ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 23

София, 06.01.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 26.11.2025 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 3050 /2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Д. П. срещу въззивно решение № 307 /19.03.2025 г. по в. гр. д. № 2523 /2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение по гр. д. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени искове на Е. Д. П. срещу Д. К. П. с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС и ищцата е осъдена да заплати на ответницата разноски.

Ответницата по касационната жалба Д. К. П. в писмен отговор оспорва основанията за допускане на касационно обжалване.

Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване, жалбата е подадена от надлежна страна в срок и е редовна.

Е. Д. П. е предявила исковете срещу своята пълнолетна дъщеря Д. К. П. (родена през 1972 г.), която е омъжена и живее постоянно в Р. И., за прогласяване на нищожността на три договора – два във формата на нотариални актове за покупко-продажба на идеални части от недвижими имоти и един договор за покупко-продажба на наследство, сключени последователно в един и същи ден (31.08.2022 г.), с които и е прехвърлила идеални части от недвижими имоти: / ид. ч. от апартамент в С. и / ид. ч. от поземлен имот в р-н. П., в. з. М. д., заедно с находящите се в него жилищна сграда, гараж и пристройка и наследството на покойния си съпруг – баща на ответницата (чл. 212 ЗЗД).

Ищцата твърди, че договорите са нищожни поради явната нееквивалентност на престациите.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Отношенията между ищцата (майка) и ответницата (дъщеря) преди и към момента на сключването на договорите са установени от представено по делото пълномощно от 21.08.2017 г., с което ответницата е упълномощила ищцата (майка си) с множество права пред физически и юридически лица, общински и държавни органи) и от показания на свидетели, които познават страните от години.

От правна страна въззивният съд е приел, че продажбата на вещ на цена, по-ниска от пазарната, не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност.

Приел е, че трите сделки трябва да се разглеждат в тяхната съвкупност, тъй като са сключени по едно и също време – на една и съща дата и при един и същ нотариус, като ясно разкриват осъзнатата воля на ищцата да се разпореди с процесните имоти и с цялото останало наследство от покойния й съпруг. Приел е, че процесните договори за покупко-продажба на недвижимите имоти са сключени между роднини по права линия – майка и дъщеря, чийто отношения традиционно се характеризират с близост, взаимно уважение и подкрепа. От събраните доказателства не се установява наличие на сложни или влошени отношения между страните, а напротив – свидетелските показания сочат на обичайни добри отношения между тях към датата на случване на сделките. И че именно тези фактори предопределят непазарни и нееквивалентни условия на сделките. Приел е, че фактът, че договорената обща продажна цена по двете сделки е значително по-ниска от пазарната оценка на имотите (около 17 пъти според заключението на СТЕ), сам по себе си не обосновава извод за накърняване на добрите нрави. Уговорената цена надхвърля данъчните оценки на имотите и следва да бъде разглеждана в контекста на специфичните особености на сделката – запазено безвъзмездно и пожизнено право на ползване от страна на прехвърлителката, продажба на идеални части, а не на цели имоти, както и съществуващите близки отношения между страните. Позовал се е на практика на ВКС (по гр. д. № 136 /2009 г., на I г. о.), според която при преценката дали значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори е в противоречие с добрите нрави, следва да се отчитат етичните съображения при сделки между роднини. Съобразил е, че в случая продавачът си е запазила пожизненото и безвъзмездно право на ползване върху единия от имотите, което обективно намалява стойността на придобитото вещно право.

Така въззивният съд е обосновал извод, че сделките не могат да бъдат счетени за неморални или противоречащи на добрите нрави, още повече че липсват доказателства за недобросъвестно въздействие от страна на ответницата (дъщерята), в качеството й на купувач, което да уврежда интересите на ищцата, в качеството й на продавач. В този контекст отклонението от пазарната стойност на имотите не представлява такава липса на насрещна престация, която да обоснове нищожност на сделките поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД

Относно договора за продажба на наследство въззивният съд е приел, че той (договорът за продажбата на наследство) е алеаторен договор, тъй като при неговото сключване не се знае какво точно се придобива, дали действително съществуват определени вземания. С оглед правната същност на договора за продажба на наследство, който обхваща наследството като цяло, въпросът дали конкретен имот е бил част от наследствената маса няма отношение към неговата действителност. Този въпрос засяга не валидността на договора, а вещно-правните последици от него. Пи сключването на този договор са изпълнени специалните изисквания на чл. 212 от ЗЗД. Предвид алеаторния характер на процесния договор, при който винаги съществува възможност да се появяват нови права или задължения, както и факта, че е сключен между близки роднини, въззивният съд е приел, че уговорената цена от 1 000 лева в процесния договор по чл. 212 от ЗЗД, не е в противоречие с добрите нрави.

Поради неоснователността на исковете за нищожност въззивният съд е приел за неоснователни и исковете по чл. 108 ЗС за процесните идеални части от недвижимите имоти, прехвърлени със сделките.

Въззивният съд е изложил мотиви и за неоснователност на доводите на въззивната жалбоподателка (ищцата Е. Д. П.).

Доводът за нарушения на доклада по чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд е неоснователен: първоинстанционният съд (СГС) е указал на всяка от страните групите обстоятелства, които подлежат на установяване в процеса. Изрично е отразено, че по исковете за нищожност на трите договора ищцата следва да установи твърденията си за наличието на нееквивалентност на разменените по сделките претенции, чийто размер обосновава извод за противоречие на така сключените сделки с добрите нрави, респективно по ревандикационните искове ищцата е следвало да установи, че е придобила собствеността на процесните имоти на сочените в исковата молба правни основания и в претендираните идеални части, както и че ответницата владее имотите. Въззивният съд е приел, че ако страната (ищцата, жалбоподателка във въззивното производство) не е наясно с проекто-доклада на съда, тя има възможността да заяви становище и възражения във връзка с него в срока по чл. 146, ал. 3 от ГПК. В съдебното заседание, в което е приет окончателният доклад по делото, процесуалният представител на ищцата (адв. П.) е взела становище по проекто-доклада на съда и изрично е заявила, че няма възражения по същия.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Жалбоподателката поставя правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Какви са задълженията на въззивния съд при направено обосновано оплакване от страна на въззивника за неточен или непълен доклад на първоинстанционния съд?

Този въпрос е свързан с доводи, че първоинстанционният съд не е дал други указания на ищцата, освен, че в нейна тежест е „да установи твърденията си за наличието на нееквивалентност на разменените по сделките престации, чийто размер обосновава извод за противоречие на така сключените сделки с добрите нрави“. А на ответницата не е дал никакви указания. Но въпреки това, при постановяване на решението си Софийският градски съд е достигнал до извода, че не следва да се извършва само съпоставка между продажната и пазарната цена, а следва да се вземат предвид и действителните отношения между страните към момента на сделката – техните мотиви да сключат договора именно при неравностойност на престациите.

Въпросът не е обуславящ.

Видно от мотивите на въззивния съд, той не е установил неточен или непълен доклад на първоинстанционния съд, а обратно – че докладът е точен и пълен.

Въпросът щеше да е обуславящ, ако след направения доклад първоинстанционният съд беше приел, че исковете са неоснователни, тъй като ищцата не е доказала някакви други факти, за които съдът не и е дал указания или й е дал непълни или неточни указания, че носи тежестта да ги докаже пълно и главно.

Видно от мотивите на въззивния съд исковете не са приети за неоснователни поради това, че ищцата не е посочила и представила доказателства за релевантни за тяхната основателност обстоятелства, на които е основала исковете си, а поради това, че посочените от ищцата факти не обосновават неоснователността на исковете.

Изводите на съда за действителните отношения между страните към момента на сделката – за техните мотиви да сключат договора именно при неравностойност на престациите, също не са направени поради липса на доказателства и още по-малко поради липсата на доказателства за обстоятелства, за които ищцата носи доказателствената тежест. Те са направени въз основа на твърдения на страните и на събраните по делото доказателства за тези релевантни факти – пълномощно и свидетелски показания. Събирането на тези доказателства не е последица на непълен или неточен доклад.

Нещо повече – въззивната жалбоподателка (ищцата) не може да навежда доводи за допуснати от съда процесуални нарушения, с които са засегнати права на ответницата – че първоинстанционният съд не дал на ответницата никакви указания за подлежащите на доказване от нея обстоятелства за неоснователност на исковете.

2. Може ли решаващият съд, с оглед пределите на диспозитивното начало, да обоснове своя съдебен акт, позовавайки се на възражения, незаявени от ответника по иска?

Въпросът е свързан с довод, че първоинстанционният съд се е отклонил от диспозитивното начало, което е било ограничено от възраженията (доводите на ответницата) в отговора по чл. 131 ГПК на исковата молба: сделките не са недействителни поради нееквивалентност на престациите, тъй като се свеждат до: „продажбите са сключени между близки роднини - майка и дъщеря - по инициатива на ищцата“, „житейски разпространено е сделките между близки роднини, а и не само, да се извършват на основа на данъчната оценка“, „взаимоотношенията между страните са били много близки и основани на доверие и взаимност“.

А първоинстанционният съд е приел, че освен, че тези факти имат значение за неоснователността на исковете (опровергават извод за нееквивалентност на престациите) и че в случая е намерил приложение принципът за свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД, но и предмет на „продажба“ са идеални части и продавачът (ищцата) си е запазила право на ползване върху единия имот.

Като е изложил съображения за липса на накърняване на добрите нрави, предвид това, че предмет на продажба са идеални части и че ищцата си е запазила право на ползване върху единия от имотите, първоинстанционният съд е излязъл извън диспозитивното начало. А въззивният съд не е обсъдил довода за това допуснато процесуално нарушение.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди.

Въззивният съд, както и първоинстанционният съд, е изложил мотиви за значението на тези два факта. С това въззивният съд се е произнесъл по довода на жалбоподателката (ищца). С тези мотиви нито въззивният съд, нито първоинстанционният съд, не са нарушили принципа на диспозитивното начало, тъй като са обсъдили релевантни факти от съдържанието на сделките, които ищцата иска да бъдат прогласени за нищожни. (Като са обсъдили съдържанието на сделките, чието прогласяване за нищожни се иска, САС и СГС не са нарушили принципа на диспозитивното начало.)

3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните?

Въпросът е свързан с доводи, че въззивният съд изобщо не е обсъдил следните наведени във въззивната жалба доводи относно неправилността на първоинстанционното решение: че със сключването на „покупко - продажби“ на цена 17 пъти по-ниска от пазарната Д. П. лишава възрастната си майка от възможността да се разпорежда с цялото й имущество както приживе, така и за след смъртта си; че прехвърлителните сделки са именно покупко-продажби, макар и на занижени цени, доколкото дарението, при което би липсвала насрещна престация от страна на приобретателя, би могло да бъде намалявано по предвидените в Закона за наследството способи след смъртта на дарителя; че сключването и на договора за наследство, в допълнение към „покупко - продажбите“ на имотите няма за цел да се придобие цялото останало имущество от наследството, а да препотвърди и евентуално санира двете предхождащи го продажби поне частично.

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди.

Въззивният съд е обсъдил доводите за това, че продажната цена е около 17 пъти по-ниска от пазарната, на че не е по-ниска от данъчните оценки, но е изложил мотиви, че това не обуславя нищожност на сделките. При сключването на сделките е намерил приложение принципът за свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Сделките са валидни. Следователно са породили правни последици.

След като ищцата не твърди и не доказва волята й при сключването на сделките да е била опорочена, нито твърди и доказва, че не е разбирала свойството и значението на постъпките си и не е могла да ги ръководи, нито че сделките са били сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда, е без всякакво значение какви други сделки е могла да сключи с дъщеря си за същите имоти и какви правни възможности би имала да ги атакува. Тези хипотетични доводи не са свързани с установеното по делото, нямат никакво значение за основателността на исковете.

Отново следва да се отбележи, че с доводите за приложението на чл. 30 и сл. от Закона за наследството ищцата се позовава на чужди права пред съд, каквито няма право да предявява (чл. 26, ал. 2 ГПК). (Тези доводи не се отнасят до права на ищцата (продавач), а до правата на трети за спора лица (нейни наследници по закон с права на запазена част).

4. Кога нееквивалентността на насрещните престации по един възмезден договор представлява „накърняване на добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД?

И този въпрос е свързан с довода за значението на значителното несъответствие между продажната и пазарната цена (около 17 пъти).

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, тъй като, както беше посочено, въззивният съд е приел, че продажбата на вещ на цена, по-ниска от пазарната, не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност и че в случая продажната цена е по-висока от данъчните оценки.

Като е разгледал специфичните особености на сделките (описани по-горе) въззивният съд е обосновал извод, че в случая отклонението от пазарната стойност на имотите не представлява такава липса на насрещна престация, която да обоснове нищожност на сделките поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Изводът на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС (решение по гр. д. № 2419 / 2015 г. на III г. о. на ВКС.), че нееквивалентността на престациите води до нищожност на договор за продажба поради противоречие с добрите нрави, когато неравностойността е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда /унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД/, ако такъв иск е предявен.

В случая не е установено насрещната престация да е практически нулева. В случая такъв иск (по чл. 33 ЗЗД) не е предявен.

Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти. Жалбоподателят твърди, че очевидната неправилност следва от това, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите в нейната въззивна жалба (които нарича възражения) за неточен и непълен доклад и за нарушение на принципа на диспозитивното начало (посочени по-горе във връзка с поставените въпроси).

Настоящият съдебен състав при запознаване с обжалваното решение не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). По-горе бяха изложени съображения за това, че въззивният съд е обсъдил доводите на жалбоподателя, но не ги е намерил за основателни.

Поради това настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Поради изложеното, настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а следва да бъде осъдена да заплати на ответника направените от нея разноски за процесуално представителство в размер на 2 500 лева – половината от отразеното в представения договор за правна защита и съдействие уговореното и заплатено възнаграждение за двама адвокати.

Воден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 307 /19.03.2025 г. по в. гр. д. № 2523 /2024 г. на Софийския апелативен съд.

Осъжда Е. Д. П. да заплати на Д. К. П. сумата 2 500 (две хиляди и петстотин) лева възнаграждение за един процесуален представител в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.