ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6030

гр. София, 23.12.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 08.12.2025г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

БОРИС Д. ИЛИЕВ

разгледа докладваното от съдия Борис Д. И. гр. д. №3949 по описа на съда за 2025г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Р. В. ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му адв. Г. К., против Решение №126 от 26.06.2025г. по в. гр. д. №129/2025г. по описа на Апелативен съд- В., в частите му, с които е било потвърдено Решение № 298 от 30.12.2024г., постановено по гр. д. № 78/2024г. на Окръжен съд - Шумен, в частите, с които В. Р. В., ЕГН [ЕГН], и Е. С. В., ЕГН [ЕГН], са осъдени да заплатят солидарно на Е. Д. Е., ЕГН [ЕГН], следните суми - на основание чл. 189, ал. 1, изр. 3-то, във връзка с чл. 82 ЗЗД сумата от 97030 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди в резултат на развалянето на договор за продажба на недвижими имоти - земеделски земи - поземлен имот с идентификатор 12838.13.32 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. Шумен, с площ 24536 кв. м., и поземлен имот с идентификатор 12838.8.25 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. Шумен, с площ 26808 кв. м., обективиран в нотариален акт № 47, том III, рег. № 2666, дело № 337/14.12.2018г. на нотариус с рег. № 662 на НК, изразяващи се в разликата между цените на имотите към 14.12.2018г. и към 23.06.2023г., ведно със законната лихва, считано от 14.02.2024г. до окончателното изплащане на сумата; на основание чл. 191, ал. 1 във връзка с чл. 189 ЗЗД сумата от 9763,07 лв., представляваща стойността на гражданските плодове, които Е. Д. Е. е осъден да върне на собственика на имота К. Г. К., поради съдебното му отстраняване от имотите, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2024г. до окончателното изплащане на сумата; на основание чл. 191, ал. 1 и чл. 189, ал. 1, изр. 3- то ЗЗД сумата от 16269,64лв., представляващи платени от Е. Д. Е. разноски по гр. д. № 966/2019г. по описа на РС-Нови пазар и гр. д. № 1616/2023г. по описа на РС-Шумен, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2024г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваните му части, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Е. Д. Е., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Б. Б., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното въззивно решение съдът е приел, че на 14.12.2018г. ответниците В. Р. В. и Е. С. В. са продали на ищеца Е. Д. Е. с договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в НА № 47 от 14.12.2018г. следните имоти- земеделски земи– поземлен имот с идентификатор 12838.13.32 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. Шумен, с площ 24536 кв. м., и поземлен имот с идентификатор 12838.8.25 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. Шумен, с площ 26808 кв. м., за цена от 15 000 лева, която била заплатена от ищеца на ответниците по банкова сметка в деня на сключване на сделката. С влязло в сила на 23.06.2023г. съдебно решение, постановено по гр. д. № 966/2019г. по описа РС - Нови пазар, е било признато за установено по отношение на В. Р. В., Е. С. В. и Е. Д. Е., че К. Г. К. е собственик на ПИ с идентификатор № 12838.13.32 и ПИ с идентификатор № 12838.8.25 и Е. Д. Е. е осъден да предаде владението на имотите на ищцата.

С постановеното по настоящото производство първоинстанционно Решение № 298 от 30.12.2024г. по гр. д. № 78/2024г. на Окръжен съд - Шумен в необжалваната му и влязла в сила част е бил развален на основание чл. 189, ал. 1, изр. 1-во във връзка с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, сключеният между В. Р. В., ЕГН [ЕГН], и Е. С. В., ЕГН [ЕГН], като продавачи и Е. Д. Е., ЕГН [ЕГН], като купувач, договор за покупко - продажба на недвижими имоти, поради съдебно отстраняване на купувача от имотите по силата на влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 966/2019г. по описа на Районен съд - Нови пазар, и В. Р. В., ЕГН [ЕГН], и Е. С. В., ЕГН [ЕГН], са осъдени да заплатят солидарно, на основание чл. 189, ал. 1, изр. второ във връзка с чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, на Е. Д. Е., ЕГН [ЕГН], сумата от 15000 лева, представляваща платена продажна цена по договора, дължима на отпаднало основание, ведно със законната лихва, считано от 14.02.2024г. до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд е приел, че по делото не се установява от ангажираните писмени и гласни доказателствени средства, че при сключване на сделката с ответниците купувачът Е. Д. Е. е знаел за обстоятелството, че имотите са собственост на трето лице или че наследодателят на К. Г. К.- Г. К. Г. е страдал от заболяване, водещо до порок на волята, обуславящ унищожаване на упълномощителната сделка, дала начало на верига от други прехвърлителни такива с предмет поземлените имоти, поради което следва да се приеме за добросъвестен. За да направи този извод, съдът е обсъдил и анализирал събраните по делото свидетелски показания. От показанията на свидетелите Г. Г.- приятел на ищеца, и М. Е.- брат на ищеца, се установява, че процесните имоти са били предложени за закупуване на ищеца от св. К. Н., който се занимавал с посредническа дейност при покупко - продажба на недвижими имоти. При предстоящи покупки на имоти Е. Е. разчитал на съветите на св. Г. Г., който след като извършил справка в специализирана информационна система за земеделски земи, до която имал достъп, и след разговор със св. Н., уверил Е. Е., че няма проблеми с имотите. На 14.12.2018г. ответникът В. В. и ищецът Е. Е., заедно със св. С. Ч. посетили кантората на нотариус М. С. в [населено място] пазар. След извършена справка в имотния регистър нотариусът не установил наличие на вписани искови молби и/или вещни тежести върху имотите и при констатираната липса на законови пречки за сключване на сделката бил съставен нотариален акт, обективиращ договора за покупко-продажба на поземлените имоти. Съдът не е кредитирал като достоверни показанията на св. К. Н., че не е знаел кой е собственика на имотите, за чиято продажба е посредничил. Посочил е, че именно опасенията му от евентуално атакуване на веригата от прехвърлителни сделки, инициирана след упълномощаването на В. С. И. от Г. К. Г., е мотивирала свидетеля да изчерпи посредническия си принос с акта на запознаване на бъдещия купувач с продавача В. В.. Съдът не е приел за достоверни и показанията на св. Н., че не е контактувал със св. Г. по повод на спорните имоти. По отношение на показанията на св. С. С. съдът е приел, че са вътрешно противоречиви и напълно изолирани от всички останали данни и доказателства, събрани в производството. Изложил е съображения, че показанията му в частта, в която заявява, че е водил разговор със свидетеля С. Ч. непосредствено преди изготвяне на нотариалния акт в присъствието на купувача Е. Е., в който разговор Чифликчиев му заявил, че отказва да продаде имотите на работодателя на С. поради опасност от бъдещо унищожаване на сделката, но в същото време имплицитно загатва, че няма нищо против да продаде същите имоти на Е. Е., противоречат на правилата на житейската логика. Съдът е намерил за нелогични и противоречиви и показанията на св. Чифликчиев, че след като с братовчед му В. В. научили, че предходен собственик на процесните имоти имал проблеми с разсъдъка си, В. взел решение в спешен порядък да се разпореди със собствеността върху тях, но уведомявал евентуалните купувачи, включително и Е. Е., за потенциална опасност от унищожаване на сделката.

При така установените факти по спора и доколкото не е установено ищецът Е. Е. да е знаел за евентуалното наличие на права на трето лице върху имотите съдът е приел за основателна претенцията на ищеца за осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение за причинените му имуществени вреди в размер на разликата межзу платената от него цена на имотите, от които е бил съдебно отстранен, и пазарната им стойност към датата на влизане в сила на решението за съдебното му отстранение. Позовал се е на формираната трайна съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 190/12.08.2014г. на ВКС по гр. д. № 6532/2013 г., IV г. о., решение №296/05.11.2013г. на ВКС по гр. д. № 48/2013 г., IV г. о. и др., съгласно която продавачът дължи на добросъвестния евинциран купувач обезщетение за вредата, съставляваща разлика между платената цена и увеличената стойност на имота при съдебното отстранение поради промени в пазарните условия, тъй като тя (вредата) е пряка и непосредствена последица от неизпълнението и може да бъде предвидена при пораждане на задължението. При евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в причинна връзка с необходимостта евинцираният купувач да плати пазарната цена, такава каквато е при съдебното отстранение, за да си купи равностойна вещ, защото неизпълнението е необходимо и достатъчно условие за извършването на съответния допълнителен разход на свободния пазар, който е обичайна среда. В случая вредата се изразява в разликата между заплатената от Е. Е. цена в размер на 15 000 лв. и установената от заключението на вещото лице по оценителната експертиза пазарна стойност на вещите към момента на евикцията- 114 500 лв., която възлиза на 99 500 лв., поради което предявения иск следва да се уважи до претендирания размер от 97 030 лв. Предвид недоказаното по делото знание на купувача за евентуалното наличие на предпоставките, от които възниква правото на третото лице К. К., съдът е приел за основателна и претенцията на ищеца по чл. 191, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9 763.07 лв., включващи 9 626.25 лв.- главница и 136.82 лв.- лихви, която съставлява стойността на гражданските плодове от имотите за периода от 01.10.2019г. до 23.06.2023г., които е предал на действителния им собственик К. Г. К., след като е бил поканен да го стори - срещу него е бил предявен иск по гр. д. № 1616/2023г. по описа на РС - Шумен.

За основателна е приета и претенцията с правно основание чл. 191, ал. 1, и чл. 189, ал. 11 изр. 3- то от ЗЗД за сумата от 16269,64лв., представляващи платени от Е. Д. Е. разноски за съдебното производство за евикция - гр. д. № 966/2019 г. на РС - Нови пазар, в. гр. д. № 561/2021г. на ОС- Шумен, гр. д. № 4387/2022г. на ВКС, и исковото производство, в което е претендирано плащане на гражданските плодове - гр. д. № 1616/2023г. на РС - Шумен. По този претенция съдът е отчел, че включва както разноските, които с влезлите в сила съдебни актове по посочените дела Е. Д. Е. е бил осъден да заплати на К. Г. К., така и разноските, които самият той е направил по делата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, обосновавайки основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. При направено искане по чл. 267, ал. 2 от ГПК от страна за повторен разпит на свидетел обвързан ли е въззивният съд от ограничението по чл. 266, ал. 1 от ГПК? Представлява ли искането за повторен разпит на свидетели събиране на нови доказателства в хипотезата на ограничения въззив? 2. Следва ли въззивният съд при преценката за добросъвестност на купувача да обсъди всички събрани по делото писмени и гласни доказателства - поотделно и в съвкупност, в това число и тези, явяващи се косвена индиция за знание, че могат да възникнат права за трети лица? Допустимо ли е доказването на този факт чрез косвени доказателства? 3. Допустимо ли е показанията на свидетел да бъдат обсъждани от съда частично, избирателно, а не в цялост и пълнота? 4. Следва ли въззивният съд да обсъди защитните възражения на ответника по иск с правно основание чл. 191, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 189 от ЗЗД и да изложи мотиви относно тяхната основателност, когато това не е сторено от първоинстанционния съд? 5. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви в съдебния акт по всеки от предявените искове?

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. Дължи ли продавачът на евинцирания купувач обезщетение, равняващо се на паричната стойност на плодовете, които последният е заплатил на собственика, когато купувачът след връчване на искова молба по иск с правно основание чл. 108 от ЗС e отказал да предаде владението на собственика и е задържал имота до влизане в сила на осъдителното решение? Следва ли да се изключи отговорността на продавача в този случай? 2. Кои разноски следва да заплати продавача на евинцирания купувач съобразно разпоредбата на чл. 191, ал. 1 и чл. 189, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД - само разноските, които купувачът е заплатил на третото лице - собственик по предявените от него искове за собственост и неоснователно обогатяване или и разноските, които купувачът е сторил по своята защита в същите тези искове, предявени от собственика?

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение.

Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Формулираните от него в тази връзка общо пет въпроса в изложението и мотивировката към тях по принцип представляват оплаквания за неправилност на решението поради допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, относими към касационното основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, които са били разрешени в него. В производството по чл. 288 от ГПК ВКС се произнася по наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 от ГПК, без да извършва проверка на извършените от въззивния съд процесуални действия и без да обсъжда събраните по делото доказателства, с изключение на хипотезата на очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК- особено тежко нарушение на закона или на правилата на формалната логика, установимо пряко от съдържанието му, която в случая не се поддържа от касатора. Независимо от това при извършената от настоящия състав на съда проверка по повдигнатите от касатора въпроси не се установява нито очевидна неправилност на решението, нито противоречие с практиката на ВКС съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В съответствие с формираната съдебна практика /Решение № 466 от 27.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1297/2009 г., I г. о., Решение № 466 от 24.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1834/2010 г., IV г. о., Решение № 36 от 29.06.2020г. на ВКС по гр. д. № 1997/2019 г., II г. о./ съдът се е произнесъл по направеното във въззивната жалба искане за повторен разпит на свидетелите С. Ч. и А. Б. и извършване на очна ставка, като го е оставил без уважение по съображения, че не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 1-3 от ГПК, като не е установил и наличие на други обстоятелства, налагащи уважаването на искането. При произнасянето си по съществения за изхода на спора факт дали ищецът - купувач е знаел за обстоятелствата, от които биха могли да възникнат права на трети лица върху имотите - предмет на договора за покупко - продажба, съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и установените посредством тях факти и е изложил съответните съображения в решението, правилността на които не може да бъде проверявана в настоящото производство. При постановяване на решението, макар и да не е посочено изрично в него, съдът се е съгласил с мотивите на първоинстанционния съд по направените от ответника доводи и възражения срещу предявените искове и е приел същите за неоснователни. Доводите на касатора срещу посочените разрешения на съда могат да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество в случай на допускане на касационно обжалване.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Формулираните от касатора въпроси по този пункт от изложението са включени в предмета на спора, но не може да се приеме, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая нормата на чл. 191, ал. 1 от ЗЗД, предвиждаща че ако купувачът бъде съдебно отстранен, той може да иска от продавача стойността на плодовете, които е осъден да върне на третото лице, и заплащане на разноските по делото, е ясна и не поражда затруднения при прилагането й. След като съгласно разпоредбата на чл. 70 от ЗС добросъвестният владелец се ползува от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й, то недвусмислено се налага изводът, че нормата на чл. 191, ал. 1 от ЗЗД, уреждаща правата на добросъвестния купувач, има предвид именно плодовете от вещта, които купувачът е събрал след предявяването на ревандикационния иск, тъй като само тях може да бъде „осъден“ да върне на собственика й, както предвижда цитираната разпоредба. Ето защо и при наличие на изрична законова уредба в този смисъл без значение за отговорността на касатора като продавач е поддържания от него довод, че ищецът - купувач не е върнал вещта на собственика веднага след предявяване на иска за връщането й. По този въпрос е налице и практика на ВКС в същия смисъл- Решение №1196 от 05.02.2009г. по гр. д.№137/2007г., I г. о. По поставения от касатора въпрос, отнасящ се до приложението на разпоредбата на чл. 191, ал. 1 от ЗЗД в частта й за разноските по делото, които продавачът дължи на купувача също е налице съдебна практика /Решение № 294 от 13.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1515/2010 г., III г. о., чийто постановки са възприети и в постановеното в производство по чл. 288 от ГПК Определение № 1389 от 4.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4865/2013 г., IV г. о./ съгласно която разноските, които купувачът е направил по воденото дело за запазване на имота се обхващат от отговорността на продавача за вреди, тъй като са пряка и предвидима последица от неизпълнението. Така формираната практика се споделя от настоящия състав на съда, като обжалваното решение е в съответствие с нея, поради което в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 от ГПК за допускане на касационното му обжалване.

По така изложените съображения касационно обжалване на решението не следва да се допуска. езглеждат соченит

С оглед изхода на делото в полза на ответната страна по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 14064 лв. с ДДС.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №126 от 26.06.2025г. по в. гр. д. №129/2025г. по описа на Апелативен съд- В..

ОСЪЖДА В. Р. В. ЕГН [ЕГН], да заплати на Е. Д. Е., ЕГН [ЕГН], сумата от 14064 лв.- разноски за касационното производство.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.