ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2418
гр. София, 11.05.2026 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 2270/2025 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от МТ „Травъл“ ЕООД - гр. Благоевград, чрез адв. Ст. Г., против решение № 154 от 20.02.2025 год. по въззивно гр. д. № 2122/2024 год. по описа на Софийския апелативен съд, с което се потвърждава решението от 05.04.2024 год. по гр. д. № 121/2023 год. на Благоевградския окръжен съд и се отхвърлят исковете на дружеството по чл. 49 ЗЗД за осъждане на Прокуратурата на Р. Б. да му заплати обезщетение в размер на 70 963,16 лева, представляващо средната стойност на пропуснатата годишна печалба за периода от 07.07.2014 год. до 28.02.2018 год., ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба до окончателното плащане.
За да постанови решението въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за заплащане на обезщетение за вредите, които ищцовото дружество е претърпяло в качеството на трето лице, засегнато от извършване на процесуално-следствени действия, провеждани с цел установяване на престъпна дейност от друг субект, доколкото собствени на дружеството компютърни и мобилни устройства, а както и книжа, са били иззети и задържани от органите на Прокуратурата като веществени доказателства във връзка с наказателното преследване. Съгласно констатациите на съдебния състав, задържането на процесната техника и документация е правомерно, тъй като е извършено във връзка с разследване на престъпление по чл. 246, ал. 3 НК (изготвяне на неистински парични знаци), а задържаните предмети очевидно попадат в категорията вещи, които могат да съхраняват информация относно изготвянето на неистински парични знаци. Задържането им е било правомерно до 18.07.2016 г., когато е издадено съдебното разпореждане за прогласяване за незаконен отказа на Прокуратурата да освободи иззетите вещи и същият е заместен от разпореждане за тяхното връщане. От този момент за ищцовото дружество е възникнала възможността да претендира обезщетение за причинените му вреди вследствие задържането на иззетите вещи и съответно от този момент за него е започнала да тече 5-годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Следователно, към датата на исковата молба – 02.02.2023 г., правото на ищеца да претендира посочените вреди е погасено по давност, поради което и предявеното в тази връзка възражение от ответната Прокуратура следва да се уважи като основателно. С тези съображения въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния за неоснователност на претенцията, като в условията на евентуалност е изложил подробни съображения и за липсата на доказателства ищецът действително да е претърпял вреди под формата на пропуснати ползи вследствие на извършените от Прокуратурата действия/бездействия.
Недоволен от този резултат, ищецът оспорва въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизвод-ствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение към жалбата се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК с доводи за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, за противоречие с практиката на съдилищата, а както и за необходимост от преразглеждане на обусловилите изхода на делото правни въпроси поради значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Формулираните въпроси са както следва: 1) „От кой момент започва да тече давността за предявяване на иск по чл. 49 ЗЗД за трето неучастващо по досъдебно производство лице?“; 2) „Допустимо ли е при постановяването на съдебен акт - решение, въззивният съд да дава алтернативност относно погасяване на иск по давност и неоснователността му?“; 3) „При приемане на един иск за погасен по давност и неоснователност на същия, следва ли да има ясен диспозитив на решението на въззивния съд на какво основание се отхвърля иска и се потвърждава решението на първоинстанционния съд?“; 4) „Прекомерното и ненужно задържане на вещи по досъдебно производство, свързано ли е с основателността на иск по чл. 49 ЗЗД?“; 5. „Доколкото се касае за дейност на държавни органи, а отговорността на държавния орган е специфично проявление на принципа за отговорност на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД, налице ли е гаранционно обезпеченост на същата?“; 6. „Следва ли процесуално следствено действие, каквото е претърсването и изземването, да бъде съобразено с конституционно гарантираните принципи на трети неучастващи по делото лица на стопанска инициатива, включително на ищцовото търговско дружество, съгласно чл. 19 от Конституцията?“. Касаторът се позовава на противоречие с решение № 1120 от 13.11.2008 год. по гр. д. № 4546/2007 год. на ВКС, I г. о., ТР № 3 от 22.04.2005 год. по тълк. дело № 3/2004 год. на ОСГК на ВКС, решение № 53 от 31.01.2025 год. по гр. д. № 122/2023 год. по описа на ОС-Благоевград.
О. П. на РБ, чрез юрисконсулт К. А., оспорва жалбата в писмен отговор по съображения за неоснователност и отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Като съобрази изложеното и след като се запозна с материалите по делото, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира следното:
Касационната жалба е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна, в съответствие с изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и с приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което следва да се разгледа по реда на чл. 288 ГПК.
Изложените доводи не обосновават предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съображенията на съда са ясно и недвусмислено формирани. Решаващият извод за отхвърляне на претенцията е констатацията за погасяване на вземането по давност. Обстоятелството, че съдът е посочил алтернативно и подробни съображения относно липсата на доказателства, които да установяват възникването на посочените в исковата молба вреди, по никакъв начин не опорочават постановения въззивен съдебен акт. Същите не създават и пречки за осъществяване правото на защита на страните. Това е така, тъй като съдът дължи произнасяне в диспозитива на решението си единствено относно основателността на претенцията, като и в двете разгледани хипотези (погасяване на вземането по давност и недоказване на правопораждащите го факти) произнасянето на съда е с решение по същество на иска, а не с прекратително определение, каквито доводи се навеждат в касационната жалба. Освен това, по този начин съдът гарантира осигуряването на процесуална икономия, тъй като при достигането на различен правен извод относно началния момент на погасителната давност, касационният съд би могъл да извърши проверка и на формираните изводи по наличието на елементите от основанието на отговорността по чл. 49 ЗЗД на Прокуратурата. Ето защо поставените въпроси под т. т. 2 и 3 от изложението не обосновават предпоставки за допускане на касационното обжалване. Същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /в тази насока не са цитирани конкретни актове/, като не може да се приеме и че разглеждането им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1., т. 3 ГПК. В случая липсва точно и мотивирано изложение на обстоятелствата, които налагат произнасяне от страна на касационната инстанция по посочения ред – не е посочена конкретна правна норма, която да се нуждае от тълкуване, нито е налице неяснота или непълнота на действащата нормативна уредба във връзка с правомощията на въззивната инстанция.
Първият въпрос, относно началния момент на погасителната давност за вземането от незаконно задържани вещи във връзка с наказателното преследване, е обуславящ изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по него е налице трайно установена съдебна практика, която е напълно съобразена от въззивния съд, поради което касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска на нито една от посочените от касатора хипотези. Съгласно утвърденото принципно разбиране от съставите на Върховния касационен съд, отговорността на Прокуратурата за причинените от нейните органи вреди възниква от момента на влизане в сила на акта, с който се признават за незаконни техните действия или бездействия. От този момент Прокуратурата изпада в забава, дължи лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране на нейната отговорност. Това следва както от цитираното от самия касатор решение № 1120 от 13.11.2008 год. на ВКС по гр. д. № 4546/2007 год., I г. о., така и още от решение № 23 от 08.04.2020 год. на ВКС по гр. д. № 1944/2019 год., III г. о., решение № 137 от 18.02.2019 год. на ВКС по гр. д. № 2957/2017 год., III г. о. и посочените в тях. В случая съдът е възприел за начален срок на погасителната давност момента, в който е постановено с акт на съда връщането на иззетите вещи и е признато задържането им за незаконно. Това е именно моментът, от който вземането е станало изискуемо по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, като няма основание за прилагане на специалното правило по ал. 3 на същия закон, доколкото отговорността се носи от Прокуратурата, независимо от това дали е открит/известен конкретният неин служител, който е причинил вредата.
Що се отнася до останалите въпроси, то те не са обуславящи за изхода на делото, тъй като касаят предпоставките за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД на Прокуратурата, чието обсъждане е ирелевантно при достигнатата констатация за погасяване на вземането по давност.
Що се отнася до доводите за противоречиво произнасяне на съдилищата по повдигнатите въпроси, то такова не се установява, а освен това следва да се посочи и че разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в действащата редакция съгласно изм. ДВ, бр. 86 от 2017 г., вече не предвижда подобно основание за допускане на касационното обжалване. Същото е заместено от решаването на конкретен правен въпрос в противоречие с акт на Конституционния съд или Съда на ЕС, каквото противоречие изобщо не се твърди от касатора.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, в полза на ответната Прокуратура следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение, чиито размер настоящият съдебен състав определя на сумата EUR 100.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 154 от 20.02.2025 год. по въззивно гр. д. № 2122/2024 год. по описа на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА „МТ Травъл“ - гр. Благоевград, ЕИК 202249194, да заплати на Прокуратурата на Р. Б. сумата EUR 100 /сто евро/, дължими разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.