ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2504

гр. София, 14.05.2026 г. Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти май, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

Членове: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

Е. П.

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3374 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Столична община срещу решение № 541 от 29.04.2025 г. по в. гр. д. № 2478/2024 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 3597 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 6685/2023 г. на Софийския градски съд, с което С. О. е осъдена да заплати на Т. Х. Б., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 30 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, настъпило на 26.04.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 26.04.2023 г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че не е осъществен фактическият състав на правото по чл. 49 ЗЗД, тъй като по делото не е установен конкретният механизъм на процесното непозволено увреждане, както и противоправно поведение на служители на ответната община. Поддържа, че шахтата, в която се е спънал ищецът, е собственост и се експлоатира от „ЕРМ – Запад“ ЕАД като част от инфраструктурата на електроразпределителната мрежа на територията на [населено място] и съгласно чл. 67, ал. 2 ЗЕ отговорността за деликта е на електроразпределителното дружество. Твърди, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд не е извършил преценка на всички правнозначими обстоятелства, както не е отчел и наличното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, при което е присъдил необосновано завишено обезщетение. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен или да бъде присъдено по-ниско по размер обезщетение за процесните неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Безспорно доказан ли е механизма на увреждане, твърдян от ищеца, при липса на пряк очевидец на спъването в посочената в исковата молба неравност?“; 2. „При изрично възражение от ответника относно собствеността на шахтата, чийто повдигнат капак над тротоарната настилка, се посочва като причина за настъпване на инцидента и увреждането на ищеца, длъжен ли е въззивният съд да обсъди възражението и да допусне доказателствени искания в тази връзка, направени своевременно пред първоинстанционния съд?“; 3. „Липсата на изрични мотиви в постановеното решение по отношение на третото лице -помагач на страната на ответника води ли до неправилност и необоснованост на съдебното решение?“; 4. „Носи ли отговорност собственикът на тротоара за вреди по чл. 49 ЗЗД, причинени от съоръжение - шахта, разположена на тротоар, ако лицата които изграждат или експлоатират енергийните обекти, имат право безвъзмездно да използват мостове, пътища, улици, тротоари и друга инфраструктура - публична собственост, с изключение на поземлени имоти в горски територии, за изграждане, прокарване, скачване, преминаване и поддържане на линейни енергийни обекти, като са длъжни да осигуряват техническата безопасност и предприемат мерки за недопускане на щети (чл. 67, ал. 2 ЗЕ)?“; 5. „При липса на нормативно изискване за осигуряване на достъп при отваряне на капаци на шахта, разположени на тротоар публична общинска собственост, в присъствието на представител на собственика на тротоара, следва ли настъпили щети и увреждания вследствие на това съоръжение да се вменяват във вина на собственика на тротоара?“; 6. „Обоснован ли се явява съдебният акт на въззивната инстанция, ако не са обсъдени всички доводи и възражения на ответника, свързани с твърденията му?“, и 7. „При определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане следва ли въззивният съд да вземе предвид и да изложи мотиви относно конкретни обективни икономически показатели съгласно социално-икономическата конюнктура в страната и правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД?“, които въпроси твърди, че са разрешени в атакуваното решение в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г.; решение № 60327от 28.06.2022 г. по гр. д. № 911 /2021 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 50093 от 07.08.2023 г. по гр. д. № 2529/2022 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 60255 от 04.08.2022 г. по гр. д. № 401 /2021 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 445 от 11.05.2016 г. по гр. д. № 2535/2015 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о.; решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 261 от 05.06.2015 г. по т. д № 2857/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 160 от 16.12.2020 г. по т. д № 2156/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 370 от 11.11.2011 г. по гр. д. 1740/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 27 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 2614/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 50021 от 09.03.2023 г. по т. д. № 1476/2022 г. на ВКС, І г. о. и др.

Ответникът по касационната жалба - Т. Х. Б. подава писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски в касационното производство.

Третите лица – помагачи, конституирани на страната на касатора – ответник - Електроразпределителни мрежи Запад ЕАД и В. Б. ЕАД не депозират становища по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), т. е. тя е допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът е пострадал при падане на 26.04.2023 г., причинено при движението му като пешеходец, при спъване в неравност – повдигнат бетонен капак на шахта, намираща се на тротоара на [улица], в близост до № 77, в [населено място]. Горепосоченият механизъм на процесното непозволено увреждане е намерил за установен от гласните доказателства и от неоспорените заключения на медицинската и техническа експертизи. Счел е, че бездействието на ответната община е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, при което последната следва да понесе деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД като задължено лице по поддържане на уличната инфраструктура в рамките на населените места. Посочил е, че уличната мрежа в населените места е публична общинска собственост на основание пар. 7, т. 7 ПЗР ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 и ал. 5 ЗП, а собствеността на пътя се разпростира върху всички основни негови елементи според чл. 8, ал. 5 ЗП. Съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общината, а според чл. 30, ал. 4 ЗП поддържането на тротоарите е част от уличната пътна мрежа на населеното място и се организира от съответната община. Въззивният съд е анализирал разпоредбата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП, според която е вменено задължение на лицата, стопанисващи пътя, вкл. пътните принадлежности към него по смисъла на пар. 1, т. 4 ДР ЗП, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират за препятствията и да вземат мерки за отстраняването им. Посочил е, че съгласно пар. 1, т. 2 ДР ЗП и чл. 48, т. 2, б. б ППЗП, задължението за поддръжка на тротоарите като част от обхвата на пътя е на съответната община. Счел е, че според пар. 1, т. 14 ДР ЗП се касае за дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Заключил е, че неизпълнението на тези дейности от ответната община, чиято собственост е пътя и прилежащия му тротоар, е противоправно бездействие – основание за ангажиране на отговорността й по чл. 49 ЗЗД. Подчертал е, че обезопасяването на уличната мрежа и привеждането на улиците, тротоарите и площадите в състояние, годно за нормалното им ползване от гражданите, в рамките на градовете и селата, е задължение на съответната община. Необезопасяването на улиците и тротоарите представлява бездействие от страна на задължените лица относно вменените им със закон задължения да поддържат уличната инфраструктура в изправно и безопасно за ползване състояние.

Въззивният съд е приел, въз основа на писмените доказателства и заключението на медицинската експертиза, прието от първоинстанционния съд, че ищецът е получил травматично счупване с разместване на костния фрагмент в областта на ставната главичка на долночелюстната става на левия ставен израстък на долната челюст, както и мекотъканни увреждания - разкъсно-контузна рана в областта на брадичката, наложило хирургична обработка, оток в областта на лява долночелюстната става и долна челюст, които травматични увреждания са в причинно-следствена връзка с горепосоченото противоправно поведение на ответника и са изисквали възстановителен период в рамките на два-три месеца. Взел е предвид обстоятелствата, при които е настъпило произшествието; възрастта на ищеца към момента на увреждането – 75 г., при която възстановяването е по-бавно на фона на дегенаративни промени; вида и характера на травмите, причинили трайно затруднение на дъвченето и говора за период от няколко месеца; обстоятелството, че интензитетът на болката е бил голям непосредствено след инцидента, а след това ищецът е изпитвал болки с умерен интензитет за около 2-3 месеца; нарушеното хранене от невъзможността да дъвче поради имобилизацията на челюстта с метална шина; обстоятелството, че по повод на получените травматични увреждания на ищеца са били извършени две операции – за фиксация на долната челюст с метални назъбно-венечни шини, както и за отстраняване на пластината след зарастване на счупването, и че в резултат на това се е наложило двукратно болнично лечение. Второинстанционният съд е съобразил и изживения шок от инцидента; претърпените неудобства от личен, битов и социален характер, включително и тези, свързани със затрудненото хранене, тоалет и други ежедневни действия, в резултат от което ищецът е имал нужда от грижи и наблюдение от страна на близките, както и отражението на произшествието върху психо-емоционалното му състояние. При отчитане на всички горепосочени обстоятелства, както и на обществено-икономическите условия в страната през 2023 г., е счел сумата от 30 000 лв. за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за процесните неимуществените вреди, за която е уважил предявения иск.

Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, решаващият съд е приел за неоснователно. Ответникът е навел, че ищецът не е проявил необходимата съобразителност и предпазливост при преминаването по тротоара, респ. че не е положил необходимата обичайна грижа за себе си при преминаването през тротоара и по този начин сам е създал предпоставки за настъпване на инцидента. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай липсват както нормативни, така и общоприети правила, според които пешеходец трябва да избира своя маршрут, съобразявайки се с потенциалния риск в определен участък от него да е налице необезопасена и несигнализирана неравност или да знае на кое конкретно място може да има препятствие по пътя или тротоара, което да е длъжен да избегне. Поради това е намерил, че не е налице принос на ищеца при причиняване на процесните вреди.

По основанията за допускане на касационно обжалване:

Поставените от касатора въпроси № 1, № 2, № 3 и № 6 не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съставляват оплаквания по правилността на атакувания съдебен акт, които не могат да бъдат обсъждани в предварителната фаза по селекция на касационните жалби, каквато е настоящата. По тях не е осъществено общото основание за допускане на искания касационен контрол, който затова не следва да бъде допуснат. Дори да се приеме, че от тях е изводим правният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и относимите към тях доказателства, то следва да бъде посочено, че той е разрешен в обжалваното решение в съответствие с формираната константна практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. цитираната от касатора, т. е. спрямо този въпрос не е налице релевираното допълнително основание. Според тази практика въззивният съд дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора след съвкупен анализ на всички относими доказателства, които следва да бъдат допуснати, ако са своевременно поискани, като гаранция за защита на интересите на страните. В обжалваното решение, второинстанционният съд се е произнесъл по всички възражения на ответника, вкл. по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, излагайки изчерпателни аргументи защо го приема за неоснователно. Последният извод е изведен въз основа на приетите доказателства по делото, така както са поискани от ответната община. Обсъдени са и останалите възражения, вкл. досежно основанията за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, в контекста на задължението му да ремонтира и поддържа тротоарите в урбанизираните територии.

Въпроси № 4 и № 5 на касатора могат да бъдат обобщени до въпроса носи ли съответната община като собственик на тротоар деликтна отговорност по чл. 49 ЗЗД, ако вредите са причинени от необезопасена шахта върху тротоар, при съобразяване с регламентираните в чл. 67, ал. 2 ЗЕ задължения на правните субекти, които изграждат и експлоатират енергийните обекти от уличната инфраструктура, какъвто съставлява необезопасената шахта. Така обобщен горепосоченият въпрос не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е от обуславящо значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение. Това е така, защото изводът за деликтната отговорност на ответната община е изведен не от притежаваното от нея право на собственост върху тротоара като част от общинския път или върху процесната шахта, а от вмененото й законово задължение по ремонта и поддържането на тротоарите в границите на урбанизираните територии (чл. 30, ал. 4 и чл. 31 ЗП), с оглед обезпечаване на безопасността на движението по тях (в този смисъл решение № 50072/01.11.2022 г. по гр. д. № 4101/2021 г. на ВКС, II г. о., решение № 127 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3841/2022 г., II г. о. и др.). При последното е ирелевантно обстоятелството дали шахтата върху тротоара е собственост на общината или на друг правен субект, както и дали и друг субект има задължение по закон да обезпечава безопасното функциониране на шахтата като елемент от уличната инфраструктура. Поради неосъществено общо основание за допускане на касационния контрол, последният не следва да бъде допуснат, без да е необходимо обсъждането на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последният поставен въпрос (№ 7) се отнася до обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени от въззивния съд при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт при приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Същият притежава характеристиките на правен въпрос и на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но спрямо него не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е разрешен изцяло в съответствие с трайната практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според последната ( ППВС № 4/1968 г. и множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. цитираните от касатора), за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, настъпилите усложнения, възрастта на увредения, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането. При определяне на размера на справедливото обезщетение за процесните неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от формираната практика на ВКС, взел е предвид конкретните правнозначими обстоятелства, съобразявайки ги в тяхната съвкупност след обсъждане на приетите относими доказателства. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетото заключение на медицинската експертиза е установил вида и интензитета на претърпените от пострадалия болки и страдания с оглед осъществените две оперативни интервенции и невъзможността на ищеца да говори и да се храни нормално в продължение на месеци, продължителността на оздравителния процес и напредналата възраст на увредения, при която възстановяването е по-бавно. Изследвал е психо-емоционалното състояние на ищеца от претърпените травматични увреждания. Съобразил е и социално – икономическото състояние в страната, като е взел предвид момента на настъпване на произшествието. Така извършената от въззивния съд преценка е в съответствие със съдебната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което обстоятелство обосновава извод за недопускане на касационно обжалване по последния правен въпрос.

Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора и на настоящото производство, в полза на адв. К. М., който е оказал безплатна правна помощ на ищеца в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, следва да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 500 евро. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С– 438/22, съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет, а дължимото адвокатско възнаграждение се определя като се съобразят вида на спора, фактическата и правната му сложност, материалният интерес и вида и количеството на извършената работа, която в настоящия случай се свежда до изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство без провеждане на открито съдебно заседание.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 541 от 29.04.2025 г. по в. гр. д. № 2478/2024 г. на Софийски апелативен съд в горепосочената му обжалвана част.

ОСЪЖДА Столична община, Булстат: 000696327, адрес: тр. София, ул. Московска № 33, да заплати на адв. К. М. М., личен № [ЕГН] от САК, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 500 евро.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: