ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2524
[населено място], 14.05.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ДОРА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 764 по описа за 2026 г., и за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. Р., представлявана от адв. В., срещу онази част от Решение № 5911/30.09.2025 г. по в. гр. д. № 9954/2024 г. на Софийски градски съд, в която, като е потвърдено Решение № 7755/26.04.2024 г., постановено по гр. д. № 10015/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 50 състав, са отхвърлени предявените от касатора срещу Кирило-Методиевски научен център – БАН и Б. П. М. искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от Закона за защита от дискиминация (ЗЗДискр).
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба са подали отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните, намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на фактическите твърдения в исковата молба и формулираното искане, че е сезиран с искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗЗДискр, предявени от И. К. Р. срещу Кирило - Методиевски научен център към БАН и Б. П. М. за признаване за установено в отношенията между страните, че спрямо И. К. Р., заемаща длъжността „главен асистент“ в Кирило-Методиевски научен център към БАН ответниците осъществили пряка дискриминация по признак „лично положение“: 1). „дискриминация“ по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр, изразяваща се в следното - през периода м. 08.2020 г. - 08.06.2021 г. в неоснователен отказ за обсъждане и отпечатване на монография „Възрожденският ахроничен разказ за покръстителната мисия на св. св. Кирил и Методий“ в издателството на КМНЦ; забрана да запише в монографията си, че работи в КМНЦ; отказ да бъде допусната до конкурс за заемане на академична длъжност „доцент“; обжалване на болничен лист № № Е20210458318, Е202101104811, Е202110104839 (от 1 до 29 юни 2021 г.), болничен лист № Е20210458409/06.07.2021 г. (от 6 до 8 юли 2021 г.); болничен лист № Е20210458419/09.07.2021 г. (от 9 до 14 юли 2021 г.); болничен лист № Е2021157891/15.07.2021 г. (от 15 до 29 юли 2021 г.); болничен лист № Е20211614078 и № Е20211614094 (от 30 юли до 11 септeмври 2021 г.), болничен лист № Е2021217788 и № Е202212345404 (от 12 септември до 24 октомври 2021 г.), болничен лист № Е20212345728 (от 24 октомври до 23 ноември 2021 г.), болничен лист № Е20211756946 (от 24 ноември до 1 декември 2021 г.), болничен лист № Е20213369074 (от 2 декември до 21 декември 2021 г.), болничен лист № Е20200841469 (от 21 декември до 31 декември 2021 г.), болничен лист № Е20200842129 (от 31 декември 2021 до 29 януари 2022 г.), болничен лист № Е20200842130 (от 30 януари 2022 до 25 февруари 2022 г.), болничен лист № Е20200842131 (от 26 февруари 2022 до 27 март 2022 г.); 2). „тормоз“ по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр, както следва: на 05.01.2021 г. на заседание на ОС на КМНЦ-БАН с това, че пред директора и присъстващите служители проф. Б. казала на И. Р., че нейното назначаване е „едно изгърмяно място“: „О. П. изгърмя темата за Възраждането, а на тази писта сте и Вие. Публикувайте си труда където искате. И повече не желая да слушам от този и от онзи колко награди сте получили. Просто се чудя на наглостта Ви… Аз конфликт с И. нямам, колеги, защото тя не е човек, когото уважавам достатъчно, за да вляза в конфликт с нея“; Б. М. не предприела никакви действия и мерки за прекратяването му и се обърнала към И. Р. с думите: „Вие, И., имате много количествени показатели, даже сте задминали като количество изискванията за доцент за сметка, по моя преценка, на качеството. Аз знам за хора, които са искрено възмутени от това, че сте давали доклади. Не съм била на изнасянето, но съм чувала лоши думи. Доколкото ми е известно Вие се провалихте в един конкурс, който беше обявен в Института по балканистика, и този провал е поредният... Вие не сте се оженили за мястото си, това място е на Центъра, ако искате да напуснете, напуснете. ...Няма да Ви пусна без съдебни битки, не сте се оженили за място си и при развода с КМНЦ няма да вземете детето си. ...Вие сте в заблуждение, че сте ценна“, и „И. Р. да се радва сама на наградата, която получила за монографията си“; на 20.04.2021 г. на заседание на ОС на КМНЦ-БАН с това, че след изказване на И. Р., че след изтичане на 3 г. от навършване на 65 г. е добре професори да не работят на щат в БАН, за да има щат за млади колеги, пред всички проф. Ч. казал на И. Р.: „Мен много ме е страх от юристи и затова няма да давам такива оценки за интелектуалните й възможности... Предполагам, че нейната цел е да закрием КМНЦ по някакъв начин, но от това тя няма да стане по-изтъкната в науката, нито монографията й, която аз изчетох с интерес, ще стане по-добра. Нищо няма да стане! .... Накрая ще стане много неприятно за някой от нас тука, да знае! Предложенията за пенсиониране са комични и не са подходящи за от хора с висше образование и титли.“; на 26.05.2021 г. с това, че в сградата на КМНЦ, когато И. Р. завела две молби и една докладна в залата за заседания служителят М. В. я блъснала; на 07.07.2021 г. с това, че служителят М. В. при среща на улица в [населено място] заплашила И. Р., че ще бъда „разсипана“ от ръководството на КМНЦ и ще изхвърчи от БАН, но тя ще остане; на 08.06.2021 г. на заседание на ОС на КМНЦ-БАН с това, че проф. Б. и проф. Ч. във връзка с молба на И. Р. да се публикува на интернет-платформата на КМНЦ линк за телевизонно предаване, с което се популяризира нейна монография, са казали, че щом е такъв откривател Кирило-Методиевски научен център да се преименува на „Кирило-Методиевски откривателски център“.
Въззивният съд е посочил, че в доказателствена тежест на ищцата било да установи, че описаните действия/бездействия били извършени от ответниците, както и че същите довели до по-неблагоприятното й третиране по признак „лично положение“ в сравнение с друго лице при сравними сходни обстоятелства; неимуществените вреди, които претърпяла; техния размер и наличието на пряка причинно-следствена връзка между извършеното дискриминационно деяние и претърпените вреди. Същевременно е посочил, че по силата на чл. 9 ЗЗДискр в производство за защита от дискриминация след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябвало да докаже, че принципът на равно третиране не е бил нарушен. Разпоредбата размествала доказателствената тежест в производството по защита от дискриминация, като страната, която твъряла, че е дискриминирана, не трябвало да доказва този факт при условията на пълно и главно доказване. Достатъчно било само да бъдат установени факти, от които било изводимо обосновано предположение за наличието на дискриминация. В този случай ответникът следвало да установява при условията на пълно и главно доказване, че дискриминация не била налице. Въззивният съд допълнил, че поставянето на едно лице в по-неблагоприятно положение от друго само по себе си не било основание да се предположи наличието дискриминация. Конкретизирал, че, за да се възложи доказателствената тежест на ответника, трябвало да бъде установено не само по-неблагоприятното третиране, но и други обстоятелства, сочещи, че това третиране се дължало на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.
Софийски градски съд възпроизвел дословно показанията на разпитаните по делото свидетели. От показанията на свидетеля В. Р., съпруг на ищцата, които кредитирал изцяло, тъй като бил очевидец, установил, че той придружил ищцата при посещението й в сградата на КМНЦ. Тя влязла в една работна стая. След около 10-15 минути М. В. поискала да изхвърли ищцата от стаята, като причината за това свидетелят не разбрал. Той възприел как В. се опитала да избута съпругата му, затваряйки вратата на кабинета.
Въззивният съд приел за недоказано твърдението на ищцата, че било отказано обсъждане и отпечатване на монографията й в издателството на КМНЦ, както и че бил постановен отказ да бъде допусната до конкурс за заемане на академичната длъжност „доцент“. Посочил, че от показанията на свидетелите Ч. (професор в Пловдивския университет по средновековна история и професор на половин щат в КМНЦ) и Б.-Б. (професор в КМНЦ, както и директор в периода от 2013 г. до 2019 г.) се установявало, че ищцата се свързала с тях през лятото на 2020 г. и поискала обсъждане на нейния монографичен труд, но заради почивния сезон й предложили да изчака до месец септември. Данни за това, че ищцата изпратила дисертацията си по време на отпуск се съдържали и в протокола от проведено на 05.01.2021 г. заседание на КМНЦ. Нустановено било след това ищцата да е правила предложение за обсъждане на труда й, каквато била практиката в института. Ето защо въззивният съд приел за недоказано твърдението на ищцата, че ответниците отказали обсъждане на труда й.
Безспорно по делото било, че ищцата отпечатала със собствени средства монографията си в друго издателство. Изричен отказ ищцата да я публикува в издателството на КМНЦ не бил налице, тъй като неустановено било тя да е подновила искането си след края на летния сезон. В този смисъл въззивният съд приел, че ищцата не била третирана неравно на работното си място.
Софийски градси съд допълнил, че съгласно чл. 24, ал. 3 ЗРАСРБ конкурс за заемането на академичната длъжност „доцент“ се открива, ако може да се осигури съответната преподавателска или изследователска натовареност съгласно съответния правилник на висшето училище или научната организация. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 8 научният съвет взема решения за обявяване на конкурси за заемане на академични длъжности и прави предложения за освобождаване на лица, заемащи академични длъжности. Въз основа на изложеното СГС приел, че откриването на процедура за заемането на длъжността „доцент“ не било поставено в зависимост единствено от желанието на съответния кандидат, тъй като решението се взимало в условията на оперативна самостоятелност (по целесъобразност) от съответния орган в учреждението. По делото липсвали доказателства, че конкурс за доцент не бил открит поради дискриминационно отношение спрямо ищцата. Допълнил, че предходните конкурси не можели да се третират като „сравними сходни обстоятелства“, доколкото те били инициирани и проведени при различни обстоятелства и с оглед конкретната преподавателска или изследователска натовареност към момента на инициирането им.
Реализирането от директора на КМНЦ на предоставената му от чл. 112 от Закона за здравето възможност да оспори представените от ищцата болнични листове не разкривало дискриминационно отношение спрямо нея. От фактическа страна въззивният съд установил, че по време на ползването на отпуск поради временна неработоспособност ищцата имала медийни изяви, както и активен социален живот, вън от дома си. Неустановено било работодателят да е обжалвал болничните листове на други служители, но в случая данни за сходни обстоятелства липсвали, а именно, че по време на отпуск поради временна неработоспособност останалите служители са имали медийни изяви или активен социален живот, който да породи съмнения у работодателя в истинността на представените болнични листове. Ето защо извод, че ищцата била третирана по-неблагоприятно в сравнение с останалите служители на КМНЦ бил изключен.
Въззивният съд възпроизвел дословно определението на понятието тормоз по смисъла на чл. 5 ЗЗДискр, дадено в § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДиск, и приетото в Решение № 2/19.06.2019 г. по гр. д. № 3203/2018 г., на ВКС, III ГО, че, за да е налице накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда, следва да се установят конкретни факти, изразяващи необективно и негативно отношение към засегнатото лице, свързани със защитен признак. Твърденията на ищцата били, че изявленията на лицата, описани в исковата молба, целяли да бъде накърнено личното й достойнство. Въззивният съд приел, че от протоколите от проведените заседания и свидетелските показания по делото се установяло напрежение в отношенията между ищцата и служителите на КМНЦ по повод настояването монографичният й труд да бъде публикуван и да бъде открита процедура за доцент. Развилата се конфликтна обстановка била провокирана от ищцата, поради което извод ответниците да са целяли създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда спрямо нея бил изключен. Въззивният съд посочил, че даването на мнение, оценка, дори и критикуването на извършваната от едно лице дейност само по себе си не било проява на дискриминация и тормоз по смисъла на ЗЗДискр., щом не е основано на някой от дискриминационните признаци. Допълнил, че и изявленията на проф. Ч., касаещи даденото от ищцата предложение за промени в Устава на БАН, били израз на неговата противоположна гледна точка относно развитието на БАН и неговото несъгласие с предложените от ищцата промени.
Физическият сблъсък, осъществил се между ищцата и М. В., въззивният съд приел за доказан, но отказал да му придаде значение на тормоз в смисъла по ЗЗДискр, тъй като събраните гласни доказателства не били достатъчни за изясняване на причината за конфликта. Допълнил, че не били събрани доказателства, от които да се формира извод, че това поведение било продиктувано от „личното положение на ищцата“ с цел създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда за нея.
Касаторът поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:
1. „Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли да се отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“;
2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустиме и относими съм предмета на спора доводи и възражения на страните, както и всички, събрани по делото, доказателства?“;
3. „Как се разпределя доказателствената тежест съгласно чл. 9 от ЗЗДискр?“;
4. „Какви са критериите за определяне на сравними сходни обстоятелства?“;
5. „Дали умисълът е елемент от фактическия състав на пряката дисриминация и тормоза?“;
6. „В случаите на тормоз, когато съдът е установил, че нежеланото поведение на основата на защитени признаци е накърнило достойноството на лицето, следва ли то да представя пред съда допълнителни факти и доказателства за създаването на враждабна, принизяваща, унизителна, обидна или засрашителна среда за него или се приема, че вследствие на това нежелано поведение и установено от съда накърнено достойнство на лицето автоматично за него е създадена такава среда? Ако ВКС установи, че е необходимо да се предстяват такива допълнителни доказателства, какви и от какво естество следва да са тези факти и доказателства и по какъв начин се доказва създаването на такава среда?“;
7. „При приложението на чл. 13 ЗЗДискр длъжен ли е работодателят да осигури еднакви условия на труд без оглед на признаците по чл. 4 ЗЗДискр?“.
Касатоът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практиката на ВС и ВКС, както и на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., IV ГО, (по първи въпрос), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, и множество решения по чл. 290 ГПК (по втори въпрос), Решение № 36/16.02.2008 г. по гр. д. № 1996/2008 г., II ГО, Решение № 85/13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., IV ГО (по трети въпрос), Решение № 85/13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., IV ГО (по пети въпрос), Решение № 2/19.06.2019 г. по гр. д. № 3203/2018 г., III ГО (по шести въпрос).
По четвърти и седми въпрос се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че практиката на ВКС била оскъдна, а и липсвала задължителна такава.
По пети въпрос се претендира достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като разрешението, дадено от въззивния съд, противоречало на решенията на СЕС по дело С-177/88 и С-54/07.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия от въпросите, който се свежда до задължението на съда да установи достоверност на свидетелските показания по делото. Този въпрос обуславя решението, като даденото от въззивния съд разрешение относно преценката на свидетелските показания, която съдът дължи, не противоречи на практиката на ВКС. В Решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г., І ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., І ГО на ВКС, и Решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., ІІ ГО на ВКС, е прието, че съдът следва да обсъди установява ли се вътрешно противоречие в показанията на всеки един свидетел (както и между показанията на отделните свидетели), съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени дали казаното от свидетеля приема за достоверно и по какви съображения, основавайки тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Ако за релевантен факт свидетелските показания се разминават, съдът не следва да достига до извода, че фактът не се е осъществил. Той е длъжен да обсъди събраните гласни доказателства, като прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи пред съда. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на отношенията между страните се отнася той. В практиката на ВКС последователно се поддържа, че показанията на лицата по чл. 172 ГПК, към които съдът трябва да подходи със засилена критичност, имат доказателствена стойност и само заинтересоваността им от изхода на делото в полза на страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тях (Решение № 218/16.10.2019 г. по гр. д. № 4333/2018 г., ІV ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 177/25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г., III ГО на ВКС, както и Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II ГО, и Решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV ГО). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Оплакването за несъответствие между фактически изводи и събрани доказателства, както и за допуснато нарушение на чл. 172 ГПК, са по естество касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и разглеждането им в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
Касационно обжалване не може да се допусне и по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и други. Съгласно разрешенията в нея непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Изводите на СГС за недоказаност на твърдението на ищцата, че било отказано обсъждане и отпечатване на монографията й в издателството на КМНЦ, че бил постановен отказ да бъде допусната до конкурс за заемане на академичната длъжност „доцент“, заключението, че обжалването на болничните листове, напрежението в работния колектив на ищцата и създалата се конфликтна ситуация на 05.01.2021 г. не се основава на някой от изброените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр признаци, вкл. не е установено наличието на признака лично положение, нито на друг защитен признак, са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Процесуалноправният въпрос по т. 3 от изложението на касатора е обуславящ за спора и покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, обективирана в Решение № 74 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4046/2021 г., III ГО, Решение № 263 от 29.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1177/2019 г., IV ГО, Решение № 246 от 28.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4719/2017 г., IV ГО, включително и с цитираното от касатора Решение № 511 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г. на III ГО. Съгласно разрешенията в посочените съдебни актове ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, и когато той е направил това, законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено. В случая въззивният съд е приложил доказателственото правило на чл. 9 от ЗЗДискр. по начина, съответен на възприетото в практиката на ВКС, поради което основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос не може да се допусне.
Неоснователно е и искането за селектиране на касационната жалба по четвърти и седми въпрос на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотивите на въззивния съд. В случая поддържаните твърдения, че практиката на ВКС била оскъдна, а и липсвала задължителна такава, не обуславят приложението на това основание. Нормите на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр и чл. 13 ЗЗДискр не са нито непълни, нито неясни, нито противоречиви по съдържание. Нещо повече – отговорът на въпроса по пункт седми следва пряко от чл. 13, ал. 1 ЗЗДискр, а по приложението на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр е налице трайната съдебна практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., IV ГО, Решение № 101 от 2.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г., IV ГО, Решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г., IV ГО, Решение № 85 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., IV ГО, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.
Касационно обжалване не може да се допусне и по пети и шести въпрос, тъй като те не обуславят въззивното решение. За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е счел за недоказано твърдението на ищцата, че било отказано обсъждане и отпечатване на монографията й в издателството на КМНЦ, че бил постановен отказ да бъде допусната до конкурс за заемане на академичната длъжност „доцент“, както и че обжалването на болничните листове, напрежението в работния колектив и създалата се конфликтна ситуация на 05.01.2021 г. се основавало на някой/някои от изброените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр признаци, вкл. счел е за неустановено наличието на признака лично положение. Ето защо въпросът за формата на вината при поведение, нарушаващо правото на равно третиране на лицето, което твърди да е жертва на дисриминация, е вън от решаващите изводи на съда. Шести въпрос е основан на хипотеза, която е отречена от въззивния съд – прието е, че не е налице нито един от признаците, посочени в чл. 4 ЗЗДискр, сред които и признака „лично положение“, поради което той не може да обуслови допускане на решението до касационно обжалване. Подвъпросът в пункт шести от изложението не е правен, тъй като не е свързан с тълкуването на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма, с приложението на която СГС да е обосновал решаващите си изводи. При липса на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно изследването налице ли е допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по делото за адвокатско възнаграждение в доказания размер – на Кирило-Методиевски научен център – БАН следва да се присъди сумата от 1 200 евро (с ДДС), на Б. П. М. – 420 евро (с ДДС).
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, Трето отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 5911/30.09.2025 г. по в. гр. д. № 9954/2024 г. на Софийски градски съд в частта, в която е потвърдено Решение № 7755/26.04.2024 г., постановено по гр. д. № 10015/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 50 състав.
ОСЪЖДА И. К. Р., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Кирило-Методиевски научен център към БАН, ЕИК:[ЕИК], сумата от 1 200 евро (с ДДС), а на Б. П. М. – 420 евро (с ДДС), разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.