ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ …

гр. София, ……………….. 2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1177 от 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. Г.“ О., чрез адв. А. К. – П., срещу въззивно решение № 180 от 29.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 397/2025 г. по описа на Апелативен съд – П., в частта, с която е потвърдено решение № 54 от 24.02.2025 г., постановено по гр. д. № 262/2024 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, в частта, с която „А. Г.“ О. е осъдено да върне на В. В. Н. сумата 230 000 лева като дадена без правно основание по предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозирането на исковата молба до окончателното изплащане.

Въззивното решение в останалата му част, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 171 от 22.04.2025 г., постановено по гр. д. № 262/2024 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, с което е отхвърлено като неоснователно искането на „А. Г.“ О. за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта за разноските, като бъдат присъдени в полза на дружеството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лева, не е предмет на настоящото производство.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е уважаване на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сума като дадена без правно основание, когато по делото е установено съществуващо договорно основание, което не е отпаднало, прекратено или обявено за нищожно?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 50070 от 12.08.2024 г. по т. д. № 981/2021 г. на II т. о. на ВКС; 2/ „Как се разпределя доказателствената тежест при иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и длъжен ли е съдът да зачете доказателства за различно от твърдяното от ищеца основание за плащането?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 9 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. на IV г. о., решение № 308 от 29.01.2019 г. по т. д. № 2931/2017 г. на II т. о., решение № 50139 от 01.11.2022 г. по т. д. № 2174/2021 г. на I т. о., решение № 50077А от 14.07.2023 г. на III г. о.; 3/ „Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането на всички относими доказателства и липсата на пълен доклад по делото с указания за доказателствената тежест?“ – поддържа се противоречие с разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответната страна по жалбата В. В. Н. в писмен отговор, подаден чрез адв. К. М. и адв. А. П., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

П. О. съд Смолян са предявени главен иск по чл. 240 ЗЗД и евентуален по чл. 55 , ал. 1, пр. 1 ЗЗД. С първоинстанционното решение главният иск е отхвърлен като неоснователен и в тази част съдебният акт е влязъл в сила. ОС Смолян е уважил евентуалния иск и тази част от акта е предмет на въззивното производство.

В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 26.11.2020 г. с платежно нареждане, представено от ищцата в копие с исковата молба, ведно с извлечение от банковата й сметка, ищцата е превела по банкова сметка на ответното дружество в банка „Р. б. Б.“ ЕАД и то е получило сумата 230 000 лв.; че безспорно ответникът не е върнал на ищцата исковата сума; че претенцията на ищцата е за осъждане на ответното дружество на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД да й върне сумата 230 000 лв. като предоставена в заем на 26.11.2020 г., ведно със законната лихва, а при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е налице сключен договор за заем, да бъде то осъдено да й върне сумата 230 000 лв. като платена без правно основание, ведно със законната лихва; че съгласно влязлата в сила част от решението на първата инстанция, в случая не се установява валидно възникнало правоотношение между страните, касаещо договор за заем, поради което искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен; че доколкото ищцата е доказала предоставянето на сумата 230 000 лв. от нея на ответното дружество чрез превода по банковата му сметка, а ответникът нито е оспорил получаването на сумата, нито е установил факта на връщане на процесната сума, респективно, основанието за нейното получаване, то евентуалният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен.

Решаващият състав е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, този, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне; че нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД урежда състав на претенция за връщане на сума поради неоснователно обогатяване, основана на получаване на сумата при начална липса на основание; че основателността на исковата претенция по евентуално предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е обусловена от кумулативното наличие на предпоставките предаване и получаване на нещо (в случая безспорно преведена от ищцата по сметка на ответното дружество и получена от него парична сума в размер на 230 000 лв.) без основание за получаване да е било налице при извършването на престацията, като в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че е налице основание за получаването.

Като е констатирал, че ответникът с отговора на исковата молба отрича наличието на заемно правоотношение между страните; че в производството пред първата инстанция ответникът не изразява становище по евентуалния иск с отговора на исковата молба, в който са изложени съображения единствено за неоснователност на главния иск и в който отговор липсва дори посочване, че има предявен евентуален иск; че след като с отговора ответникът не е заявил твърдения за наличие на каквото и да било основание той да получи исковата сума от ищцата, съответно, не е ангажирал и доказателства за установяване на такова основание, включително не е заявил доводи и впоследствие до приключването на производството по делото в окръжния съд, въззивният съд е приел, че неоснователно едва във въззивната жалба се навежда довод за наличие на правно основание за получаване на сумата. Изрично е посочил, че това възражение е преклудирано, като е приел същото и за очевидно неоснователно, тъй като е основано на невярното твърдение, че в платежното нареждане било посочено, че сумата се превежда за покупка на имот, докато в него ясно е посочено като основание целеви договор за заем за покупка на имот, като от ответника не са нито своевременно и надлежно ангажирани, нито представени доказателства за изразена воля от страните по делото относно установяване между тях на каквато и да било договорна връзка, в рамките на която да е преведена от ищцата и получена от ответника исковата сума, и която договорна връзка понастоящем също да съществува. Въззивната инстанция е установила още, че в молбата, представена от страна на ответното дружество за откритото съдебно заседание на апелативния съд, също неоснователно е заявено, че посоченото в платежното нареждане основание сочи на наличие на друго правно основание – инвестиция или съдружническа престация с оглед придобиване на актив в интерес на страните, а не заем или безвъзмездно предоставена сума. Като неоснователни е преценила и твърденията в молбата, че в случая е налице престация с правно основание, видно от платежния документ и общите фактически отношения между страните, които не са били в типични граждански отношения, а в съдружнически и/или лични взаимоотношения, при които престациите са имали друго – икономическо и правно – основание, поради което не е налице нито липса на основание, нито неоснователно имуществено разместване, а по-скоро вътрешно-дружествена или съдружническа преценка за разпределение на разходи и финансиране, което изключва приложението на института на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Съставът на апелативния съд изрично е посочил, че за да бъде отхвърлена претенцията на платилата сумата ищца, ответникът следва да докаже установяването на конкретно правно отношение между страните, в рамките и в изпълнение на което е преведена сумата (а не принципна възможност да има такова с неизяснен характер), което той не е направил. Изложил е решаващи съображения, че по делото е установена основателността на твърдението на ищцата, че ответното дружество е получило по своя банкова сметка преведената от нея на 26.11.2020 г. сума в размер на 230 000 лв. и не е установено при доказателствена тежест на ответника между тях да е имало облигационна връзка, която да бъде основание за плащането. Като правилен е преценил извода на окръжния съд, че в случая е налице основанието по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, тъй като ищцата е превела на ответника исковата сума и той я е получил без основание, не е доказал връщането й, поради което следва да бъде осъден да я върне. Предвид изложеното е намерил, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението следва да бъде потвърдено в обжалваната негова осъдителна част.

При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Съображенията за това са следните:

Поставеният от касатора в изложението първи въпрос не е правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, който обуславя решаващите изводи по спора, а е привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Така формулиран същият е свързан с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства и цели извършване на преценка основателен ли е предявеният иск или не. Повдигнатият въпрос на практика е фактически и е относим към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. В случая, противно на становището, от което касаторът извежда питането си, въззивният съд след анализ на фактическата обстановка по делото, мотивирано и обосновано е заключил, че по делото не е установено между страните да е имало облигационна връзка, която да бъде основание за извършеното плащане. Обратно на твърденията на жалбоподателя, въззивният състав не е изложил решаващи мотиви относно установено по делото съществуващо договорно основание при получаване на престацията, а именно договор за заем, както и събрани по делото доказателства за подготовка за покупка на недвижим имот. Следва да се посочи, че предмет на обжалване пред въззивната инстанция е единствено произнасянето по евентуалния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на процесната сума поради неоснователно обогатяване, като в частта по главния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано от страните. Следователно формулираният въпрос не кореспондира с установеното по делото и изводите на въззивния съд в атакуваното решение, а представлява интерпретация на страната за осъществилите се по делото факти и обстоятелства. Предвид изложеното, същият не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява противоречие на обжалваното решение с цитираното в изложението решение № 50070 от 12.08.2024 г. по т. д. № 981/2021 г. на II т. о. на ВКС. Същото е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, касаеща потвърждаването на извършените без представителна власт от името на търговец действия по сключване на договор и способите за установяването му, която разпоредба е неотносима към конкретиката на настоящия казус.

Касационното обжалване на следва да се допуска и по поставените втори и трети въпрос. Същите са от процесуалноправен характер и обобщено се свеждат до въпроса за служебните задължения на съда във връзка с доклада по делото и даване на указания на страните за разпределение на доказателствената тежест, както и относно приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В задължителната за съдилищата съдебна практика, обективирана в т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, както и в трайната практика на ВКС, намерила израз в множество съдебни решения (пр.: решение № 97 по гр. д. № 3224/2017 г., IV г. о., решение № 35 по гр. д. № 1939/2019 г., IV г. о., решение № 192 по т. д. № 44/2017 г., I т. о. и др.) се възприема разбирането, че регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Следва да се посочи, че оплакванията на касатора при поставянето на тази част от въпроса, касаещи липсата на указания, дадени от съда относно разпределението на доказателствената тежест, са основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и по тях проверка за законосъобразност се извършва, ако атакуваният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване.

Следва да се посочи още, че по приложението на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая тази част от въпроса е привързана към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради необсъждането на определени доказателства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тази на чл. 235 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковата претенция по чл. 55 ЗЗД, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички доводи, възражения и доказателства, релевирани от страните. Видно от мотивите на обжалваното решение, противно на твърденията на касатора, въззивният състав е съобразил наведените от ответника едва във въззивната жалба доводи относно наличието на правно основание за получаване на процесната сума. Макар да е намерил същите за преклудирани, изрично е изложил и съображенията, поради които е преценил тези доводи за неоснователни, посочвайки че ответникът не е представил доказателства за изразена воля от страните по делото относно установяване между тях на договорна връзка, в рамките на която да е преведена от ищцата и получена от ответника процесната сума. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 4100 евро.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 180 от 29.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 397/2025 г. по описа на Апелативен съд – П., в частта, с която „А. Г.“ О. е осъдено да заплати на В. В. Н. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 230 000 лева като дадена без правно основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозирането на исковата молба - 17.06.2024г., до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА „А. Г.“ О., с ЕИК[ЕИК] и седалище в [населено място], да заплати на В. В. Н., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 14, направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 4100 евро.

Въззивно решение № 180 от 29.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 397/2025 г. по описа на Апелативен съд – П. в останалата му част, имаща характер на определение, е влязло в сила.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: