ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2449

гр.София, 12.05.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и шеста година,

в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Р. Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 865/ 2026 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 95 от 08.01.2026 г. по гр. д.№ 10209/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд № 12354/ 23.06.2024 г. по гр. д.№ 40052/ 2023 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу Върховен касационен съд /ВКС/ иск, квалифициран по чл. 2в ал. 1 т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4 § 3 ДЕС, за сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва от 12.11.2019 г., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода 12.11.2019 г. – 19.11.2019 г., произтекли от неразглеждане от ВКС в открито съдебно заседание на 12.11.2019 г. по н. д.№ 1018/ 2019 г. на искане на Е. М. за изменение на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“ в „парична гаранция“ в размер на 500 лв. и е разпределена отговорността за разноските по делото.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът повдига въпросите 1. „Длъжен ли е съдът, при разглеждане на искане за изменение на мярка за неотклонение или освобождаване под гаранция (чл. 270 НПК), да провери като първа и задължителна предпоставка наличието на „обосновано подозрение за извършено престъпление съгласно стандарта на чл. 5 § 1 от ЕКПЧ?“; 2. „Представлява ли нарушение на чл. 5 § 5 от ЕКПЧ отказът на националния съд да присъди обезщетение, когато е установено, че задържането е продължило без съдът да се произнесе по съществените доводи на страната относно липсата на извършено престъпление?“; и 3. “Приложими ли са гаранциите на чл. 6 и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС в производства по ЗОДОВ, когато вредите произтичат от неспазване на процедурните стандарти за справедлив процес при лишаване от свобода?“. Касаторът претендира наличие на всички допълнителни основания по т. 1 – т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК, без допълнителна обосновка /няма посочена задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления; практика на Върховния касационен съд; актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, които да разрешават тези въпроси по противоположен начин в сравнение с въззивното решение; нито конкретни доводи защо въпросите биха имали значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото/.

Ответната страна ВКС оспорва жалбата като поддържа, че изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на жалбоподателя не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Формулираните въпроси били общотеоретични, не били обсъждани от въззивната инстанция и тя не излагала изрични мотиви по тях. Въпросите били неотносими към решаващата й воля и не могли да обосноват допускане до касационно обжалване. Тъй като непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си било достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, такова не следвало да се допуска. Излага и съображения по същество за неоснователност на касационната жалба.

Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Въззивният съд приел за установено, че в производството по КНОХД № 1018/ 2019 г., ВКС. III н. о., на 06.11.2019 г. били подадени последователни искания от Е. Д. М. за изменение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. С предходно свое определение от 29.10.2019 г. ВКС оставил без уважение искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване по въпросите дали разглеждащ делото магистрат следва да се отведе, когато му стане ясно, че подсъдимият е подал жалба в прокуратурата срещу него за тежки престъпления, свързани с разглеждането на делото, и дали ако не се отведе е налице злоупотреба с право от страна на магистрата. С разпореждане на съдията-докладчик от 08.11.2019 г. делото било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 12.11.2019 г. от 13,30 ч. за произнасяне по искането за изменение на мярката за неотклонение на жалбоподателя. На 12.11.2019 г. от 13,30 ч. било проведено открито съдебно заседание по делото с участието на жалбоподателя Е. Д. М. /в качеството на подсъдим/, неговия защитник, назначения му резервен защитник и прокурора. Съдът изслушал всички явили се лица и след съвещание приел, че опасностите Е. Д. М. да се укрие или да извърши престъпление не са отпаднали и продължават да са реални. Мотивирал се с високата степен на обществена опасност на подсъдимия, предвид наличието на още 4 наказателни производства срещу него за тежки умишлени престъпления, в голямата си част наказуеми с „лишаване от свобода“ за повече от 15 години, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна и лошите характеристичните данни за подсъдимия, въз основа на които извел реален риск той да се укрие и да извърши престъпление. Затова съдебният състав отказал взетата и изпълнявана до момента мярка за неотклонение „задържане под стража“ да бъде изменена в по-лека такава. По отношение на искането за преюдициално запитване съставът на ВКС посочил, че вече се е произнесъл по него и жалбоподателят /подсъдим/ е получил отговори на поставените въпроси. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд извел, че нормата на чл. 5 § 3 ЕКПЧ предвижда възможност за всеки арестуван или лишен от свобода своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции и на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Идентично право било установено в чл. 6 ХОПЕС. Затова в случай на непроизнасяне от съда по искане на подсъдимия да бъде освободен незабавно след даване на гаранции за явяване пред съда би представлявало съществено нарушение на общностното право. Това следвало и от практиката на ЕСПЧ, според която отказът от разглеждане на искането за освобождаване от задържане, без да бъде извършен съдебен контрол, е несъвместим с гаранциите, предвидени в чл. 5 § 3 ЕКПЧ. Правото на подсъдимия да иска да бъде освободен срещу предоставяне на гаранции за явяване в съда обаче не обвързвало разглеждащия искането съд да приеме тези гаранции като основание за незабавното му освобождаване. Съгласно практиката на ЕСПЧ по приложение на Конвенцията, съдът можел да откаже приемането на гаранциите при наличен риск обвиняемият/подсъдимият да не се яви пред съда въпреки тях; при наличен риск обвиняемият/подсъдимият, ако бъде освободен, да предприеме действия, с които да възпрепятства правосъдието, да извърши престъпление, или да предизвика нарушение на обществения ред. Проверката за законосъобразност на задържането под стража по българското право в съдебната фаза на наказателното производство била уредена в чл. 270 НПК, съобразно която разпоредба въпросът за изменение на мярката за неотклонение можело да се поставя по всяко време на съдебното производство, а ново искане по мярката за неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата. Съдът следвало да се произнесе с определение в открито съдебно заседание, без да обсъжда въпроса има ли обосновано предположение за съпричастност на подсъдимия към престъплението, за което му било повдигнато обвинение. На обсъждане подлежало само наличието на реална опасност подсъдимият да се укрие или да извърши престъпление. Това било предвидено в чл. 63 ал. 1 НПК, която разпоредба изцяло съответствала на утвърдените от ЕСПЧ стандарти, въз основа на които съдът може да откаже освобождаването на подсъдимия срещу предоставяне на гаранции за явяване пред съд. Произнасянето на съда по направеното от подсъдимия искане за изменение на мярката за неотклонение от „задържане под стража“ в по-лека по реда на чл. 270 НПК представлявало по своя характер именно произнасяне относно уреденото в чл. 5 § 3 ЕКЗПЧ и чл. 6 ХОПЕС право на подсъдимия да иска да бъде освободен срещу предоставяне на гаранции за явяването му пред съда. Като приел, че обществената опасност на подсъдимия /изведена от неговите характеристични данни и наличието на други висящи наказателни производства срещу него за тежки умишлени престъпления, наказуеми с лишаване от свобода над 15 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна/, продължавала да е достатъчно висока, за да обоснове реална /а не хипотетична/ опасност от укриване и извършване на престъпление, съставът на ВКС обосновал наличието на пречка за изменение на мярката за неотклонение в по-лека. Затова ответникът не извършил посоченото в исковата молба съществено нарушение на общностното право и за ищеца не било възникнало вземане за обезщетяване на вреди по чл. 2в ЗОДОВ.

Обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като нито един от поставените правни въпроси не го обуславя. По първия въпрос въззивният съд не се е произнасял, а и не е бил длъжен да стори това, тъй като въпросът не е поставен във въззивната жалба. Той също така няма и отношение към правопораждащите фактически твърдения на касатора в исковата молба, който извежда възникването на вземането си не от неправилно произнасяне на съда, а от това, че съдът въобще не се е произнесъл по направеното от него искане, основано на чл. 5 § 3 ЕКЗПЧ и чл. 6 ХОПЕС. Твърдение, че спорното право е възникнало поради съществено нарушение на Съюзното право, състоящо се в неизпълнение от страна на съда, разглеждащ искане за освобождаване на задържан подсъдим, на задължението първо да провери имал ли „обосновано подозрение за извършено престъпление, не е формулирано от ищеца. Затова въпросът има ли неизпълнение на такова задължение от състава на ВКС е неотносим към правните разрешения на въззивния съд, а релевирането му за първи път в касационното производство е недопустимо.

По втория въпрос въззивният съд също не се е произнасял. Освен че този въпрос въобще не е бил повдиган в хода на производството /а поставянето му за първи път в касационното производство е недопустимо/, питането не отговаря на изискванията, които разпоредбата на чл. 280 ал. 1 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. С. Т. решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК е този, конто е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания второто питане на касатора не отговаря, тъй като то касае именно правилността на обжалваното въззивно решение.

По аналогични съображения необуславящ е и въпросът под номер 3. Въззивният съд не е постановил, че гаранциите на чл. 6 и чл. 47 ХОПЕС са приложими, или че са неприложими в производства по ЗОДОВ за обезщетяване на вреди, произтичащи от неспазване на процедурните стандарти за справедлив процес при лишаване от свобода. Такъв въпрос в обжалваното решение не е разрешаван, тъй като не и бил поставен в хода на производството. Формулирането му за първи път в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК е недопустимо.

По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК и

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 95 от 08.01.2026 г. по гр. д.№ 10209/ 2024 г.

ОСЪЖДА Е. Д. М., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Върховен касационен съд, гр.София, бул.Витоша № 2, сумата 51,13 евро /петдесет и едно евро, тринадесет евроцента/ юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: