ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2310

гр. София, 05.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: Председател:Пламен Стоев

Членове:Здравка Първанова

Розинела Янчева

като разгледа докладваното от Р. Я. Ч. касационно гражданско дело № 20268003101722 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на О. С. С. срещу определение № 3768 от 16.02.2026 г. по в. ч. гр. д. № 6709/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20337 от 08.05.2025 г. по гр. д. № 56939/2024 г. на Софийски районен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК и за връщане на исковата молба, подадена от О. С. С..

Въззивният съд е съобразил, че производството по гр. д. № 56939/2024 г. на Софийски районен съд е образувано по искова молба, подадена от О. С. С., в която същият излага твърдение, че съгласно дарителски и завещателни разпореждания, направени от неговите родители С. П. С. и В. С. С. в полза на техния син и негов брат В. С. С., последният е получил изцяло и без условия тристаен апартамент на [улица] вилен имот в [населено място]. Твърди, че в нарушение на чл. 26 ЗЗД с тези волеизявления са засегнати добрите нрави, тъй като не е спазено изискването за ненакърнимост на запазената част. Сочи, че въпреки това по делбено дело № 72255/2015 г. на СРС било постановено решение, според което не се признават правата на ищеца по чл. 5 ЗН върху посочените имоти, и за наследници на тези имоти били обявени: А. С. С. – внук на В. С. С., който е без принос в увеличаването на наследствения масив; бившата съпруга Г. Н. С., която в нарушение на чл. 54 СК била посочена като наследник по закон на дядо му С. Л. В. и баща му С. П. С.; и В. Ш. - осиновен в Швейцария без съгласието на биологичния му родител. Отправено е искане до съда „да отчете института на неоснователното обогатяване за чужда сметка, като уважи настоящия субсидиарен иск по чл. 59 от ЗЗД, и прогласи за нищожни дарствените и завещателни разпореждания”. Изтъква, че така ще се преодолее нарушената справедливост, за да упражни правата си като наследник по закон на 50 % от имуществото, оставено от неговите родители, и съответно – когато на втора инстанция отпаднат несъстоятелните претенции - се извърши втората фаза на делбата с отчитане на чл. 12, ал. 2 ЗН. С разпореждане № 139374 от 01.10.2024 г. първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение с указание до ищеца да конкретизира петитума си, като заяви изрично дали предявява: иск по чл. 59 ЗЗД – като посочи конкретни факти, сочещи за увеличаване имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, липса на друга възможност за защита на обеднелия, и произтичането на обедняването и обогатяването от едни и същи факти; иск за прогласявана нищожност на правни сделки - като посочи конкретни кои сделки счита за нищожни и основанието за нищожност; иск за делба на посочените в исковата молба имоти – като посочи между кои страни и при какви квоти иска да бъдат допуснати до делба. С уточнителна молба от 19.11.2024 г. ищецът е посочил, че очаква да се прогласят като нищожни правните сделки, с които са нарушени изискванията на чл. 14, ал. 2 и чл. 28, ал. 1 ЗН, които не допускат накърняване на запазената част чрез завещателни разпореждания и дарения, а именно: дарението на апартамента на [улица], извършено през 1972 г. от дарителите С. П. С. и В. С. С. в полза на брат му В. С.; и саморъчно завещание, съставено от С. П. С., от 1989 г. за вилния имот в [населено място], които са приложени към първоначалната молба. Първоинстанционният съд е разпоредил извършване на справка за предмета и хода на гр. д. № 72255/2015 г. на СРС, в резултат на която е приложен препис от постановеното по това дело решение от 05.10.2023 г. Същото е постановено в първата фаза на делбата по предявен от О. С. С. срещу Г. Н. С., В. В. С. (В. Ш.) и А. С. С. иск за делба на недвижими имоти, а именно: апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица]; 1/3 ид. ч. от нива, находяща се в землището на [населено място] – Д., м. „Р. “; и поземлен имот пл. № *-*, кв. 52 по регулациония план на в. з. „О.“, [община]. В това производство ищецът О. С. С. е предявил искове с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството, оставено от С. П. С. и В. С. С., накърнена с дарение, извършено с нот. акт № 136 от 27.12.1072 г., и със завещателно разпореждане от 18.01.1989 г., извършено от С. П. С.. С постановеното по делото решение от 15.10.2023 г. е допусната делбата на посочените имоти и са отхвърлени предявените от О. С. С. искове с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазените му части от наследството, оставено от С. П. С. и В. С. С., които запазени части О. С. С. счита, че са накърнени с извършените дарение и завещателно разпореждане. Срещу решението е постъпила въззивна жалба от О. С. С., по която е образувано в. гр. д. № 3052/2024 г. на СГС, което към момента на представяне на справката е висящо. С разпореждане № 17832 от 28.01.2025 г. първоинстанционният съд е указал на ищеца да уточни дали от правните сделки, чиято недействителност претендира, черпят правата си върху делбените имоти съделителите в производството по делба по гр. д. № 72255/2015 г. на СРС. В отговор на това разпореждане, с уточнителна молба от 20.02.2025 г., ищецът е заявил, че правните сделки – дарителски договор от 1972 г. и завещателно разпореждане от 1989 г., в които не е предвидена запазена част за втория низходящ, са в нарушение на правата му по чл. 5 ЗН, и в производството по гр. д. № 72255/2015 г. на СРС не е извършена служебна проверка за нищожността на тези сделки, а са уважени претенциите на ответниците да са наследници на цялото имотно наследство на неговите родители. С разпореждане № 42262 от 11.03.2025 г. първоинстанционният съд е дал указание на ищеца да посочи името и адреса на ответника.

С уточнителна молба от 27.03.2025 г. ищецът е посочил, че ответник е А. С. С., в качеството му на правнук на С. П. С. и В. С. С., както и че иска да се установи нищожността на дарителския договор от 27.12.1972 г. и на завещанието от 18.01.1989 г., които актове са извършени само в полза на единия низходящ В. С. С., чийто внук е ответникът А. С. С.. Ищецът е заявил, че е недопустимо за него – другия низходящ, да не е била отделена полагащата се запазена част от имотите, предмет на тези актове. С разпореждане № 54596 от 01.04.2025 г. районният съд е указал на ищеца да заяви изрично дали искът му е насочен единствено срещу А. С. С., или срещу А. С. С., Г. Н. С., В. Ш. и други лица, които следва да бъдат посочени с имена и адреси. С уточнителна молба от 14.04.2025 г. ищецът е заявил, че с признаването на нищожност на дарителските и завещателни разпореждания ще се засегнат интересите единствено на А. С. С.. С обжалваното определение № 20337 от 08.05.2025 г. първоинстанционният съд е приел, че поради наличието на висящо дело за делба на недвижимите имоти, които са предмет на сочените от ищеца договор за дарение от 27.12.1972 г. и саморъчно завещание от 18.01.1989 г., в което като съделители участват страните в настоящото производство, и ответниците по това делбено дело черпят правата си от оспорените от О. С. разпоредителни сделки, двете производства са с идентичен предмет и между едни и същи страни. С оглед на това е прекратил производството на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е намерил частната жалба за неоснователна.

Приел е, че предметът на спора, и респективно правното основание на претенцията, се извеждат от изложените в исковата молба фактически твърдения. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът О. С. С. е изложил твърдения за извършени от неговите родители безвъзмездни разпореждания с договор за дарение и завещание в полза на брат му В. С. С., чийто наследник е А. С. С.. Твърди, че тези актове са извършени при неспазване на изискването за ненакърнимост на запазената му част. От представените към исковата молба нотариален акт за дарение и саморъчно завещание, както и удостоверения за наследници се установява, че дарението е извършено от наследодателите на ищеца (негови родители) в полза на друг техен наследник по закон, а завещанието е извършено от единия му наследодател също в полза на други наследници по закон. Ищецът е посочил, че с решението по делбеното гр. д. № 72255/2015 г. на СРС не са признати неговите права по чл. 5 ЗН за описаните недвижими имоти. Същевременно е отправил до съда искане „да отчете института на неоснователното обогатяване и да прогласи за нищожни дарствените и завещателни разпореждания“. При това съдържание на исковата молба (несъответствие на фактически твърдения и петитум, както и липсата на посочен ответник), законосъобразно първоинстанционният съд я е оставил без движение с ясни и точни указания, с оглед изясняване на процесуалната воля на ищеца за установяване на въведения спорен предмет.

Във всичките си уточнителни молби ищецът е излагал твърдения, че с посочените сделки - договор за дарение и завещание, е накърнена запазената му част от наследството, оставено от неговите родители. От анализа на съдържащите се в исковата молба и уточнителните молби твърдения – че ищецът е наследник с право на запазена част и с извършените от наследодателите му разпоредителни сделки е накърнена запазената му част - следва, че въведеният от ищеца спор е за накърненото му право на запазена част от наследството с предмет дарените и завещани имоти. Следователно, с предявения иск ищецът О. С. цели да се установи, че е накърнена запазената му част от наследството, оставено от родителите му, и има право на възстановяването й. Независимо че ищецът не е заявил петитум за намаляване на посочените дарение и завещание, изложените от него твърдения в исковата молба (впоследствие повторени в уточняващите молби), че с дарението и завещанието е накърнена запазената му част от наследствените имоти, обосновават, че въведеното с исковата молба като нарушено субективно право е правото на ищеца на възстановяване на запазената му част от оставеното от родителите му наследство за имотите, които са предмет на посочените безвъзмездни разпореждания. Предвид неяснотата на петитума и несъответствието му с изложените твърдения, първоинстанционният съд неколкократно е давал законосъобразни указания на ищеца да уточни претенциите си, като заяви дали предявява иск за неоснователно обогатяване, иск за нищожност на сделки или иск за делба.

Ищецът не е въвел относими към тези искове фактически твърдения, а е излагал само твърдения, че с посочените разпореждания на наследодателите му е нарушено правото му на запазена част от наследството. Ето защо, Софийски градски съд е заключил, че правилно първостепенният съд е съобразил, че накърняването на запазената част на наследника с дарствено и завещателно разпореждане не съставлява основание за нищожност на тези сделки. Изложените от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и съдържанието на уточнителните молби обосновават, че предмет на претенцията на ищеца е възстановяване на запазената му част от наследствените имоти, предмет на дарението и завещанието. Предявените по висящото гр. д. № 72255/2015 г. на СРС по реда на чл. 343 ГПК искания на О. С. С. по чл. 30 ЗН за намаляване на дарението и завещателното разпореждане и за възстановяване на запазената му част имат идентичен предмет със заявения от него спор по гр. д. № 56939/2024 г. на СРС. Предвид наличието на висящо производство с идентичен предмет и между същите страни, е налице основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на по-късно заведеното дело.

Жалбоподателят твърди, че Софийски градски съд се е произнесъл свръх петитум. Сочи, че не претендира намаляване на завещание по чл. 30 ЗН, а настоява за абсолютна нищожност на основание чл. 14, ал. 1 ЗН (разпореждане с неоткрито наследство), като съдът служебно е подменил предмета на спора. Моли ВКС да отмени атакуваното определение и да върне делото за произнасяне по „предявения кондикционен иск по чл. 59 ЗЗД“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3, и ал. 2, предл. трето ГПК. На първо място, жалбоподателят счита, че определението на Софийски градски съд е очевидно неправилно, тъй като въпреки твърдяната абсолютна нищожност на завещателно разпореждане поради разпореждане с неоткрито наследство - чл. 14, ал. 1 ЗН, въззивният съд е приел, че претенцията е за намаляване на завещание (чл. 30 ЗН). На второ място, О. С. формулира следните въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Длъжен ли е съдът служебно да съобрази настъпила промяна в гражданското състояние на лице (пълно осиновяване в чужбина по смисъла на чл. 101 СК), която води до прекратяване на наследствените права, или е обвързан единствено от представеното удостоверение за наследници, дори когато то е доказано невярно;

2. Допустимо ли е съдът, под формата на „тълкуване“, служебно да преквалифицира иск за абсолютна нищожност в искане за намаляване на запазена част, като по този начин прегражда пътя на защитата по чл. 59 ЗЗД (неоснователно обогатяване). На трето място, според жалбоподателя въззивното определение противоречи на задължителната практика на ВКС (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК), съгласно която съдът е длъжен да даде правна квалификация на иска въз основа на изложените от ищеца факти, а не да подменя неговото искане (петитум), превръщайки защитата на законните наследници в „юридически абсурд“.

За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК).

Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съображенията му за това са следните:

Определението на Софийски градски съд е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото.

Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното определение, визирани по-горе.

Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. С оглед изложените твърдения в исковата молба и уточненията й, че с атакуваните дарение, извършено от С. П. С. и В. С. С., и завещание от С. П. С. е накърнена запазената част на О. С. С., законосъобразно съдът е преценил, че въпреки искането за прогласяване на горните сделки за нищожни, искът в действителност е с правна квалификация чл. 30 ЗН. Законосъобразно е приел, че по по-рано заведеното делбено дело е заявена и разгледана такава претенция на О. С., което обуславя приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК.

Първият въпрос от групата въпроси, относно които жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е изцяло ирелевантен, с оглед изложените от въззивния съдебен състав решаващи съображения. Ето защо относно него не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос също не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, която не съответства на обстоятелствата по делото, доколкото изложените в исковата молба твърдения кореспондират с разпоредбата на чл. 30 ЗН.

Същевременно жалбоподателят не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки че се е позовал на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, О. С. не е формулирал въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3768 от 16.02.2026 г. по в. ч. гр. д. № 6709/2025 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.