от страната значение и не съставляват основание за селектирането на жалбата.

Съдържанието на подробните и ясни мотиви на въззивното решение опровергава доводите на касатора за необсъждане от страна на съда на всички правно значими обстоятелства, на събраните по делото доказателства, както и на доводите и възраженията на страните. Решаващият съд не се е отклонил от процесуалните си задължения при разглеждането на делото и е формирал свои собствени решаващи изводи по предмета на спора, като е съобразил задължителната и установената съдебна практика (вж. - т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК; решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/ 2015 г., IV г. о., решение № 154/ 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о. на ВКС и др.).

Съобразени са и постановките на ППВС № 1/1974 г. (актуални и при сега действащия СК – 2009 г.), че под „изменение на обстоятелствата“ се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при новото разрешение. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки, при която преценка следва да се изхожда изключително от интересите на детето. Установена е практиката на ВКС, че по своето съдържание изменението на обстоятелствата, респ. новите обстоятелства, могат да имат най-различна проявна форма. Те могат да се отнасят до родителските, възпитателските или моралните качества на родителите, до тяхното и на децата поведение, до желанието на децата и на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, до социалната среда, в която живее детето, до жилищните, битовите и материалните условия и т. н. Съдът е длъжен да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото, като водещ критерий при решаването на този вид спорове е интересът на детето (вж. - решение № 215/21.06.2011 г. по гр. д. № 1325/ 2010 г., III г. о., решение № 280/20.07.2011 г. по гр. д. № 888/2010 г., IV г. о., решение № 152/18.06.2012 г. по гр. д. № 1066/2011 г., III г. о., решение № 65/28.02.2014 г. по гр. д. № 4202/2013 г., IV г. о., решение № 331/01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г., IV г. о., решение № 243/08.07.2014 г. по гр. д. № 7289/2013 г., IV г. о. и др.).

В случая, решаващите мотиви на въззивния съд не разкриват противоречие с цитираните правни разрешения. Безспорно, при спорове между родители за упражняването на родителските права и режима на лични контакти с родителя, на когото те не са възложени, респ. по искове за промяна на постановените мерки, най-същественото обстоятелство, което подлежи на изследване и установяване е интересът на детето – § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД. Съдът служебно следи за него, както и за обстоятелствата, настъпили в хода на процеса, които са от значение за определянето на този интерес, независимо дали същите са посочени от някоя от страните. Детето има интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед на възрастта, пола и степента на развитието му е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за неговото добро възпитание и изграждане като пълноценна личност, което е невъзможно да бъде постигнато без осъществяването на нормални отношения с другия родител.

Във връзка с тези правни положения въззивният съд не е приемал нещо различно, а напротив – мотивите на обжалваното решение ясно съдържат критериите, определящи най-добрия детски интерес за да се осигури нормално, спокойно и пълноценно развитие на детето и на връзката му с бащата. Изводът, че не е налице релевантно изменение в обстоятелствата, което да обуслови промяна на родителя, упражняващ родителските права, но че следва да се разшири режима на лични контакти с ищеца, е обоснован с недоказаната непригодност майката пълноценно да отглежда и възпитава детето, въпреки констатацията за известни дефицити в поведението й; с трайното устройване на живота на майката и К. в друг град; с това, че от раждането на детето и до момента само майката е полагала преките грижи за отглеждането му; със състоянието на отношенията между двамата родители и с отражението му върху съзряващата детска психика, включително и с установените неблагоприятни последици (повишена тревожност, конфликт на лоялност) и възможни рискове за детето при една пълна промяна в досегашния му начин на живот. Възстановяването на уважението и взаимодействието между майката и бащата е изключително важно за емоционалната сигурност и спокойствие на тяхната дъщеря, за възможността тя свободно и без притеснение да изразява себе си пред всеки от родителите си и да чувства подкрепата им.

Несъгласието на жалбоподателя с извършения от решаващия съд анализ и оценка на доказателствата, както и с крайния резултат по спора, не съставлява аргумент за твърдяното едностранчиво или избирателно обсъждане на доказателства, факти и твърдения и не може да обуслови селектирането на жалбата. Не на последно място следва да се посочи, че обичта и на двамата родители към детето, загрижеността за пълноценното й израстване и развитие, както и периода, в който К. навлиза – постъпването й в училище, трябва да доведат до осъзнаване от страна на възрастните за опасността, която създават за детето си, въвличайки я за толкова продължителен период от време в конфликтите си (и във водените съдебни дела) и поставяйки я на практика в положение да избира страна. Негативизма, недоверието, нетърпимостта и психическото напрежение между майката и бащата рефлектират неизбежно негативно върху емоционално незрялата психика на детето и в крайна сметка могат да доведат до тежко компрометиране на връзката и с двамата родители, до отчуждаване и нежелание да се общува с най-близките, което не е в ничий интерес.

При наличието на трайно установена и безпротиворечива съдебна практика, съобразена от въззивния съд, соченото от касатора селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се установява, а и изложението не съдържа относима аргументация.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – не е налице. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд може да направи извод за възможна очевидна неправилност, когато тя може да се констатира пряко от съдържанието на обжалваното решение. В случая касаторът не сочи в изложението си (извън аргументацията по повдигнатите правни въпроси) доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. Не могат и служебно да бъдат изведени правни въпроси, които обуславят очевидна неправилност на решението, доколкото поначало касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените в касационната жалба основания, с изключение на служебното му задължение, както е в случая по спора за родителски отношения - да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца. От съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма в смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Поради това, обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен.

При този изход на спора пред ВКС, искането на ответната страна по жалбата за присъждане на разноски за касационната инстанция е основателно и доказано за сумата 2 000 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1696 от 20.03.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 5465/2024 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА С. Ц. С., с ЕГН - [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на М. Р. Р., с ЕГН - [ЕГН], направените за касационното производство разноски в размер на сумата 2 000 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.