ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 33
гр. София, 07.01.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. състав на Търговска колегия, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 135 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби - на „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./, ЕИК:[ЕИК], представлявано от синдика Ц. В. М. /понастоящем синдик на дружеството е В. Р./ и на „М. М. Изток“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], подадени срещу въззивно решение № 146 от 10.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив /АС - Пловдив/ по в. т.д. № 250 по описа на съда за 2023 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 7 от 06.01.2023 г., постановено от Окръжен съд – С. З. по т. д. № 128 по описа на съда за 2022 г. е осъдено дружеството „М. М. Изток“ ЕАД по предявен от „П. И. Банка“ АД, ЕИК:[ЕИК] /ПИБ/, в качеството й на процесуален субституент на залогодателя-съищец „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./, да заплати в полза на „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./ сумата 236 240,04 лв., представляваща стойността на неизпълнени парични задължения към заложния кредитор на „Ремотекс - Р.” ЕАД - „Първа инвестиционна банка“ АД, ведно със законната лихва, смятано от датата на предявяване на исковата молба - 15.12.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, като е постановено изпълнението да бъде извършено по сметка на вписания в Централния регистър на особените залози депозитар С. Б. Ц. с ЕГН: [ЕГН], сметка с IBAN: BG 86 FINV 9150 1215 6257 61, BIC: FINVBGSF, открита в „П. И. Банка” АД. С решение № 226 от 05.06.2024 г. по същото въззивно дело, срещу което решение не е подадена касационна жалба, е оставена без уважение молба от „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./ чрез синдика Ц. В. М. с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на постановеното по делото въззивно решение.
По касационната жалба на „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./ чрез синдика на дружеството:
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното второ въззивно решение по спора - с оглед на хипотезата на повторно разглеждане на делото от АС - Пловдив, само в частта му, с която въззивният съд е постановил сумата, дължима от страна на „М. М. Изток“ ЕАД да бъде заплатена на „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./, но като изпълнението бъде извършено по посочената в решението сметка на вписания в ЦРОЗ депозитар. Твърдят се нарушения на материалния закон и необоснованост на въззивното решение в тази му част.
Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил и взел предвид това, че дружеството „Ремотекс - Р.“ ЕАД е обявено в несъстоятелност - обстоятелство вписано в ТРРЮЛНЦ по неговата партида. Твърди се, че видно от обявеното в публичния ТРРЮЛНЦ, „Ремотекс - Р.“ ЕАД е в открито производство по несъстоятелност съгласно решение № 258 от 06.07.2015 г. по т. д. № 212/2014 г. на ОС - С. З. а на 04.08.2023 г., в хода на производството пред AC - Пловдив, е влязъл в сила Закон за изменение и допълнение на Закона за особените залози. Със същия закон е изменен чл. 43, ал. 1 ЗОЗ, като съгласно изменението му, ако в срок до 6 месеца от откриване на производството по несъстоятелност на длъжника не е реализирано имуществото, предмет на изпълнението по изречение първо от същия законов текст, то се предава на синдика и се реализира в производството по несъстоятелност. Според касатора в § 49, ал. 2 от ПЗР към ЗИДЗОЗ е записано, че същото се прилага и за залозите, вписани преди влизането му в сила. От това според касатора следва, че посочената разпоредба е имала действие и към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение. В тази връзка касаторът отбелязва, че в случая предоставеният шестмесечен срок от откриване на производството по несъстоятелност за реализиране на имуществото по реда на ЗОЗ е изтекъл, залогът не е реализиран ефективно, а към момента вече е постановено започване на осребряване на активите на дружеството в несъстоятелност - „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н/.
Касаторът се позовава на разпоредбите на Търговския закон, съгласно които всички парични средства след обявяване на несъстоятелност на дружеството следва да се събират по особена сметка, разкрита от синдика за нуждите на производството по несъстоятелност, като синдикът разпределя сумите чрез изготвяне на сметка за разпределение, подлежаща на обжалване от активно легитимираните страни по закон - кредиторите в производството и длъжника. Допълва се, че посоченото право на обжалване гарантира справедливото удовлетворяване на кредиторите в производството по несъстоятелност, съобразно размера, реда и привилегиите на приетите вземания.
Иска се отмяна на въззивното решение в атакуваната му част, като вместо това да бъде постановено присъдената с него сума да бъде преведена по особената сметка, открита за нуждите на производството по несъстоятелност на „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, както и по ал. 2 ГПК.
Поставя се следният въпрос, който според касатора отговаря на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
„В случай на заведено преди 04.08.2023 г. дело, длъжен ли е съдът да се съобрази с новата редакция на чл. 43, ал. 1, изр. второ от ЗОЗ (Допълнена - ДВ, бр. 66 от 2023 г.) и при уважаване на иска да постанови изпълнението да се осъществи чрез превод на заложната сума по особената банкова сметка на несъстоятелността на длъжника, при положение, че заложната вещ (сума) не е реализирана от заложния кредитор в шестмесечния срок от откриване на производството по несъстоятелност?“
Сочи се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона - чл. 43, ал. 1 ЗОЗ (Доп. - ДВ, бр. 66 от 2023 г.), както и за развитие на правото и към момента няма отговор в задължителната съдебна практика на ВКС. Твърди се, че се налага да бъде създадена съдебна практика на ВКС по прилагането на разпоредбата, която вече като задължителна за съдилищата ще доведе до разглеждането и решаването на делата според точния и пълен смисъл на закона.
Декларативно заявеното чрез посочване са законовия текст, където е уредено, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 /предл. 3/ от ГПК, освен общото твърдение, че въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение, не се обосновава с конкретни твърдения.
По касационната жалба на „М. М. Изток“ ЕАД:
В същата се излагат оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното второ въззивно решение. Твърди се, че по делото е била изяснена фактическата обстановка, но въпреки това въззивният съд е достигнал до редица погрешни правни изводи, противоречащи на материалноправните норми. Касаторът намира за неправилен извода на съда, позовал се на разпоредбата на чл. 44а ЗОЗ, че чрез извършеното прихващане е извършено погасяване на вземането на „Ремотекс - Р.“ ЕАД от „М. М. Изток“ ЕАД, поради което същото /прихващането/ не може да се противопостави на банката.
Според касатора неправилно въззивният съд е приел, че съгласно чл. 9, ал. 4 ЗОЗ извършеното на 30.05.2014 г. прихващане на взаимни задължения между „М. М. Изток“ ЕАД и „Ремотекс - Р.“ ЕАД няма погасителен ефект спрямо заложния кредитор, както и че погасяването на заложеното вземане чрез прихващане е недействително и непротивопоставимо на заложния кредитор, а за да има погасителен ефект вземането трябва да бъде платено по сметка на депозитаря. Според изложеното въззивният съд неправилно е констатирал, че не може да бъде прието, че „М. М. Изток“ ЕАД е погасило задължението си към „Ремотекс - Р.“ ЕАД чрез прихващане, след като преди да направи изявлението за прихващане, обективирано в подписания протокол от 30.05.2014 г., не само е получило уведомление от заложния кредитор за вписаното пристъпване към изпълнение, но и неколкократно е било уведомявано, че следва да преведе сумите по заложените вземания по изрично посочената сметка на депозитаря.
На следващо място се твърди, че съдът неправилно и необосновано е приел за доказани твърденията на ПИБ за недобросъвестни действия на „М. М. Изток“ ЕАД с подписването на процесния протокол от 30.05.2014 г., както и че това подписване целяло заобикаляне на закона. Според изложеното ПИБ се е позовала на разпоредбата на чл. 32, ал. 4 ЗОЗ, която е въведена от законодателя едва през 2016 г. и същата няма обратно действие, т. е. не е била приложима през 2014 г., когато е извършено въпросното прихващане с протокол от 30.05.2014 г. С оглед на това се твърди, че на „М. М. Изток“ ЕАД не може да се вмени незнанието и неспазването на правна норма, която към 30.05.2014 г. не е била въведена от законодателя.
Сочи се и че неправилно и необосновано въззивният съд е приел, че вземанията на банката произтичат от сключените договори за залог на вземания. Излагат се пространни аргументи по отношение на договор за залог на вземане от 01.03.2012 г., договор за особен залог от 25.07.2012 г. и сключените договори за цесии между „Ремотекс - Р.“ ЕАД и ПИБ.
Оспорва се и извода на въззивния съд за неоснователност и необоснованост на направеното от „М. М. Изток“ ЕАД възражение за нищожност на процесните договори за особен залог. Излагат се аргументи в защита на тезата, че посочените договори за особен залог се явяват нищожни поради противоречието им със закона и заобикалянето му, както и поради накърняване на добрите нрави, и като такива не произвеждат действие по отношение на страните.
Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение в цялост и постановяване на друго решение, с което спорът да бъде решен по същество и предявеният срещу „М. М. Изток“ ЕАД иск бъде отхвърлен изцяло. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2 ГПК.
Поставят се следните въпроси относно разпоредбите на чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ, чл. 9, ал. 4 ЗОЗ и чл. 32, ал. 3 и 4 ЗОЗ, които според касаторът попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
1/ „Извършеното на 30.05.2014 г. между страните прихващане на насрещни задължения, действително, валидно и противопоставимо ли е на банката - кредитор /ПИБ/, след като прихващането е извършено след вписването на пристъпване към изпълнение, но банката не се е противопоставила когато прихващането й е станало известно?“
2/ „Нищожни ли са процесните договори за особен залог, когато чрез сключването им се цели банката да изпревари останалите кредитори на своя обявен в несъстоятелност длъжник - „Ремотекс - Р.“ ЕАД, като при това друг кредитор /“М. М. Изток“ ЕАД/ е поставен в невъзможност да събере вземанията си от „Ремотекс - Р.“ ЕАД, но е задължен да заплаща свои насрещни задължения към заложния длъжник?“
3/ „Описаните договори за особен залог явяват ли се нищожни поради противоречието им със закона и заобикалянето му, както и поради накърняване на добрите нрави, след като въз основа на тези договори се стига до невъзможност на „М. М. Изток“ ЕАД да реализира вземанията си и могат ли да доведат /при евентуално уважаване на исковете/ до неоснователно обедняване на „М. М. Изток“ ЕАД за сметка на ПИБ и „Ремотекс - Р.“ ЕАД?“
4/ „Коя е приложимата редакция на чл. 32, ал. 4 ЗОЗ към процесното прихващане, извършено между страните на 30.05.2014 г. и може ли съдът да се позовава на тази норма за прихващането, извършено на 30.05.2014 г. и да я съобразява в производството, ако не й е придадено обратно действие?“
Касаторът счита, че по горепосочените въпроси липсва трайна съдебна практика, поради което е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изтъква се, че произнасянето на ВКС по поставените въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - за да се създаде съдебна практика по прилагането на ЗОЗ.
С оглед бланкетно заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се формулират въпроси, а само се подчертава, че във връзка с процесния иск по чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ липсва трайна практика на ВКС и постановяването на решение от ВКС по този иск би довело до избягване на противоречиви и взаимно изключващи се решения на съдилищата.
Не се обосновава допълнително и твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 /предл. 3/ ГПК.
Ответникът по касация „П. И. Банка“ АД в депозирани писмени отговори оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва и двете касационни жалби като неоснователни, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
С решение № 26 от 28.03.2022 г. по т. д. № 2051/2021 г. на ВКС, II т. о. съдебният състав на ВКС е обезсилил постановените от предходните две инстанции по съществото на спора решения и е върнал делото на ОС - С. З. за ново разглеждане, при съобразяване на дадените в мотивите указания - за конституиране на залогодателя „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./ като съищец. В тази насока съставът на ВКС е приел, че изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и нейният петитум обуславят извод, че искът се води от банката не в личното й качество като носител на спорно материално право /както това е прието от инстанциите по същество/, а в качеството й на субституент, предявяващ правата на своя залогодател - „Ремотекс - Р.“ ЕАД. Доколкото последният не е бил конституиран с исковата молба като съищец, съгласно с правилото на чл. 26, ал. 4 ГПК, съдът по първоинстанционното производство е следвало служебно да стори това.
В мотивите на описаното решение решаващият състав на ВКС е приел, че осъдителният иск по чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ е предоставен в право на заложния кредитор, като предпоставки за упражняването му са наведени твърдения, че последният е пристъпил към изпълнение, с осъществяването на който факт заложеното вземане по силата на закона му се счита за възложено за събиране, че вземането не е платено на заложния кредитор, а е спорно, без да е установено със сила на пресъдено нещо в отношенията между залогодателя и заложния длъжник.
Съобразно с тези указания, при второто разглеждане на делото в производството по т. д. № 128/2022 г. на ОС - С. З. е било конституирано дружеството „Ремотекс - Р.“ ЕАД като съищец и носител на спорното материално право, и е бил разгледан предявеният от процесуалния субституент „Първа инвестиционна банка“ АД иск. С постановеното решение по т. д. № 128/2022 г. на ОС - С. З. първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от „П. И. Банка“ АД, в качеството на процесуален субституент на залогодателя „Ремотекс - Р. „ЕАД /н./ против заложния длъжник „М. М. Изток“ ЕАД, иск с правно основание чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ за заплащане в полза на „Ремотекс - Р.“ ЕАД, по конкретно посочена сметка на вписания в ЦРОЗ депозитар, на сумата 236 240,04 лв. ведно законната лихва, считано от датата на предявяването на исковата молба - 15.12.2015 г. до пълното изплащане на присъдената сума. За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съд е приел, че макар протоколът за прихващания на вземания и задължения от 30.05.2014 г. да е изготвен и подписан от служители на залогодателя и заложния длъжник след получаването на уведомление от ПИБ за пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, предвид установената по-ранна ликвидност и изискуемост на насрещните вземания и доколкото прихващането има обратно действие /преди посочените уведомления/, то и същото е противопоставимо на заложния кредитор.
Тези изводи и обусловения от тях краен изход на делото в първата съдебна инстанция не са споделени от АС - Пловдив в обжалваното му пред настоящата инстанция решение.
За да постанови решението си въззивният АС - Пловдив е взел предвид разпоредбите на чл. 32, ал. 3 и ал. 4 ЗОЗ, съгласно които: с вписването на пристъпване към изпълнение заложеното имущество преминава в разпореждане на заложния кредитор; той има право да вземе мерки за запазването му, да го управлява и да го продаде, а извършените от длъжника сделки на управление и разпореждане със заложеното имущество след вписване на пристъпването към изпълнение не могат да се противопоставят на заложния кредитор и на присъединените кредитори по чл. 40 ЗОЗ, които се удовлетворяват от заложеното имущество, независимо от извършените сделки с него.
Съдът се е позовал и на чл. 44а, ал. 2 и ал. 3 ЗОЗ, съгласно които паричното вземане се счита възложено за събиране на заложния кредитор с вписването на пристъпване към изпълнение, като постъпленията при събиране на вземането се получават от депозитаря.
Посочено е, че след като „М. М. Изток“ ЕАД е било уведомено за вписания особен залог и за вписаното пристъпване към изпълнение по отношение на заложените вземания, в качеството си на трето задължено лице /длъжник по заложеното вземане/, дружеството не е могло да извършва плащания в полза на длъжника или ако все пак е извършило такива, те не биха могли да се противопоставят на заложния кредитор. Съдът е подчертал следното: залогодателят може да събира заложеното вземане и неговите плодове до вписване на пристъпване към изпълнение; след пристъпването към изпълнение, право и задължение да събира вземането и неговите плодове има единствено заложният кредитор; от момента на уведомяването, третото лице е само пазач по отношение на заложените вземания.
Съдът е изтъкнал, че целта на уведомяването на третото задължено лице е да се предотврати възможността му за разпореждане със заложното вземане, тъй като след извършеното вписване, правото да се разпорежда с вземането има само заложният кредитор. С оглед на това - при опасността да изпълни зле, длъжникът по заложеното вземане следва да извърши плащането само по сметка на вписания депозитар.
АС - Пловдив се е позовал и на разпоредбата на чл. 9, ал. 4 ЗОЗ, съгласно която: залогодателят не може да се разпорежда със заложеното имущество след вписване на пристъпване към изпълнение; в случай, че все пак залогодателят се разпореди със заложеното имущество след вписаното пристъпване към изпълнение, тези разпоредителни действия са непротивопоставими на заложния кредитор.
Вземайки предвид горепосочените разпоредби, в настоящия случай въззивният съд е приел, че с извършеното на 30.05.2014 г. прихващане на взаимни задължения между „М. М. Изток“ ЕАД и „Ремотекс - Р.” ЕАД е било осъществено погасяване на парични задължения към залогодателя, като това прихващане е непротивопоставимо на заложния кредитор. Този извод въззивният съд е обосновал със следното: обратното действие на прихващането произтича от разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, според която насрещните вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши; потестативното право на прихващане се осъществява чрез изявление на прихващащия, като за да породи предвидения в закона ефект - погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото, изявлението трябва да съдържа белезите, които индивидуализират всяко едно от тези вземания по страни, основание и размер, и да достигне до адресата - лицето, с чиито насрещни вземания срещу прихващащия се извършва прихващането. С оглед на това съдът е подчертал, че волеизявлението, с което прихващащият упражнява признатото му от закона потестативно право, насочено към погасяване на насрещните вземания с лицето към което е отправено, е акт на разпореждане с вземанията, които прихващащият има към това лице. Съдът е изтъкнал, че с оглед на забраната, произтичаща от разпоредбата на чл. 9, ал. 4 ЗОЗ, както и ограниченията по чл. 32, ал. 4 ЗОЗ, отнасящи се до действията на разпореждане на залогодателя, съответно - до извършени от длъжника сделки на управление и разпореждане със заложеното имущество, непротивопоставимостта на тези действия по отношение на заложния кредитор следва да се прецени към момента на разпореждането, а не към този, към който настъпват последиците от това разпореждане.
С оглед на гореизложеното въззивният съд е приел, че погасяването на заложеното вземане чрез прихващане е недействително и непротивопоставимо по отношение на заложния кредитор, доколкото за да има погасителен ефект, вземането е трябвало да бъде платено по сметка на депозитаря.
За настоящия случай въззивният съд е достигнал до извода, че не може да бъде прието, че „М. М. Изток“ ЕАД е погасило задължението си към „Ремотекс - Р.“ ЕАД чрез прихващане, след като преди да направи изявлението за прихващане, обективирано в подписания протокол от 30.05.2014 г. не само е получило уведомление от заложния кредитор за вписаното пристъпване към изпълнение, но и неколкократно е било уведомявано, че следва да преведе сумите по заложените вземания по изрично посочената сметка на депозитаря. Фактът, че ответникът като трето задължено лице, въпреки уведомленията на заложния кредитор е отказал да изпълни доброволно и преведе по сметка на депозитаря заложените парични вземания на залогодателя към него, е бил решаващ за АС – Пловдив, за да приеме, че предявеният иск е основателен и следва да се уважи в пълния му размер.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно.
В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда. В случая очевидната неправилност на въззивното решение е само общо заявена и от двамата касатори с посочване на текста от процесуалния закон, който я урежда, но не е обоснована с конкретни твърдения в изложената непосредствено по-горе насока и в рамките на правомощията си в производството по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав намира, че въззивното решение не разкрива белезите на очевидна неправилност.
Не са налице и поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на жалбата измежду уредените в т. т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 на ГПК, по делото касаторът следва да е формулирал въпрос или въпроси, съставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., главното съдържание на които задължителни за съдилищата разрешения е възпроизведено по-горе в настоящите мотиви и в случая поставените от касаторите въпроси не съставляват такова основание.
По въпроса, поставен в изложението на касатора „Ремотекс – Р.“ ЕАД /н./:
Същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
От една страна по начина, по който е формулиран въпроса, да му се отговори би означавало от касационната инстанция да се даде отговор по същество относно основателността на предявения иск /респ. – правилността на обжалваното въззивно решение/, което е извън предмета на настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а е възможен предмет само на евентуално последващо допускането на касационно обжалване такова по чл. 290 от с. з.
От друга страна същият въпрос е базиран на и обоснован с твърдения, несъответни на действителното съдържание на приложимата по делото нормативна уредба, като част от действащия обективен правов ред и на също действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите му. Въпросът е изцяло основан на твърдението на касатора, че по силата на § 49, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗОД, обн. ДВ, бр. 66 от 2023 г., добавеното второ изречение в разпоредбата на чл. 43, ал. 1 от ЗОЗ намира приложение и към процесния случай. В действителност обаче изтъкваната от касатора разпоредба на § 49, ал. 2 е част от Преходните и заключителни разпоредби /ПЗР/, но към ЗИДЗОЗ, който е обнародван в ДВ, бр. 105 от 30 декември 2016 г. и се отнася за приложимостта и за залозите, вписани преди влизането му в сила, но именно и само на този закон, а не и на визирания от касатора ЗИДЗОЗ от месец август 2023 г., в ПЗР към който закон такава /или подобна/ разпоредба липсва. Без позоваването на неприложимата в случая разпоредба на § 49, ал. 2 от ПЗР към ЗИДЗОЗ /ДВ бр. 105/2016 г./ и с оглед конкретното обосноваване на въпроса на касатора, основано изцяло на нея, въпросът му няма претендираната връзка с мотивите на въззивния съд и видните от тях действителни изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
По въпросите, поставени в изложението на касатора „М. М. Изток“ ЕАД:
Поставените от този касатор въпроси също не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Видно от конкретното им съдържание и доколкото по начина, по който са формулирани и обосновани отговорите им зависят изцяло от приетите от съда за установени по делото обстоятелства от фактическа страна, то и същите са относими също изцяло към правилността на въззивното решение, схващана обаче като основание за касирането му /чл. 281, т. 3 от ГПК/. Правилността на решението на свой ред може да бъде преценявана само в последващо допускането на касационно обжалване на решението производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с. з. с предмет само преценката на наличието или не на основание за такова допускане. В допълнение следва да се посочи, че предпоставките на първите три въпроса на този касатор въобще не са обсъждани от въззивния съд в мотивите му, нито пък съдът им е отговарял, съответно – и отговорите им не са обусловили в каквато и да било степен изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разясненият по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, което е и отделна причина на същите въпроси да се отрече качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
По отношение на заявеното само общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК нито е посочена конкретна практика на ВС и ВКС от вида, уреден в същата разпоредба /срв. и разрешенията в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г./, нито са изложени конкретни твърдения за противоречие на обжалваното въззивно решение с такава практика, поради което и на това основание касационно обжалване също не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 146 от 10.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в. т.д. № 250 по описа на съда за 2023 г.
ОСЪЖДА „Ремотекс - Р.“ ЕАД /н./, ЕИК:[ЕИК] да заплати по сметката за държавни такси на Върховния касационен съд сумата 30 лв. държавна такса за производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: