ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3639
гр. София, 19.12.2025г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №1319 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от третото лице помагач „С.Г.Груп“ ЕАД, [населено място], чрез адв. К.К. срещу решение №360 от 27.03.2025г., постановено по в. гр. д. №1506/2024г. по описа на Апелативен съд - София, с което е отменено решение №261186/03.10.2023г., постановено по гр. д. №2150/2020г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 179 ЗЗД за разликата над 55 000 лева до пълния предявен размер от 66 300 лева и изцяло в частта за разноските и вместо това е признато за установено на осн. чл. 124 ГПК вр. чл. 179 ЗЗД спрямо „Ю. Б. АД, ЕИК[ЕИК], че Ц. Т. Т., бивш жител на [населено място], починал в хода на делото на 18.04.2021г. и заместен от своя наследник и правоприемник Т. Ц. И., в качеството му на ипотекарен длъжник по договорна ипотека учредена с нотариален акт от 15.09.2006г. на нотариус Б. П., вписан под №185, т. 3, д.№9108 от 18.09.2006г. [населено място], не дължи на банката сумата от 11 300 лева, наред с приетата за недължима сума от 55 000 лева по смисъла чл. 2, ал. 1 от споразумение от 08.05.2015 г. с първоинстанционното решение, или общо не се дължи сумата от 66 300 лева, за която сума е съществувало задължение с учредената ипотека, поради погасяване чрез извършени плащания. Постановява заличаване на вписванията извършени въз основа на договорната ипотека, учредена с нот. акт от 15.09.2006г. на нотариус Б. П. със съдебен район на действие [населено място], вписан под № 185, т. 2, д. №9108 от 18.09.2006г. по описа на Службата по вписванията, [населено място] върху имотите, находящи се в [населено място], ул.“22-ри септември“ №25, а именно: 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор 48489.11.470, и находящите се в имота самостоятелен обект в сграда 1- апартамент на втория етаж с идентификатор 48489.11.47.1.2 и самостоятелна сграда със застроена площ от 44 кв. м. с идентификатор 48489.11.470.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед №РД-18-29 от 05.04.2006г., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част и е осъдено„Ю. Б. АД да плати на ищцата Т. И. сумата 6 652 лева разноски за първоинстанционното производство и сумата от 6 226 лева разноски за въззивното съдебно производство. Решението е постановено при участието на дружеството - касатор като трето лице помагач.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че за ищеца не е налице интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като дори да бъде уважен не би довел до целения правен резултат - установяване изправността на ищеца като страна по двете споразумения, закономерна последица на която се явява и заличаването на ипотеката. Счита, че установяването, че ищецът не дължи сумите, договорени със споразуменията, не обуславя като последица заличаване на договорната ипотека. Поддържа, че като се е произнесъл по дължимостта на суми по двата договора за кредит, а не само по процесните две споразумения, подписани и от ипотекарния длъжник Ц. Т., съдът се е произнесъл свръх петитум, тъй като е излязъл извън пределите, очертани с исковата молба. Касаторът счита, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения - непълни указания относно разпределението на тежестта на доказване /договорите за кредит и размера на дължимите по тях суми/ и приемане за недоказани на факти, които не са спорни между страните и са приети за установени от първоинстанционния съд. Намира за необосновани изводите на въззивния състав, че не са доказани размера на задълженията по двата договора за кредит, както и обстоятелството, че и договор №0354/2005г. е обезпечен с договорна ипотека. Счита, че са незаконосъобразни и необосновани изводите на съда, че със сключването на двете споразумения е определен размерът на вземането по договор за кредит №0355/15.04.2005г. на 66 300 лева, още повече, че ипотекарният длъжник не е страна по договорите за кредит, като не е доказана новация или опрощаване. Поддържа, че видно и от преамбюла, и от цялостното съдържание на споразуменията размерът на обезпеченото вземане е 102 894.80 лева, а договорената за плащане от ипотекарния длъжник сума от 66 300 лева не представлява цялото обезпечено вземане, още повече, че страните изрично са посочили, че с вписаната договорна ипотека се обезпечава и договор за кредит №0354/2005г. Касаторът намира за противоречащи на законоустановения принцип за неделимост на ипотечното право /чл. 150, ал. 2 ЗЗД/ мотивите на съда, че ипотекарният длъжник Ц. Т. е обезпечил с процесната договорна ипотека сумата 43 333 лева или 1/3 от вписания материален интерес /130 000 лева/, респ. за незаконосъобразен крайният извод, че с плащането на сумата 66 300 лева, което освен това е и след срока за изпълнение на договора, се е погасило ипотечното право. Касаторът претендира да бъде обезсилено, евентуално отменено решението и да бъде върнато за ново произнасяне, евентуално да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени исковете като неоснователни.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК.
Касаторът излага подробни доводи за недопустимост /поддържани и в касационната жалба/, както и за очевидна неправилност на обжалваното решение /прилагане на закона в неговия обратен смисъл - чл. 174 ЗЗД и чл. 150, ал. 2 ЗЗД, както и нарушаване правилата на формалната логика/.
Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, като по отношение на първите три твърди, че е налице противоречие с цитираната практика на ВКС, а четвъртият - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
„1. Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и включен в предмета на доказване?; 2. При наличие на частично доброволно плащане от ипотекарния длъжник на обезпечен дълг с договорна ипотека, налице ли е погасяване на ипотечното право на кредитора спрямо неговите имоти?; 3. Следва ли солидарната отговорност между длъжниците да е изрично уговорена в спогодба сключена между тях?; 4. В каква форма следва да се сключи споразумение за последващо изменение на договорки, обективирани в договорна ипотека, вписана в Служба по вписвания, и следва ли с оглед действителността на договорените промени и тяхната противопоставимост, те да бъдат вписани в Служба по вписвания с последващо отбелязване към първоначалното вписване?“.
Ответникът „Ю. Б. АД поддържа касационната жалба и моли да бъде уважена.
Ответницата Т. Ц. И., чрез адв.З. поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като излага доводи, че то е допустимо и правилно, а цитираната практика на ВКС е неотносима към процесния случай. Заявява, че не са налице нарушения на процесуалния и материалния закон, а жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди в уважителната част и да отмени в отхвърлителната част първоинстанционното решение като уважи иска изцяло, въззивният съд, на първо място, приема, че производството е образувано по допустим установителен иск при наличие на правен интерес. Счита, че независимо от липсата на спор относно плащането на процесната сума, доколкото банката-ответник и третото лице помагач /цесионер/ оспорват, че част от погашенията са извън договорените срокове, поради което и задължението на ипотекарния длъжник не е изпълнено, както и с оглед твърденията им, че не е налице основание за заличаване на ипотеката именно поради плащанията извън срока и дължимостта на пазарната стойност на имота, за ищеца е налице правен интерес от установяване, че дължимата сума е изплатена и ипотеката следва да бъде заличена. На второ място, съдът намира, че с оглед твърденията в исковата молба и искането на ищеца след като се установи изплащане от негова страна на частта от дълга по договора за кредит, съответна на задължението му като ипотекарен длъжник, да се постанови заличаване на ипотеката върху имотите, предявеният иск е с правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 179 ЗЗД. Подчертава, че при липса на задължение, което е било предмет на ипотеката, то същата следва да бъде заличена именно поради погасяване на ипотечното право, като съдебната практика приема, че заличаването по чл. 179 ЗЗД е последица от уважаването на главния иск за установяване изпълнение на задължението и неговата липса.
Решаващият състав приема за установено, че подробно описаният имот на ищцата, придобит по наследство от първоначалния ищец, неин баща, починал в хода на процеса, е ипотекиран с договор за ипотека, обективиран в нотариален акт от 15.09.2006г. на нотариус Б. П., вписан в Служба по вписвания- [населено място], като акт №185, том 2, дело №9108, вх. рег. №4567 от 18.09.2006г.; че в хода на първоинстанционното производство вземанията по кредита са прехвърлени на конституираното трето лице помагач – „С.Г.Груп“ ЕАД с договор за цесия, в който изрично е посочено наличието на обезпечение чрез ипотека върху имотите на ищцата; че ипотеката върху описаните имоти обезпечава вземане на банката по договор за банков кредит №0355 от 15.04.2005г. и анекс №1 от 2006г. към този договор; че отпуснатият кредит на кредитополучателя „В. М. ООД е в размер на 130 000 лева; че кредитът е обезпечен с ипотекиране на няколко отделни обекта, обособени в три групи, съобразно отделните им собственици /един от които е наследодателят на ищцата/, като в нотариалния акт не е посочено кой от имотите каква част от кредита обезпечава, нито са отразени данъчните им оценки; че в т. 6 от нотариалния акт за учредяване на ипотеката е посочено, че при изплащане на целия кредит и по искане на кредитополучателя банката дава съгласие за заличаване на ипотеката.
Съдът приема за доказано, че на 27.02.2014г. е сключено споразумение между банката, двамата съдлъжници физически лица и първоначалния ищец Ц. Т., в качеството му на ипотекарен длъжник, във връзка със задълженията по договорите за кредит, по които банката е кредитодател на „Вест мобиле“ ЕООД - договори за банков кредит №0355/15.02.2005г. и №0354/15.04.2005г. и анекси към тях, в което изрично е посочено, че съдлъжници са встъпили при условията на чл. 101 ЗЗД в задълженията на кредитополучателя и по двата договора, като последните отговарят към банката солидарно, но няма уговорка Ц. Т. да встъпва или да е встъпил като съдлъжник по договорите за кредит. След анализ на споразумението и като констатира, че то касае изпълнение на задълженията по договорите за кредит, след като са обявени за предсрочно изискуеми, като изрично е посочено, че изпълнението на задълженията по тези договори е обезпечено с първа и втора по ред договорни ипотеки върху посочените недвижими имоти, съдът намира, че съдлъжниците и ипотекарният длъжник са се задължили за срок от 12 месеца да внасят месечни вноски в общ размер 1 300 лева, която обща сума е разпределена между всеки от длъжниците, като двамата съдлъжници внасят по 450 лева месечно всеки, а ипотекарният длъжник следва да внася по 400 лева месечно. Изрично в това споразумение в т. 8.3 е договорено, че ипотекраният длъжник съгласно чл. 2, ал. 1 се задължава да заплати сумата от 66 300 лева общо, като предоставя еднократно сумата от 41 000 лева в деня на подписване на споразумението по сметка на банката, съответно следва да прави последователни месечни вноски в размер на 400 лева, считано от м. февруари 2014г. до изплащане на остатъчния размер от 25 300 лева. Въззивният съд констатира, че съгласно т. 8.6. от споразумението с еднократно внесената сума от ипотекарния длъжник се погасяват съдебни разноски, балансови лихви по двата кредита - 0354 и 0355 и главница по договор за кредит 0354, като намира, че не е ясно защо банката погасява задължения извън кредита, по който ищецът е учредил ипотеката. Съгласно чл. 13 от споразумението, банката се задължава да заличи учредената договорна ипотека върху имота описан по т. 4.2. от преамбюла на договора след погасяване на сумата от 66 300 лева.
Въззивният съд счита, че в това споразумение за първи път се уточнява каква част от задължението по кредита се обезпечава с ипотеката върху имотите на ищеца, тъй като в нотариалния акт не е индивидуализиран размера на всеки отделен ипотекарен длъжник. Сочи, че в споразумението е фиксирана конкретна сума, с изплащането на която се приема, че задължението на ипотекарния кредитор е изпълнено и респективно се погасява ипотечното право, за да се породи последицата – заличаване на учредената върху имотите ипотека, за което банката ще предостави съгласие. Приема, че с това споразумение се изменя условието по раздел VІ от нотариалния акт за учредяване на ипотеката и съдът приема, че именно този е размерът, с чието изплащане от ищеца като ипотекарен длъжник се погасява ипотечното право на банката върху неговите имоти.
Решаващият състав приема, че на 08.05.2015г., след изтичане на едната година на действие на първото споразумение, се сключва второ споразумение между същите страни. В същото е описано, че страните са сключили предходно споразумение от 27.02.2014г., в изпълнение на което Ц. Т. е внесъл сумата 47 400 лева, като е изпълнил своевременно и в пълен размер задълженията, поети със същото в рамките на изтеклата една година. В чл. 1 на второто споразумение е посочено, че то е сключено за нов срок от 18 месеца, през които длъжниците и ипотекарният длъжник се задължават да осигурят месечни вноски в общ размер на 1 100 лева, считано от м. май 2015г., като съгласно чл. 2, ал. 1 от споразумението Т. потвърждава поетото с предходното споразумение задължение за сумата от 66 300 лева, която следва да заплати на банката, и от която е платил към този момент сумата от 47 400 лева. С новото споразумение ипотекарният длъжник се задължава да внася месечно по 400 лева, а останалите двама съдлъжници е договорено, че ще внасят по 350 лева месечно всеки от тях, като всеки от тях е солидарно задължен за отговорността на другия съдлъжник. Няма договорена солидарна отговорност за ипотекарния длъжник Т.. Съгласно чл. 7 от споразумението, при точно изпълнение на задължението си, съдлъжниците и ипотекарният длъжник имат право да подадат молба да поискат удължаване на срока и нов погасителен план, като няма спор, че не подписано ново споразумение. Съгласно чл. 13 от споразумението, банката се задължава да заличи учредената договорна ипотека и по двата договора за кредит по т. 4.2. от преамбюла на договора след погасяване на сумата от 66 300 лева. Съдът приема, че ипотекарният длъжник Ц. Т. е изпълнявал задължението си за погасяване на месечни вноски в размер на 400 лева в срока на договора, както и след това, като до 7.12.2018г. е погасил пълния договорен размер, дължим от него като ипотекарен длъжник от 66 300 лева.
Апелативният съд намира за неоснователни възраженията на ответната банка за неизпълнение в срок на задълженията по двете споразумения и за основателно възобновяване на спрените изпълнителни действия срещу обезпечените имоти. Излага аргументи, че съгласно нотариалния акт за договорна ипотека имотите на ищеца са с учредена ипотека за обезпечение задължения по договор за кредит №0355 от 15.04.2005г., като няма твърдения и представени доказателства върху тези имоти да има друга ипотека по другия договор за кредит №0354 от 15.04.2005г., поради което извършените плащания от Ц. Т. следва да се приемат като погасяващи единствено задълженията по договор №0355 от 2005г., независимо към какво погашение ги е отнесла банката. Подчертава, че всеки длъжник има право да прави погашения на своите задължения към банката, в рамките на срока на споразуменията или извън тях, след като има валидно провеждано изпълнение. В случая и двете споразумения са със срок по-кратък от необходимия за погасяване на приетата за дължима сума от ипотекарния длъжник, поради което платените от ипотекарния длъжник суми от по 400 лева месечно не са платени без правно основание, а са платени в рамките на изпълнението, банката - кредитор ги е приела и не е пристъпила към продан на имотите по време на извършване на плащанията, респ. има редовно извършени погашения от страна на ипотекарния длъжник.
Съдът намира за неоснователно и другото възражение на ответника, че ипотекарният длъжник е задължен за плащането на цялата сума от 1 100 лева месечно. Приема, че и в двете споразумения е договорено, че общата сума от 1300 лева, респективно от 1100 лева се разпределя по равно между двамата съдлъжници и ипотекарния длъжник Т., като и в двете споразумения е предвидено, че месечното задължение на Т. е 400 лева. Решаващият състав стига до извод, че ипотекарният длъжник не носи солидарна отговорност за месечните вноски на останалите съдлъжници, поради което липсва основание да се приеме, че той не е изпълнявал задълженията си в рамките на срока на действие на споразумението. С оглед заключението на ССЕ, съдът приема, че към 07.12.2018г. ищецът е заплатил общо 66 300 лева, осчетоводени от банката на 10.12.2018г., т. е. изпълнил е изцяло своето задължение.
Апелативният състав намира, че съгласно чл. 174 ЗЗД ипотеката обезпечава вземането, но само до размера, за който е извършено вписването. В конкретния случай са ипотекирани няколко имота, но няма посочване кой каква част от вземането обезпечава, няма дадена тяхна данъчна оценка в нотариалния акт, страните не са доказали в производството пазарната им стойност. Общата обезпечена сума за главница по договора за кредит №0355 от 15.04.2005г. е 130 000 лева или „за всеки от трите групи имоти с няколко отделни ипотекарни длъжници, разпределени по равно, следва да се приеме, че обезпечава по 43 333 лева главница“. Съдът стига до извод, че с процесните споразумения е конкретизирано задължението на ипотекарния длъжник Т. като част от задължението по кредита - общо дължима сума в размер на 66 300 лева, включваща главници, лихви и разноски, която ипотеката върху имотите на ищеца обезпечава. Счита, че ипотекарният длъжник има интерес да плати, за да избегне принудителното изпълнение върху своите имоти, като се установява, че е изпълнил своето задължение. Приетото със споразуменията какви части се погасяват и от кои договори за кредит е неотносимо към изпълнение на ипотечното задължение на ищеца длъжник, тъй като той не встъпва в задълженията по кредита, не замества и не поема дълг. Съдът акцентира, че „той извършва погашения с оглед приетата между страните стойност на ипотеката и може да го прави във всеки един момент със или без споразумение, като ипотекарен длъжник, доколкото е пристъпено към изпълнение по този кредит“. Стига до краен извод, че с изплащане на приетата между банката и ипотекарния длъжник стойност на задължението, обезпечено с ипотеката, ипотечното право на банката върху имотите на ищеца е погасено. След като приетия за дължим от ипотекарния длъжник размер е изцяло погасен, то липсва основание банката да ангажира неговата отговорност, тъй като той нито е получавал кредита, нито е съдлъжник, а носи отговорност само за стойността по кредита, обезпечена с имота му.
С оглед изложеното, въззивният съд намира, че последица от погасяването на задължението на ищеца като ипотекарен длъжник към банката ответник и недължимостта на сумата от 66 300 лева е погасяване на ипотечното право на банката върху ипотекираните имоти, поради което следва да се постанови заличаване на ипотеката върху имотите на ищеца на основание чл. 179 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав не намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятна недопустимост /чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК/. Въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, като е съобразил изложените в исковата молба твърдения и искането на ищеца. Не е налице произнасяне свръх петитум, нито произнасяне по недопустим иск. Изложените от касатора доводи не водят до извод за липса на правен интерес от иска, тъй като са относими към неговата основателност.
Налице е обаче основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол за проверка за очевидна неправилност. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, че с първото споразумение за първи път се уточнява каква част от задължението по кредита се обезпечава с ипотеката върху имотите на ищеца, тъй като в нотариалния акт да договорна ипотека не е индивидуализиран размерът за всеки отделен ипотекарен длъжник; че в споразумението е фиксирана конкретна сума, с изплащането на която се приема, че задължението на ипотекарния кредитор е изпълнено и респективно се погасява ипотечното право; че с това споразумение се изменя условието по раздел VІ от нотариалния акт за учредяване на ипотеката, като именно посоченият в него размер на дълга е този, с чието изплащане от ищеца като ипотекарен длъжник се погасява ипотечното право на банката върху неговите имоти; че в конкретния случай са ипотекирани няколко имота, но няма посочване кой каква част от вземането обезпечава, няма дадена тяхна данъчна оценка в нотариалния акт, страните не са доказали в производството пазарната им стойност, поради което следва да се приеме, че общата обезпечена сума за главница по договора за кредит №0355 от 15.04.2005г. е 130 000 лева или „за всеки от трите групи имоти с няколко отделни ипотекарни длъжници, разпределени по равно, следва да се приеме, че обезпечава по 43 333 лева главница“; че с процесните споразумения е конкретизирано задължението на ипотекарния длъжник Т. като част от задължението по кредита - общо дължима сума в размер на 66 300 лева, включваща главници, лихви и разноски, която ипотеката върху имотите на ищеца обезпечава, следва да бъде осъществен касационен контрол и извършена проверка относно приложението на чл. 174 ЗЗД и чл. 150 ЗЗД в обратен на действителния им смисъл.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 351 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №360 от 27.03.2025г., постановено по в. гр. д. №1506/2024г. по описа на Апелативен съд - София.
УКАЗВА на касационния жалбоподател „С.Г.Груп“ ЕАД, [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 1 351 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.