РЕШЕНИЕ № 272

гр. София, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДАВърховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение, в откритото съдебно заседание на седми април две хиляди двадесет и шеста година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

З. Р. секретаря Д. А. разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2804 по описа за 2025 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 280/12.03.2025 г. по гр. д. № 3150/2024 г., с което Апелативен съд – София, потвърждавайки решение № 4118/09.07.2024 г. по гр. д. № 4372/2022 г. на Софийски градски съд, по иска по чл. 464 ГПК, предявен от Б. Т. К., е признал за установено, че ответникът М. Б. С. не е кредитор за сумата 102 030 лв. – лихвоносна главница с разноски по запис на заповед, издаден на 16.10.2020 г. от ответника Г. Б. Д..

Касационният контрол е по процесуалноправните въпроси: Какви са надлежните твърдения, с които следва да се обоснове искът, предвиден в чл. 464 ГПК, какво е необходимото доказване и как се разпределя доказателствената тежест, когато взискателят оспорва вземане на конкуриращ взискател, основано на запис на заповед? По тях настоящият състав намира следното:

Твърденията, с които следва да се обоснове искът, предвиден в чл. 464 ГПК, са свързани с надлежната легитимация на страните. Легитимацията е надлежна, когато ищецът обоснове правен интерес. Правният интерес от този предвиден в закона отрицателен установителен иск произтича от качеството на ищеца на взискател по висящо изпълнително дело и от твърденията, че правото му да се удовлетвори е застрашено от участието на конкуриращ взискател, който макар да е снабден с изпълнителен лист, представен по същото дело, и/или на когото е признато право на присъединяване по същото дело (чл. 456 или чл. 458 и чл. 459 ГПК), няма вземане или привилегия. Надлежни ответници при съвместна процесуална легитимация (необходимо задължително другарство) са взискателят с оспореното вземане или привилегия и длъжникът (чл. 464, ал. 1, изр. 1 ГПК), а когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението - и третото лице, дало своята вещ в залог или ипотека. За него изпълнителният лист има действие и то също е длъжник по изпълнението (чл. 429, ал. 3 ГПК и т. 2 ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. ОСГТК на ВКС). Ищецът няма правен интерес, когато към предявяването на иска по чл. 464 ГПК оспореното вземане е изцяло удовлетворено в резултат на предприети изпълнителни действия.

Спазването на 1-месечния срок по чл. 464, ал. 1, изр. 3 ГПК не е предпоставка за допустимост, а условие, за да настъпи обезпечението на искa, предвидено в чл. 464, ал. 1, изр. 2 ГПК. Уведомен, че отрицателният установителен иск е предявен до или в 1-месечен срок след изготвено разпределение, но преди да е влязло в сила, съдебният изпълнител е длъжен да задържи по своята сметка сумата, определена с разпределението за взискателя с оспореното вземане/привилегия. За вредите от неприложената обезпечителна мярка той носи имуществена отговорност. На оспорващия взискател е грижата да уведоми съдебният изпълнител, че е предявил иска в срока по чл. 464, ал. 1, изр. 3 ГПК. Когато оспорващият взискател обосновава правния интерес не с участие в разпределението, а с други възможности, с които разполага конкуриращият взискател – да участва в проданта на имуществото, към което е насочено изпълнението, вкл. да го придобие, съдът може да обезпечи иска по чл. 464 ГПК и чрез мярката „спиране на изпълнението“ или „спиране на провеждания начин на изпълнение“.

Влязлото в сила разпределение, включително след като е обжалвано, не решава спора за съществуването на вземането/ привилегията, оспорени с иска по чл. 464 ГПК. В разпределението вземанията на взискателите, взели участие в проведения начин на изпълнение, са каквито ги засвидетелстват изпълнителният лист, удостоверението по чл. 456, ал. 2 ГПК или по чл. 191, ал. 4 ДОПК, или обезпечителната заповед. Влязлото в сила постановление, с което на взискателя с оспореното вземане е възложена вещ на длъжника, също не решава този спор – т. 1 ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. ОСГТК на ВКС. Поради това силата на пресъдено нещо на решението по чл. 464 ГПК не е „удар в празното пространство“, дори когато в хода на делото по чл. 464 ГПК не са приложени обезпечителни мерки – предвидената в чл. 464, ал. 1, изр. 2 ГПК или постановената от съда, и оспореното вземане бъде удовлетворено (изцяло или отчасти) в резултат на предприетите изпълнителни действия. Решението, с което искът е отхвърлен, задължава да се приеме в отношенията между оспорилия взискател, от една страна, и взискателя с оспореното вземане/привилегия и длъжника, от друга, че вземането/привилегията съществува, т. е. че взискателят с оспореното вземане е получил сума по разпределението, която му се дължи, респ. че е придобил собствеността по влязлото в сила постановление за възлагане. Решението, с което искът е уважен, задължава да се приеме в същите отношения, че оспореното вземане/привилегия не съществува. След решението оспорилият взискател може да претендира това, с което привидният кредитор/кредиторът с несъществуваща привилегия се е обогатил за негова сметка с полученото по разпределението (чл. 59 ЗЗД). Оспорилият вземането взискател разполага и с иск по чл. 134 ЗЗД, но само когато искът по чл. 464 ГПК е уважен поради факти, настъпили след приключилото съдебно дирене, респ. след изтеклия срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, в производството по изпълнителното основание, с което разполага взискателят с оспореното вземане. По косвения иск чл. 464, ал. 2 ГПК не се прилага. По него като страна (съищец) се призовава и длъжникът (чл. 134, ал. 2 ЗЗД). Разрешеният спор, по иск по чл. 134 ЗЗД, основан на факти, настъпили до приключеното съдебно дирене, респ. до края на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, не може да се пререшава, а влязлото в сила решение или заповед за изпълнение не могат да се оспорват като такива по привиден процес (чл. 299 ГПК).

Решението по чл. 464 ГПК винаги е от значение за следващи изпълнителни действия. Решението, с което искът е отхвърлен, задължава съдебният изпълнител да предаде на взискателя с оспореното вземане задържаната сума по разпределението, респ. обосновава следващо участие по изпълнителното дело, когато полученото не погасява вземането изцяло. Решението, с което искът е уважен, задължава съдебният изпълнител да извърши ново разпределение на задържаната сума привидния кредитор, респ. изключва неговото участие в следващи изпълнителни действия или задължава съдебният изпълнител да не зачита несъществуващата привилегия.

Интересът от иска отпада, когато в хода на делото по чл. 464 ГПК по надлежен ред бъде отречено правото на принудително изпълнение на оспорващия взискател, респ. неговото право на присъединяване (напр. с решение по чл. 439 ГПК или с определение за обезсилване на изпълнителния лист/на обезпечителната заповед) или когато неговото вземане е удовлетворено изцяло.

Оспорващият взискател не е участник в производството по създаденото изпълнително основание, с което е снабден конкуриращият взискател. Дори когато изпълнителното основание установява вземането със сила на пресъдено нещо, тя е в отношенията между ответниците, а не обвързва ищеца и съда по чл. 464 ГПК. Обезпечителната заповед в полза на конкуриращия взискател не поражда сила на пресъдено нещо. Поради това няма времеви ограничения за фактите, с които оспорващият взискател може да обоснове отрицателния установителен иск, а чл. 464, ал. 2 ГПК е разпоредба с пояснително съдържание. Ищецът може, но не е длъжен, в исковата молба да заяви и твърдения за факти, които изключват вземането на конкуриращия взискател. Дори такива твърдения да не са въведени, винаги ответникът/конкуриращ взискател носи тежестта да докаже фактите, които го легитимират като кредитор на длъжника, респ. като обезпечен кредитор със залог, ипотека или привилегия. Другият ответник може да го подпомогне или проведе доказателствената тежест, но дори когато по отрицателния установителен иск позицията на длъжника по изпълнението е пасивна, извършените или неизвършени действия от конкуриращия взискател го обвързват и обратното (чл. 216, ал. 2 ГПК).

Когато оспореното вземане е основано на запис на заповед, ответникът/конкуриращият взискател, на първо място, следва да докаже, че е снабден с редовен запис на заповед, който поражда менителнично задължение за другия ответник/длъжника по изпълнението. Когато ответник е поемателят, той следва да представи документ, който отговаря на изискванията по чл. 535 и чл. 536 ТЗ, и изискуемост на задължението по записа на заповед, а когато ответник е джиратарят – той следва да докаже и извършеното джиро, респ. непрекъснатия ред на джирата. Успешното доказване на тези факти не всякога е достатъчно, за да приеме съдът по иска по чл. 464 ГПК, че оспореното вземане съществува. Записът на заповед е едностранна абстрактна сделка, при която основанието на безусловно поетото задължение за плащане не е част от съдържанието, респ. условие за действителност. Джирото е едностранна абстрактна сделка, с извършването на която кредитор по записа на заповед – джирант (поемателят или правоприемник на поемателя), прехвърля правата си на друго лице - джиратар. По отрицателния установителен иск абстрактният характер на записа на заповед и джирото не следва да се абсолютизира. Менителничните правоотношения не се пораждат и не съществуват единствено поради абстрактните сделки, инкорпорирани в записа на заповед, а от фактически състави, в които той е само един елемент. Причина за издадения запис на заповед, респ. за прехвърлените с джиро права, е в друго правоотношение, наречено в съдебната практика и теория каузално. Оспорващият взискател не разполага и с предявения отрицателен установителен иск не упражнява възражения на длъжник по записа на заповед. По иска той защитава правото да се удовлетвори без конкуренцията на взискател, който макар и снабден с изпълнителен лист по издаден, респ. прехвърлен с джиро запис на заповед, е привиден кредитор на длъжника по изпълнението.

Поемателят по записа на заповед не е добросъвестен приносител на менителничния ефект в смисъла по чл. 465 ТЗ. Той винаги знае дали при настъпилата изискуемост на менителничното задължение издателят е негов длъжник и по правоотношение, което е причината за издадения запис на заповед. Когато каузално правоотношение не е възниквало или е възникнало, но е прекратено към момента на приключване на съдебното дирене по делото по чл. 464 ГПК, поемателят не е кредитор на длъжника по изпълнението. Поради това, когато искът по чл. 464 ГПК е предявен срещу поемателя, в негова тежест е да докаже не само, че е снабден с редовен запис на заповед и изискуемост на задължението по него, но и съществуващо вземане по каузалното правоотношение.

Джиратарят се ползва от защитата по чл. 537, вр. чл. 465 ТЗ, но само ако е добросъвестен приносител на записа на заповед. Той е недобросъвестен, когато към момента на извършеното джиро знае, че не съществува правоотношение между поемателя и издателя, което е причината за издадения запис на заповед, че джирото е извършено с единствената цел да лиши издателя от възраженията по каузалното правоотношение, или че джирантът не е кредитор по записа на заповед. Поради това когато искът по чл. 464 ГПК е предявен срещу джиратар и при твърдения в исковата молба, респ. събрани доказателства, които са индиция, че е недобросъвестен, в негова тежест е да опровергае съмнението. Насрещното доказване, което следва да проведе, е пълно и в зависимост от конкретните установени по делото обстоятелства, пораждащи съмнението.

Въззивното решение е частично недопустимо. Съображения:

В изследване на надлежната легитимация на страните въззивният съд правилно е приел, че: 1) изп. дело № 2246/2017 г. по описа на ЧСИ В. М. е образувано по изпълнителен лист за лихвоносна главница 17 000 лв. с разноски, издаден в полза на А. К. - наследодателят на ищеца Б. К., срещу длъжника Г. Д. по иск по чл. 45 ЗЗД, уважен с влязла в сила присъда по нохд № 10910/2001 г. на СРС; 2) по делото М. С. е присъединен взискател за лихвоносна главница 100 000 лв. с разноски – вземане по запис на заповед, издаден от Г. Д. на 16.10.2020 г. с падеж 16.10.2021 г., по който М. С. се снабдява по ч. гр. д. № 37/2022 г. на СРС със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, и 3) оспорвайки вземането по записа на заповед, ищецът е предявил иска срещу М. С./първия ответник/поемател по записа на заповед и Г. Д./втория ответник/издател на записа на заповед и длъжник по изпълнението. Правилно и в съответствие с дадения отговор, въззивният съд не е приел, че правният интерес от предявения иск отпада след разпределението от 16.07.2022 г. Разпределението е извършено, след като изпълнението е било насочено върху наследените от длъжника Г. Д. 5/12 ид. части от един апартамент в [населено място], взискателят Б. К. е определен за купувач с постановление от 12.05.2022 г., и въпреки че вземането му е в по-висок размер от цената, постигната на публичната продан, Б. К. е задължен да внесе сумите, необходими за погасяване на вземанията на привилигированите взискатели – такси за ЧСИ и към държавата, и за частично погасяване/по съразмерност на вземанията на други двама взискатели – на хирографарни кредитори М. С. и Ц. Д. П., а определените с разпределението суми за първия ответник са задържани по сметка на ЧСИ (чл. 464, ал. 1, изр. 2 ГПК). Правилно и в съответствие с дадения отговор въззивният съд не е съзрял привременна пречка за допустимост на иска да произтича от висящо дело по иск по чл. 439 ГПК, с който е оспорено вземането на Б. К.. Въззивният съд не е съобразил обаче, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която е установено несъществуването и на вземане за сумата 2 030.00 лв., а неговото решение също е частично недопустимо. Това вземане ищецът е оспорил като част от извършените разноски по ч. гр. д. № 37/2022 г. на СРС. Кредитор/присъединен взискател за това вземане обаче не е М. С., а адв. Ц. П.. То е определено за безплатното процесуално представителство и защитата на заявителя в заповедното производство (чл. 38 ЗА). Касационната инстанция следва да обезсили въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение за сумата 2 030.00 лв. и да прекрати производството поради липса на надлежна процесуална легитимация.

По правилността на въззивното решение в допустимата част:

Въззивният съд правилно е приел, че по делото е представен документ от 16.10.2020 г., който отговаря на формалните изисквания по чл. 535 ТЗ - именуван е „запис на заповед“ и с издаването му вторият ответник безусловно да се е задължил на 16.10.2021 г. да плати на първия ответник сумата 100 000 лв. Неправилно обаче е прието, че по предявения иск е без значение дали вземането не съществува поради симулативност на изявлението в записа на заповед – така в първоинстанционното решение, или поради недоказаност на каузално отношение между ответниците във връзка с издадения запис на заповед – така в обжалваното въззивно решение. В исковата молба ищецът/оспорващият взискател, наред с обоснования правен интерес от иска, е въвел изрични твърдения, че записът на заповед е симулативен, издаден е без намерение за реално поемане на задължение, а с единствената цел да се снабди поемателят с изпълнително основание и изпълнителен лист, за да участва в конкуренция с ищеца по изпълнителното дело. Необсъждането на релевантен довод и на събраните за него доказателства е съществено процесуално нарушение, тъй като възпрепятства формираното вътрешно убеждение на въззивния съд. Твърденията за симулация на записа на заповед не са идентични с липсата на каузално правоотношение. Установяването на симулативността води до извод, че менителничното изявление не отразява действителна воля за поемане на задължение по запис на заповед. Вследствие на допуснатото съществено процесуално нарушение решението е и немотивирано. Касационният състав следва да го касира и да реши спора по същество, доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия.

По делото е доказано, че издателят и поемателят по записа на заповед са брат и сестра. Преди да бъде образувано изп. дело № 2246/2017 г. на ЧСИ В. М. по изпълнителния лист, издаден в полза на А. К. - наследодател на ищеца, срещу Г. Д. е имало изпълнителни дела, които са били образувани съответно през 2007 г. и 2015 г. Всяко е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Докато второто е било висящо, длъжникът Г. Д. се е отказал от наследството на майка си и баща си, но отказите са унищожени с влязло в сила решение по гр. д. № 10952/2019 г. на СГС по иск по чл. 56 ЗН на Б. К.. Ч.гр. д. 37/2022 г. на СРС, по което по записа на заповед първият ответник се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, е образувано след като решението по чл. 56 ЗН е влязло в сила. Заповедта по чл. 417 ГПК е влязла в сила поради неподадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК (чл. 416, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК). При влязлото в сила решение по чл. 56 ЗН по изп. д. № 2246/2017 г. на ЧСИ В. М. Б. К. е насочил изпълнението върху идеалните части от апартамента в [населено място], които вторият ответник е наследил от родителите си. В апартамента живее първият ответник/помателят по записа на заповед, който след извършените откази от наследство е единственият собственик на имота (чл. 53, вр. чл. 5, ал. 1 ЗН). Съвкупната преценка на така установените обстоятелства, обсъдени според позицията на ответниците по предявения иск – първият не твърди и не доказва каузално отношение с издателя, а се позовава единствено на абстрактния характер на записа на заповед, макар че като поемател не е добросъвестен приносител на менителничен ефект (чл. 537, вр. чл. 456 ТЗ), а вторият ответник не е взел становище по иска, еднозначно водят до извод, че записът на заповед е симулативен. По него не е възниквало менителнично вземане за поемателя. Единствената цел на ответниците е била първият да се снабди по записа на заповед с изпълнително основание и изпълнителен лист – издадените по ч. гр. д. № 37/2022 г. на СРС, и да конкурира ищеца, участвайки по изп. д. № 2246/2017 г. на ЧСИ В. М..

Това са мотивите, с които следва да се приеме, че не съществува вземането за лихвоносната главница за 100 000 лв. с разноски, а е основателен отрицателният установителен иск, с предявяването на който ищецът го е оспорил.

По разноските:

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на обжалвалия ответник е сумата 3 390.00 евро – направените разноски от ответника по касация/от ищеца пред Върховния касационен съд. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение.

При тези мотиви, съдътРЕШИ :ОСТАВЯ В СИЛА решение № 280/12.03.2025 г. по гр. д. № 3150/2024 г. в частта, с която Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 4118/09.07.2024 г. по гр. д. № 4372/2022 г. на Софийския градски съд, по иска по чл. 464 ГПК на Б. Т. К. е признал за установено, че ответникът М. Б. С. не е кредитор на лихвоносна главница 100 000 лв. с разноски по запис на заповед, издаден на 16.10.2020 г. от ответника Г. Б. Д..

ОБЕЗСИЛВА решение № 280/12.03.2025 г. по гр. д. № 3150/2024 г. на Софийския апелативен съд и потвърденото с него решение № 4118/09.07.2024 г., с което по иска по чл. 464 ГПК, предявен от Б. Т. К. срещу М. Б. С. и Г. Б. Д., е установено, че не съществува вземането по чл. 38 ЗА на Ц. Д. П. за сумата 2 030 лв.

ОСЪЖДА М. Б. С. да заплати на Б. Т. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 390.00 евро – разноски пред Върховния касационен съд.

Решението не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.