ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 713
гр. София, 02.10.2023 г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ : ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ
А. Н.
разгледа докладваното от съдия Младенов т. д. № 2407 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. К., чрез адвокат Г. Н. Г. от АК - Я. против решение № 63 от 20.07.2022 г., пост. по т. д.№ 84/2022 г. на Бургаския апелативен съд, с което на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето от ГПК е обезсилено решение № 8/11.03.2022 г. по т. д. № 62/ 2020 г. на Окръжен съд – Ямбол и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. С обезсиленото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от „Сарно“ ЕООД – [населено място] главен(предпочитан) иск, квалифициран като такъв по чл. 280 и сл. във връзка с чл. 79 от ЗЗД за сумата от 33 400 лв., претендирана като получена от ответника, но неотчетена такава по договор за поръчка, сключен между страните през м. юли 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 1.04.2020 г. до окончателното щ изплащане, както и евентуалните такива за същата сума, разгледани в поредността на предявяването им, съответно с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, чието връщане се претендира поради получаването щ при първоначална липса на основание, както и с правно основание чл. 59 от ЗЗД, претендирана поради неоснователното обогатяване на ответника с нея, като законната лихва и в двата случая се претендира от датата на предявяване на иска - 1.04.2020 г.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно, по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, като постановено в противоречие с материалния закон, неговата необоснованост и постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Оспорен е изводът на въззивния съд, че предпочитаният иск е разгледан на непредявено основание - 284, ал. 2 от ЗЗД, вместо на предявеното такова по чл. 55, ал. 1, предл. второ от ЗЗД, като формиран в резултат на неправилно е възприемане на фактическата обстановка, изложена в първоначалната и в допълнителната искова молба. Поддържа се възражението, че между страните по делото не е съществувала уговорка за мандатна сделка, в изпълнение на която касаторът се е задължил да закупува земеделска земя от името на ищцовото дружество, както и че заплатената сума от 33 400 лева с посочено в превода основание - „служебен аванс“, е била предназначена за разплащане на задължения на ищеца към собственици на земеделска земя, по сключени с тях договори за наем, при което касаторът е действал като негов пълномощник, а не за закупуването на такава земя. Поддържа се, че независимо от това, в обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения за мандатни правоотношения, във връзка със закупуването на земеделска земя, поради което въззивният съд неправилно е приел, че с първоинстанционното решение искът е разгледан на непредявено основание. Счита, че като е достигнал до този извод, съставът на Бургаския апелативен съд се е произнесъл недопустимо - въз основа на различни от надлежно въведените от ищеца, правопораждащи факти и при липса на предпоставки за провеждане на производство [за отстраняване не нередовности на исковата молба] по чл. 129, ал.4 от ГПК, поради самото въззивно решение следва да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което предявените искове са били отхвърлени като неоснователни.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК е обосновано със следните въпроси, за които касаторът счита, че са обусловили изхода на спора:
„1. Налице ли е неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. второ от ЗЗД, когато ищецът твърди устни уговорки за мандатна сделка за сключване на бъдещи покупко-продажби на земеделски земи на недвижим имот, по който се твърди, че няма изпълнение - т. е. сключени окончателни договори, като следва ли от изложеното да намерят приложение разпоредбите на чл. 79 и следв. от ЗЗД, регламентиращи договорното неизпълнение?;
2. 3адължен ли е въззивният съд да даде вярната правна квалификация на предявения иск и обвързаността му от посочената от ищеца в исковата молба правна квалификация, както и за задължението му в мотивите на решението да обсъди всички обстоятелства относно правно релевантните факти и по материалноправния въпрос за приложението на правилата за неоснователното обогатяване, когато страните са обвързани от договор за мандат, който не е изпълнен или прекратен? ;
3. Как се установяват отрицателни факти в гражданския процес, при разпределение на доказателствената тежест, на кого се възлага доказването на отрицателен факт, ако и двете страни в процеса твърдят отрицателни факти, касаещи изпълнение и/или неизпълнение на едно облигационно правоотношение, в чия тежест е доказването им и какви са правните способи за тяхното установяване? ;
4. Налице ли е недопустимост на първоинстанционното решение, когато съдът е обсъдил и разгледал всички факти, твърдяни и посочени в исковата молба и в отговора към исковата молба, и се е произнесъл по предявените искове като е отхвърлил същите при условията на евентуалност?“.
Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна с решението по съществото на жалбата и за връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на същия съд, както и за присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касация „Сарно”ЕООД оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. М. Б., се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като формулираните от него въпроси са изцяло неотносими към предмета на спора и не са от значение за изхода на делото. Поддържа се, че видно от обстоятелствената част на исковата молба, Ямболският окръжен съд е бил сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, предл. второ от ЗЗД – за връщане на исковата сума като получена от ответника на неосъществено основание, а именно сключване на договор за поръчка, по силата на който на ответника да бъде възложено да закупи от името и за сметка на дружеството, като негов пълномощник, земеделска земя и да заплати капаро по бъдеща сделка. Изложено е, че исковата сума е заплатена на неосъществено основание, тъй като поради поведението на ответника, който не се е явил да получи пълномощното, договор за поръчка не е бил сключен. Твърди се, че след като исковата молба не съдържа твърдение за сключен договор за поръчка, а напротив – такова, че до сключването на такъв договор не се е стигнало, съдът се е произнесъл по непредявен иск, поради което първоинстанционното решение правилно е било обезсилено от въззивния съд като недопустимо. Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, евентуално - за оставяне на касационната жалба без уважение по същество като неоснователна, както и за присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.
В обстоятелствената част на исковата молба, по която е образувано първоинстанционно производство, по предявения от „Сарно”ЕООД срещу К. К. главен иск се твърди, че през м. юли 2016 г. ищцовото дружество е започнало с ответника [воденето на] преговори с цел той да им съдейства при издирването и закупуването на земеделски земи, находящи се на територията на [община], както и че на 22.07.2016 г. ищецът е превел по личната банкова сметка на ответника сумата от 33 400 лв., предназначена за заплащане на част от цената като капаро, по договор за продажба на земеделска земя, който ответникът е следвало да сключи от името и за сметка на ищеца, като негов пълномощник. Изложено е, че независимо от това ответникът не се е явил при нотариус за получаване на пълномощно и за изготвяне на необходимите за сключване на договора документи и такъв не е бил сключен, а контактите с ответника са били преустановени. При тези обстоятелства, в исковата молба се твърди, че ответникът дължи връщане на исковата сума при условията на втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като заплатена на очаквано, но неосъществено основание, доколкото договор за покупко-продажба на земеделска земя не е бил сключен. При условията на обективно съединяване с исковата молба са предявени евентуални искове за същата сума, чието разглеждане е обусловено от вътрешнопроцесуалното условие, че предходните бъдат отхвърлени, съответно по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, поради нейното заплащане при начална липса на основание и по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, поради неоснователното обогатяване на ответника с нея. При тези данни, с решението си по делото съставът на Ямболския окръжен съд е квалифицирал главния иск като такъв с правно основание чл. 280 и следв., във връзка с чл.79 от ЗЗД, като е изложил съображения, че по същество претенцията се основава на неизпълнение на задължението на ответника по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД в качеството на довереник да даде на ищеца - доверител сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Позовал се е на цитираната в мотивите казуална практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, като е посочил, че поради неформалния характер на договора за поръчка съгласието за изпълнение на определени правни действия може да бъде постигнато писмено, устно, както и с конклудентни действия, поради което доказването на мандатното правоотношение се извършва с всички доказателствени средства, вкл., че за съдържанието на договора за поръчка може да се съди и от това на упълномощителната сделка, т. е. на пълномощното, с което е учредена представителна власт на довереника да извърши възложените му правни действия от името и за сметка на доверителя. Приел е обаче, че искът е неоснователен по същество, тъй като ищцовото дружество не е ангажирало никакви доказателства, установяващи наличието на договор за поръчка между страните с посоченото в исковата молба съдържание, а именно, възлагането на ответника да закупи от името и за сметка на ищеца недвижими имоти – земеделски земи, по повод на което авансово е преведена процесната сума. Като неоснователни са отхвърлени и разгледаните в поредността на предявяването им евентуалните искове за същата сума по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
За да обезсили първоинстанционното решение, при упражняване на правомощието си по чл. 269, изр. 1 от ГПК, и при изрично инвокирано от ищеца оплакване във въззивната жалба, съставът на Бургаския апелативен съд е приел, че то е недопустимо, тъй като, поради неправилно възприемане на изложените в исковата молба фактически обстоятелства, първоинстанционният съд е приел, че претенцията на ищеца по предпочитания иск се основава на сключен с ответника договор, с който му е възложено придобиването на земеделски земи, а оттам, че тя произтича от неизпълнението на договорното му задължение по чл. 284 ал. 2 от ЗЗД за извършване на отчетна сделка, поради което е квалифицирал иска като такъв по чл. 280 и следв., във връзка с чл. 79 от ЗЗД. Оттам, с доклада по делото съдът неправилно е указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже твърдението си за наличието на сключен между него и ответника договор за поръчка, какъвто ищецът не е твърдял, че съществува. Разграничил е погрешната правна квалификация, когато тя е основана на изложените в исковата молба правопораждащи факти, и която обуславя неправилност на решението, от неговата недопустимост, поради произнасянето по непредявен иск, в хипотезата на определяне предмета на делото въз основа на факти и обстоятелства, които страната не е твърдяла и на които не се е позовала. Съобразил е, че с исковата молба ищецът е въвел твърдения, че между него и ответника са били водени преговори последният да съдейства на дружеството за придобиване на земеделски земи, като пълномощник на дружеството, както и че исковата сума му е била преведена, за да бъде заплатена като капаро по бъдещата сделка, до чието сключване не се стигнало, именно защото ответникът не се явил при нотариуса за изготвяне на пълномощното. Посочил е, че ищецът не е твърдял, че е сключил с ответника договор, с който да му е възложил придобиването на земеделски земи от негово име и за негова сметка, а напротив - твърдението му е, че именно поведението на ответника е препятствало сключването на такъв договор и снабдяването му с пълномощно, необходимо за покупката на земя от името и за сметка на дружеството. Консеквентно на изложените мотиви, въззивният съд е постановил обжалвания по касационен ред процесуален резултат, а именно обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
При горните данни, с въззивната жалба е инвокирано оплакване за недопустимост на самото въззивно решение като постановено въз основа на различни от над-лежно въведените от ищеца правопораждащи факти и при липса на предпоставки за провеждане на производство по чл. 129, ал. 4 от ГПК и затова подлежи на обезсилване, а делото - на повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В нормата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, приета със ЗИДГПК (ДВ, бр. 86 от 2017 г.) вероятната недопустимост на въззивното решение е регламентирана като самостоятелно основание за достъп до касация, независимо от общите и специални предпоставки по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че основанието на иска представляват изложените в исковата молба фактически обстоятелства, с които ищецът обосновава съществуването на претендираното или несъществуването на отричаното от него материално право, като съществен реквизит от нейното съдържание. Определянето на правната квалификация е дейност на съда по издирване на приложимата правна норма и субсумиране на изложените в исковата молба фактически обстоятелства под нейната хипотеза, което е задължение, но и правомощие единствено на съда. Дори ищецът да е предложил такава квалификация в исковата молба тя не обвързва съда, който я определя въз основа на собствена преценка на обстоятелствата по т. 4 на чл. 127, ал. 1 от ГПК. В съобразителната част на ТРОСГТК № 2 ОТ 29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ВКС са дадени разяснения, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му, но не и неговата допустимост.
На първо място, нормата на чл. 270 от ГПК задължава въззивния съд, вкл. и при регламентирания de lege lata ограничен въззив, да се произнесе служебно по допустимостта на първоинстанционното решение, като обхватът на тази проверка е ограничен в рамките на обжалваната му част. Това изключва вероятността въззивният съд да се е произнесъл извън правораздавателната си власт, което да обуслови недопустимост на въззивното решение, още повече, че във въззивната жалба на „Сарно”ЕООД се съдържа изрично оплакване за недопустимост на обжалваното решение на Ямболския окръжен съд.
На следващо място, за да направи извод за недопустимост на първоинстанционното решение в частта по предпочитания иск, като постановено на непредявено основание, съставът на Бургаския апелативен съд е изложил съображения, че то е основано на неправилното разбиране, че исковата молба съдържа твърдения за съществуване на мандатно отношение по договор за поръчка, с който ищцовото дружество е възложило на ответника да придобие от негово име и за негова сметка недвижим имот - земеделска земя, като негов пълномощник, а оттам – че претенцията му произтича от неизпълнение на договорното задължение на последния като довереник по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД да даде на доверителя сметка, вкл. и да му върне неизразходваната при изпълнение на поръчката искова сума, представляваща част от цената по несключения договор за продажба. Това становище на въззивната инстанция кореспондира на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, в която ищецът не твърди между него и ответника да е бил сключен договор за поръчка с предмет възлагане на ответника-довереник да придобие от негово име и за негова сметка конкретен недвижим имот, като сключи изпълнителната сделка в качеството на негов пълномощник, а обратното - позовал се е на липсата на такъв договор, с твърдението, че между тях не е възникнало мандатното правоотношение, доколкото ответникът не се е явил да получи пълномощно, с което да се легитимира като негов представител при сключването на изпълнителната сделка, поради което не е бил сключен и договорът за продажба, за заплащане на цената по който авансово е била преведена исковата сума. Т. е. по същество твърденията на ищеца са били за наличието на преддоговорни отношения, които не са приключили със сключване на договор за поръчка, доколкото в исковата молба липсват твърдения за постигнато съгласие по съществените елементи на изпълнителната сделка (essentialia negotii), в частност на конкретните недвижими имоти, които ответникът да се е задължил да закупи от името и за сметка на ищцовото дружество (местонахождение, идентификация по кадастрални данни), както и за размера на цената, или за границите, в които е допустимо нейното договаряне. Твърденията на ищеца изключват не само наличието на осъществена изпълнителна сделка, но и възникването на мандатното правоотношение, от което да произтича задължението на ответника за нейното сключване. Ето защо, преценявайки допустимостта на обжалваното пред него решение въззивният съд се е произнесъл в рамките на изложените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства, от които произтича неудовлетвореното притезание, предмет на предявения по делото осъдителен иск, поради което не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение, от естество да обоснове допускането на касационно обжалване на същото в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. второ от ГПК.
Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са свързани с неправилността на въззивното решение при осъществяване преценката на съда за недопустимост на решението на Ямболския окръжен съд, като искането е за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, наличието на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, включително и тези по т. 1 по т. 3, е предпоставено от формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК.
По първия въпрос, дали е налице неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД, когато ищецът твърди устна уговорка за мандатна сделка за сключване на бъдещи покупко-продажби на земеделски земи, по които се твърди, че няма изпълнение, т. е. сключени окончателни договори, както и дали в случая следва ли да намерят приложение разпоредбите на чл. 79 и следв. от ЗЗД, регламентиращи договорното неизпълнение, настоящият състав намира следното :
Нормата на чл. 55, ал. 1 урежда специални фактически състави на т. нар. „престационна кондикция“, при която задължението за реституция възниква от даването, респ. получаването на имуществено благо при първоначална липса на основание, при очаквано основание, което впоследствие не се е осъществило, или когато, макар да е съществувало към момента на имущественото разместване, впоследствие то е отпаднало с обратна сила. Във всички хипотези на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД на връщане подлежи всичко получено без кореспондиращо му основание за имуществено разместване, независимо от момента, в който е консолидирана липсата му – при самото преминаване на имуществени блага в патримониума на ответника, при неосъществяване на очакваното му настъпване или при ретроактивното му отпадане и независимо дали ищецът е обеднял, респ. дали ответникът се е обогатил с полученото. В отмененото първоинстанционното решение съставът на Ямболския окръжен съд е отрекъл извъндоговорния характер на претенцията по този иск, в частност, предложената от ищеца квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. второ от ЗЗД, като е приел, че връщането на сумата по него се претендира на договорно основание - поради неизпълнение на задължението на ответника по чл. 285, ал. 2 от ЗЗД като довереник по договор за поръчка, какъвто е приел, че се твърди от ищеца, за сключване на изпълнителната сделка, за чието осъществяване му е била преведена исковата сума. В обжалваното по касационен ред решение въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е разгледал иска на непредявено договорно основание, но не е изложил съображения при условията на коя от хипотезите на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се дължи връщането на исковата сума. Затова, по същество този въпрос не е относим към дадената от въззивния съд правна квалификация на предявения предпочитан иск, а към оспорване на предложената от ищеца такава, която не обвързва съда. По тези съображения, той не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК и вторият въпрос, дали въззивният съд е задължен да даде вярната правна квалификация на предявения иск и за обвързаността му от посочената от ищеца в исковата молба правна квалификация, както и за задължението му в мотивите на решението да обсъди всички обстоятелства относно правнорелевантните факти и по материалноправния въпрос за приложението на правилата за неоснователното обогатяване, когато страните са обвързани от договор за мандат, който не е изпълнен или прекратен. По същество тази формулировка съдържа два отделни въпроса, които обаче нито поотделно, нито в тяхната съвкупност, обединени в една семантична конструкция по волята на касатора, са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция. Първият въпрос се отнася до задължението на съда във връзка с определяне на „вярната правна квалификация на предявения иск“ и дали е обвързан от посочената в исковата молба от ищеца такава. Трайна е съдебната практика, формирана в съгласие и с правната доктрина, че основанието на иска представляват изложените в исковата молба твърдения относно фактическите обстоятелства, на които ищецът основава претендираното или отричано материално право, предмет на делото (чл. 127, ал. 1, т.4 от ГПК), съчетана с вида и границите на търсената защита, съобразно формулирания в нея петитум, докато правната квалификация се изразява в субсумирането им под хипотезата на приложимата правна норма.
В мотивите на споменатото ТРОСГТК № 2 от 29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г., на ВКС е прието, че правната квалификация обуславя недопустимост на решението само когато съдът се е произнесъл „извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита“, което включва и хипотезата на определянето щ въз основа на фактически обстоятелства, които не са били твърдяни от ищеца, а в останалите случаи обуславя неговата неправилност. В случая по настоящото дело, за да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо, въззивният съд неправилно е приел, че то е основано на твърдение за наличието на мандатно правоотношение по сключен между страните договор за поръчка, по което ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД да му даде сметка, респ. да му върне сумата, която не е била изразходвана за нейното изпълнение, каквото правоотношение ищецът не е твърдял, че е възникнало, т. е. погрешно е квалифицирал претенцията като произтичаща от неизпълнение на договорно задължение, а не като такава на извъндоговорно основание.
По втората част на въпроса, базисен в гражданския процес е принципът, че предложената от ищеца правна квалификация на иска не обвързва съда, но в случая съставът на Бургаския апелативен съд не е изложил съображения дали я възприема, а се е ограничил само с преценката за съответствието на дадената от първоинстанционния съд такава на изложените в исковата молба фактически обстоятелства, поради което в тази част въпросът също не е обусловил изхода на спора по делото. Вторият въпрос, инкорпориран в т. 2, определен като материалноправен, е свързан с приложението на правилата за неоснователното обогатяване, когато страните са обвързани от договор за мандат, който не е бил изпълнен или прекратен. Относимостта на този въпрос е обусловена от кумулативното наличие на посочените в него предпоставки: наличие на сключен между страните договор за поръчка, който не е бил изпълнен, но не е бил и прекратен. В случая, за да направи извод за недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено на непредявено основание, въззивният съд е приел, че ищецът не е твърдял наличието на сключен с ответника мандатен договор, а обратно – черпи основание за претенцията си от липсата на такъв договор. Затова, този въпрос също не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В допълнение следва да се посочи, че
според трайната съдебна практика, обективирана в решение по гр. д. № 916/2012 г. на ІV г. о., Г.К. на ВКС, решение № 61 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 3576/2022 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 208 от 29.07.2013 г. по гр. д. № 916/2012 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и мн. други, предвид неформалния характер на договора за поръчка, с който е уговорено, че при сключване на изпълнителната сделка довереникът ще действа от името на доверителя, като негов пълномощник (чл. 292, ал. 1 от ЗЗД, и по аргумент за противното от ал. 3 от с. чл.), при липсата на писмен договор, съставен с доказателствена цел (ad probationem), съдържанието на мандатното правоотношение се извежда от това на пълномощното, дадено за сключване на сделките, чрез които е следвало да бъде изпълнена поръчката. В случая, в исковата молба се твърди, че ищецът не е съставил такова пълномощно (във формата, предписана от чл. 37, предл. 2 от ЗЗД), тъй като ответникът не се явил в уговорения ден в нотариалната кантора, за уговаряне условията на договора, а впоследствие е преустановил контактите си с ищцовото дружество. Т. е. твърдението на ищеца е било не само че не е бил сключен договор за закупуването на земеделска земя (възнамеряваната изпълнителна сделка), но и самият мандатен договор, който да урежда отношенията между страните по мандатното правоотношение и от който да произтича задължение на ответника за придобиването на земеделските недвижими имоти от името и за сметка на ищцовото дружество. Изложението на обстоятелствата във връзка с преддоговорните отношения между страните е единствено с оглед посочване на очакваното, но неосъществено основание за извършеното плащане.
Не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК и четвъртият въпрос дали е недопустимо първоинстанционното решение, в което съдът е обсъдил и разгледал всички факти, твърдяни в исковата молба и в отговора на ответника и се е произнесъл по предявените искове като ги е отхвърлил при условията на евентуалност. Въпросът е свързан с оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд не е определил кой е главният иск, предявен от ищеца по делото, като същевременно Ямболският окръжен съд се е произнесъл по всички искове и е постановил отхвърлителен диспозитив по всеки един от тях. Евентуално предявените искове подлежат на разглеждане в посочената от ищеца поредност, ако настъпи вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени – отхвърлянето на предпочитаните искове, освен ако естеството на въведеното по всеки от тях основание не налага разглеждането им в различна от предпочитаната от ищеца такава. Съгласно чл. 271, ал. 2 от ГПК, при отмяна на решението по главния иск се възстановява висящността и по евентуално съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. Цитираната норма урежда само хипотезата на отмяната на решението по главния иск като неправилно, но не и случаите на обезсилване на решението по главния иск, като недопустимо при негативно произнасяне както по него, така и по евентуално съединените искове. В тази хипотеза е приложима т. 14 от ТРОСГК № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, на която се позовава и касаторът, според която при обективно евентуално съединяване на искове, ако е прогласена нищожността или е обезсилено решението по главния иск, в хипотезата когато е прекратено производството по него, въззивният съд направо ще се произнесе по евентуалния, но ако делото е върнато за ново разглеждане на първата инстанция за произнасяне на валидно или допустимо решение по главния иск, какъвто е случаят по настоящото дело, евентуалният ще бъде разгледан от тази инстанция при сбъдване на процесуалното условие за неговото разглеждане - положителния или отрицателния изход на делото по главния иск. В случая, въззивният съд е разгледал исковете в посочената в исковата молба поредност и като е приел, че в частта по главния (предпочитан) иск то е недопустимо, като постановено на непредявено основание, вместо на действително предявеното такова (чл. 270, ал. 3, изр. трето от ГПК), в съответствие с цитирания тълкувателен акт е обезсилил цялото решение, вкл. и в частта, с която той се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив по евентуално предявените искове и е делото върнал за повторно разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Доводът на касатора, че съдът не се е произнесъл по въпроса кой е главният (предпочитан) иск, би имал обуславящо значение по отношение на обжалвания процесуален резултат само при наличието на кореспондиращо му оплакване, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът се е произнесъл по главния (предпочитан) иск в поредност, различна от посочената от ищеца, или от тази, която следва от естеството на спорното правоотношение, каквото не се съдържа в касационната жалба. Ето защо, като необусловил изхода на спора този въпрос не е от естество да обоснове допускането на касационно обжалване на въззивното решение.
Неотносим към общия селективен критерий за достъп до касация е и третият въпрос за начина на установяване на отрицателни факти в гражданския процес, при разпределение на доказателствената тежест, както и на коя от страните се възлага доказването на отрицателен факт, ако и двете страни твърдят отрицателни факти, касаещи изпълнение и/или неизпълнение на едно облигационно правоотношение, в чия тежест е доказването им и какви са правните способи за тяхното установяване. Правилата за разпределение на доказателствената тежест, видовете доказване и доказателствените средства, с които то може да бъде успешно осъществено в зависимост от неговия характер – с доказателства, пряко установяващи главния факт, за който страната носи тежестта на пълно и главно доказване, или с поредица от косвени доказателства - система от доказателствени факти (индиции), намиращи се в такава логическа връзка помежду си и с подлежащия на установяване релевантен факт, че от съвкупната им преценка може да се направи несъмнен извод за неговото действителното осъществяване, са свързани с основателността на предявения иск, а не с допустимостта на постановеното по него решение. Основанието на иска се определя въз основа на изложените в исковата молба фактически обстоятелства, с чието наличие ищецът обосновава претендираното или отричано материално право, т. е. то се определя от твърденията на ищеца, а не от наличието на доказателства за действителното им осъществяване. Затова, така формулираният въпрос е неотносим към постановения от въззивния съд процесуален резултат, а оттам - не покрива общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
По горните съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 63 от 20.07.2022 г., пост. по т. д.№ 84/2022 г. на Бургаския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :