8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6002
гр. София, 22.12.2025г.
ВЪРХОВНЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 3722 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. В. О., подадена чрез процесуален представител адв. М. Г. против решение № 13/21.01.2025г., постановено по в. гр. д. № 342/2024г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 110/31.01.2024г. по гр. д. № 745/2021г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 167, ал. 3 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от Н. В. О. с ЕГН [ЕГН] против С. М. С., ЕГН [ЕГН], починала в хода на делото в лицето на правоприемника й по закон К. С. С. с ЕГН [ЕГН] и „О. Б. Б. АД, ЕИК[ЕИК] иск за приемане за установено в отношенията между страните, че договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, сключен с нотариален акт № 6/05.11.2013г., том III, peг. № 3739, дело № 359 от 05.11.2013г. на нотариус с № 133 в регистъра на НК е нищожен поради учредяване на ипотеката от несобственик.
В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена.
Касационният жалбоподател счита за неправилен извода на съда, че нормата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД е приложима и по отношение на абсолютната симулация, а не само в хипотеза на чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, уреждаща относителната симулация. Този извод според касатора следва от систематичното тълкуване на нормата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД във връзка с тази на чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, при което първата е логическо продължение на последната. Поддържа, че чл. 17, ал. 2 от ЗЗД третира правата на третото лице, придобило права от приобретателя по относително симулативната сделка по ал. 1 и доколкото се касае до изключение от общото правило, че никой не може да прехвърля повече права, отколкото сам има, не може да се тълкува разширително. Сочи, че при абсолютната симулация страните не желаят правните последици от привидната сделка и няма правен разум законодателят да уреди запазване на правата на третите лица, придобили права по такава сделка. А доколкото договорът за покупко продажба е нищожен като привиден, той не е прехвърлил вещни права в патримониума на купувача, респ. и ипотеката не е породила права за ипотекарния кредитор независимо, че е била изповядана преди завеждане на иска за прогласяване привидността на сделката. Ето защо поддържа, че и договорната ипотека сключена от несобственик e нищожна и не е породила права.
В писмен отговор ответникът по касация „Обединена българска банка“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт Т. Ч. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
К. С. С. не е представил отговор на касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Въззивният съд е приел за установени следните факти: първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частите, с които на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 152 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Н. В. О. против С. М. С., в лицето на правоприемника й по закон в хода на делото К. С. С. и „Обединена българска банка“ АД искове за приемане за установено в отношенията между страните, че договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 183/26.07.2010г. е нищожен поради противоречие на закона, както и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД е прието за установено по отношение на ответниците, че същият договор за покупко-продажба на недвижим имот е нищожен, като привиден. В тези части приел, че влязлото в сила решение обвързва страните и е задължително за съда.
Като нищожен, обосновал, че договорът за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 183/2010г. не е могъл да прояви вещноправния си ефект, а купувачът С. М. С. не е станала собственик на недвижимия имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.617.134.1.27, с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес].
На 05.11.2013г., с нотариален акт № 6/2013г., С. М. С., като собственик на апартамента, закупен от нея през 2010г. по привидната сделка, е учредила в полза на „Сибанк“ ЕАД /сега с правоприемник ответника „ОББ“ АД/ договорна ипотека върху имота, за да обезпечи изпълнението на задължението на неучастващо по делото лице кредитополучателя “Р. П. ЕООД. Към този момент ищцата Н. О. е подписала нотариално заверена и вписана декларация от 05.11.2013г., с която се е отказала от запазеното в нейна полза пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху процесния имот. Съобразил, че декларацията е приложение към документите по нотариалния акт за учредяване на ипотеката. Отбелязал, че декларацията е изготвена в изискуемата форма – писмена, с нотариална заверка на подписа и вписана, за да породи действието на удостовереното изявление. Този факт приел, че е неоспорен от страните. За безспорен по делото приел също, че независимо от всички документирани волеизявления, ищцата не е напускала жилището, обект на разпоредителни действия, не е предавала владение по привидната продажба и понася разноските, дължими от собственик.
По-късно било образувано изпълнително дело по молба на „Сибанк“ ЕАД и ипотекираният имот е бил изнесен на публична продан. На 13.04.2021г. е съставен протокол за обявяване на постъпили наддавателни предложения и на купувач, а на 17.05.2021г. е извършено разпределение на предложената цена на имота и е указано на купувача каква сума да заплати. Посочил, че не е издадено постановление на ЧСИ за възлагане на имота в полза на третото лице – купувач от публичната продан, защото на 06.04.2021г. е било допуснато обезпечение на бъдещия иск на Н. О. за приемане за установено, че договорът от 2010г. за прехвърляне на имота е нищожен, като е била спряна насрочената публична продан.
При тези факти, от правна страна въззивният съд позовавайки се на нормата на чл. 167, ал. 2 от ЗЗД приел, че ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на лицето, което я учредява, т. е. в настоящия случай това е следвало да бъде ответницата С. С.. След като с влязло в сила решение между страните е прието, че представеният пред банката нотариален акт за доказване на собствеността на ответницата обективира привидна сделка, то направил извод, че правното положение на банката е на трето лице, договаряло с привиден собственик. Като спорен по делото от правна страна извел въпроса за приложението на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, който дава основание на ответната банка да запази правата си, независимо от това, че е договаряла с несобственик. Уточнил в този контекст, че разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД е изключение от общото правило, че правата на договарялия с несобственик са непротивопоставими на действителния собственик. Отбелязал, че законодателят обосновава изключението с необходимостта да охрани правния ред и сигурност в отношенията по повод гражданския оборот, застрашени от симулацията. Затова изтъкнал, че ако третото лице е добросъвестно, макар да е договаряло с привидния собственик, то ще запази правата си. В конкретния случай съобразил, че банката е договаряла с привидния собственик, като е изпълнила необходимото да провери правата на ответницата С., включително като е изискала да отпаднат правата на ползване на ищцата О.. Страните по привидната сделка са създали необходимите условия да бъде постигнато съгласието на банката за сключване на договора за ипотека. Отчел, че вписването на иска за установяване на привидността на извършената между тях продажба е извършено /през 2021г./ години след учредяване на ипотеката /през 2013г./, поради което извел решаващ правен извод, че са налице предпоставките на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. Така достигнал до извод за неоснователност на предявения иск, в който смисъл постановил и крайния си съдебен акт.
Касаторът Н. В. О. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, поставяйки следния правен въпрос:
Приложима ли е разпоредбата на чл. 17, ал. 2 по отношение на трети добросъвестни лица, придобили права по сключена договорна ипотека, от приобретателя по привидна сделка в хипотезата на абсолютна симулация по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД преди вписване на исковата молба за установяване на привидността или разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД е приложима само в хипотезите на относителна симулация?
Касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС по решение № 120/11.12.2018г. по гр. д. № 4813/2017г., III ГО.
Очевидната неправилност на решението се обосновава с довод, че тя следва от мотивите на съдебния акт – неправилно тълкуване на правната норма на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД, за която съдът е приел, че е приложима и в хипотеза на абсолютна симулация.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното:
Приложно поле на касационното обжалване в хипотеза по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност не е налице. Доводите обосноваващи особено тежък порок на въззивното решение са израз на разбирането на касатора, че ал. 2 и ал. 3 на чл. 17 от ЗЗД третират правата на третото лице, придобило права от приобретателя по относително симулативната сделка, описана в ал. 1 на чл. 17 от ЗЗД и тя не може да се тълкува разширително.
В практиката на ВКС е възприето разрешението, че като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага особено тежък порок на въззивното решение, който може да бъде установен пряко от мотивите на решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290 от ГПК проверка за наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Решението на въззивния съд е очевидно неправилно, когато при постановяването му са допуснати видимо тежки нарушения на закона – материален и/или процесуален, а също и когато въззивният съд е формирал решаващите си изводи в грубо противоречие с правилата на логиката.
От мотивите на обжалваното решение не се установяват тежки нарушения на закона, допуснати при разглеждане на делото и/или при постановяване на решението, нито груби нарушения на логиката при формиране на решаващия извод на въззивния съд за непротивопоставимост на привидността на договора за покупко продажба, с който С. С. е придобила правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на договора за ипотека сключен от нея за обезпечаване на чуждо задължение, на кредитора /ответника „ОББ“ АД/, който е придобил това право много преди вписване на иска за установяване на привидността. Доводът на касатора, че въззивният съд е приложил погрешно неприложимата в случая непротивопоставимост по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД не сочи очевидна неправилност на обжалваното решение. По правната си същност този довод съставлява оплакване за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Поставеният в изложението въпрос е мотивиран със същия довод и се свежда до това кога е приложима противопоставимостта по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД – във всички случаи на привидни договори /при абсолютна симулация/ или само в случай на привиден и прикрит договор /при относителна симулация/.
Въпросът е част от предмета на спора и решението по него е определило постановения по делото резултат. Налице е общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, обосноваващо приложно поле на касационно обжалване. По въпроса обаче липсва допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, който само в кумулативност с общия е уреден в закона като основание за допускане на касационно обжалване.
За да прецени твърдяното противоречие с практиката на ВКС, съдебният състав съобрази, че цитираното от касатора решение по гр. д. № 4813/2017г., III ГО е постановено по положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, а въпросите обусловили касационен контрол и намерили отговор в него са: допустимо ли е в рамките на исковото производство да се обсъжда възражение за нищожност на договор, който има преюдициално значение за крайния резултат от делото, ако единият от съдоговорителите не е страна по това дело и нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, произнасяйки се по невъведени в съдебния процес възражения? С оглед предмета на това решение, дадените в него разрешения са извън предмета на настоящото дело, неотносимо е към разрешения с въззивното решение правен спор, поради което преценката за наличие на съответствие или противоречие на обжалваното въззивно решение с цитираната практика на ВКС е изключена. Такава съпоставка не може да бъде направена поради различния предмет на всяко от делата, разгледаните искове и дадените по тях правни разрешения. Липсата на установено противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК изключва приложното поле на касационното обжалване и такова не следва да бъде допуснато.
Отговор на повдигнатия от касатора правен въпрос е даден в съдебната практика на Върховния касационен съд. Обобщено в нея е разяснено, че привидни са договорите, сключени при абсолютна симулация – когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си последици между тях, както и сделките, с които се прикрива друго съглашение, чиито правни последици са целените от страните по сделката. Явната сделка е привидна и поради това нищожна, а прикритата сделка валидно обвързва страните и от нея се пораждат желаните правни последици, ако са налице останалите предпоставки на закона. От процесуална гледна точка, в трайната си практика ВКС провежда ясна разграничителна линия между исковете за разкриване на симулация по чл. 17, ал. 1 от ЗЗД и тези за обявяване на сделката за нищожна поради привидност по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, тъй като тези два иска имат различен предмет – единият за установяване нищожността на явната сделка /чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД/, а другият – за разкриване и обявяване на обвързващата сила на прикритата сделка /чл. 17, ал. 1 от ЗЗД/ и тази разлика произтича от обстоятелствата, на които същите се основават, установеното по фактите и обстоятелствата, формиращи основанието на иска и в пределите на претендираната защита. В този смисъл са решения на ВКС № 60281/21.04.2022г. по гр. д. № 3512/2020г., IV ГО; решение № 107/23.03.2012г. по гр. д. № 689/2011г., IV ГО; решение № 107/23.03.2012г. по гр. д. № 689/2011г., IV ГО; решение № 420/31.12.2012г. по гр. д. № 187/2012г. на III ГО; решение № 256/30.04.2020г. по гр. д. № 4900/2018г. на ВКС, III ГО и др.
По въпроса за приложението на противопоставимостта по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД в практиката на ВКС е дадено разрешение в смисъл, че разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД е приложима по отношение на трети добросъвестни лица, придобили недвижим имот/ограничени вещни права върху недвижим имот от приобретател по привидна сделка /относително или абсолютно симулативна/ преди вписване на исковата молба за установяване на привидността. Правилото е създадено в интерес на правната сигурност и защитава правата на третите добросъвестни лица. Изтъкнато е, че няма основание да се приеме, че същото касае само случаите, при които третите добросъвестни лица са придобили права върху имота от приобретател по привидна сделка, прикриваща друга сделка, но не и случаите, при които привидната сделка е абсолютно симулативна. Извод за такова разграничение не следва от текста, смисъла и целта на закона. И при двата вида симулация привидната сделка е нищожна на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, което рефлектира върху възможността приобретателят по същата да придобие имота на основание привидния договор и поражда необходимостта от защита в еднаква степен на правата на третите добросъвестни лица и от установяване на сигурност и предвидимост в правните отношения. В този смисъл са решения на ВКС № № 50120/10.01.2023г. по гр. д. № 71/2022г., I ГО и в цитираното в него решение № 87/02.02.2021г. по гр. д. № 1266/2018г., I ГО.
Следователно съобразен с практиката на ВКС е изводът на въззивния съд, че противопоставимостта по чл. 17, ал. 2 от ЗЗД не е ограничена само до относителната симулация, а обхваща и случаите на абсолютна симулация, което е в интерес на правната сигурност и защита на правата на добросъвестните трети лица.
Въззивното решение не противоречи, а съответства на относимата практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 17, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че вписването на иска за установяване на привидността на извършената между ищцата и ответницата продажба е извършено години след учредяване на ипотеката в полза на банката - ответник, поради което извел решаващ правен извод, че привидността е непротивопоставима на добросъвестния ипотекарен кредитор на основание чл. 17, ал. 2 от ЗЗД.
В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 13/21.01.2025г., постановено по в. гр. д. № 342/2024г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.