О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50492
гр. София, 28.09.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 1946 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството В. Г. Е. срещу решение № 10033 от 12. 04. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четиринадесети състав по в. гр. д. № 4432 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 26 от 03. 06. 2019 г., постановено от Видински окръжен съд, Гражданско отделение по гр. д. № 125 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че касаторът дължи на „БАНКА ДСК“ АД по силата на договор за ипотечен кредит от 19. 09. 2008 г. и допълнително споразумение към него от 28. 03. 2014 г., към 21. 04. 2016 г., следните суми: главница в размер на 118365.75 лв., законна лихва върху главница в размер на 117082.39 лв., считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21. 04. 2016 г. до окончателното изплащане, договорна лихва в размер на 16725.85 лв. за периода от 15. 10. 2014 г. до 20. 04. 2016 г., санкционна лихва в размер на 49.46 лв. и заемни такси в размер на 1355.82 лв., със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се, че САС е допуснал нарушения на материалноправното законодателство: чл. 146, ал. 4 и чл. 147, ал. 4 и ал. 5 от ЗЗП, чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД. Излага се, че също така САС не се е съобразил с допуснатото от първата инстанция нарушение на императивната норма на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Твърди се, че е нарушена и разпоредбата на чл. 3 от ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съобразно която директива, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорените клаузи;
Същото съставлява и процесуално нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК, доколкото съдът не се е произнесъл по възражението на касатора, че след като същият по никакъв начин не е бил уведомен за методиката за определянето на БЛП от банката, не би могло да не се приеме, че тази клауза за лихвения процент не е сключена в негова вреда, каквито възражения относно нищожността на клаузата за определяне на дължимия от кредитополучателя лихвен процент на банката, са изложени в подадения допълнителен отговор на исковата молба; При това положение и поради задължението на съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор за кредит, ВОС е следвало да се произнесе, че тази клауза за размера на договорната лихва по договора за кредит в размер от 8,29 %, е напълно неравностойна, тъй като кредитополучателят по никакъв начин не е бил запознат с методиката на банката за определянето на БЛП, и след като е налице една неравностойна клауза, тя не следва да бъде прилагана изобщо по никакъв начин; Ето защо, съдът е следвало да приеме, че не се дължат никакви лихви поради тяхната нищожност; В решението на САС са налице същите нарушения - липсва произнасяне по въпроса допуснала ли е нарушение банката-ищец по делото, като не е запознала по никакъв начин касатора с методиката за определянето на БЛП на банката.
Касаторът счита, че САС незаконосъобразно не е уважил всички направени от него възражения срещу оспорените от него клаузи по договора за ипотечен кредит от 19. 09. 2008 г. и допълнителното споразумение, сключено на 28. 03. 2014 г. Сочи се, че касаторът е получил по договора само сумата от 120000 лв., в допълнителното споразумение, изготвено едностранно от банката-ищец неправилно е записано, че към датата на сключването му, същият дължи като главница сумата от 123908.43 лв., а в продължение на изтеклите почти 6 години от получаването на кредита от 120000 лв. до сключването на допълнителното споразумение касаторът редовно правил вноски по кредита на банката и дори има надвнесени суми, които неправилно са били усвоени от банката, което е посочено в заключението на вещото лице Р. Р. С.;
В представеното пред ВОС първо заключение на вещото лице С. М. С., депозирано на 12. 09. 2018 г. е записано, че касаторът е заплатил за погасяване на кредита за периода от 26. 09. 2008 г. до 21. 04. 2016 г. сумата от 128376.01 лв.; Предмет на процесния договор за кредит е финансова услуга, съгласно разпоредбата на пар. 13, т. 12 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/; САС неоснователно е отказал да приеме за основателни оспорените клаузи на договора за ипотечен кредит и допълнителното споразумение към него и не ги е прогласил за нищожни като противоречащи на закона - чл. 143, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на потребителите, във вр. с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите във вр. с пар. 13а, т. 9 от Закона за защита на потребителите и чл. 3 от ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е приета и е станала част от българското законодателство със Закона за защита на потребителите - пар. 13а, т. 9 от ЗЗП; По никакъв начин САС не се е съобразил с направеното от касатора възражение за това, че ищецът, като предоставящ банковата си услуга на потребител е злоупотребил с правата си, като е въвел описаните неравноправни клаузи, а така също е допуснал накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а иначе не би направил необоснован извод, че кредитът е бил основателно обявен от ищеца за предсрочно изискуем, нито че към момента на депозирането на касационната жалба касаторът дължи някакви пари на ищеца;
САС изобщо не е обсъдил доводите за това, че в процесния договор за ипотечен кредит в т. 7 е записано, че кредитополучателят дължи лихва, формирана от Базов лихвен процент, определян периодично от кредитора и надбавка, но не се упоменава механизма на формирането на Базовия лихвен процент, като е дадено само едностранно правото на банката да определя този процент; В същия чл. 7 е записана и неравностойната клауза, че банката си запазва правото да променя този размер; При необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, е налице липса на добросъвестност от страна на банката-ищец; Размерът на тази лихва 8,29 % е несправедливо висок;
По никакъв начин по делото ищецът не е доказал, че размерът на лихвеният процент е бил законосъобразно, справедливо и ясно определен, а като по-слаба страна в договора за кредит, касаторът бил принуден да го подпише, въпреки че не бил запознат с начина за определянето на БЛП на банката; При това безспорно ясно установено нарушение на ищеца и злоупотребата му с правата като по-силна страна в договора, САС неоснователно е приел, че следва да бъде зачетен записаният в първоначалния ни договор за кредит лихвен процент от 8,9 %; След като по никакъв начин не е налице яснота за длъжника как се определя БЛП, то същият не следва да бъде зачитан изобщо, в т. ч. и да бъде допуснато да се прибавя добавката към него; Повече от очевидно е, че тази уговорка е във вреда на кредитополучателя, която по никакъв начин не отговаря на изискването за проява на добросъвестност от страна на кредитора и води до значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугата и потребителя;
САС съвършено неоснователно е приел, че след като касаторът е подписал договора за кредит, в който лихвения процент е записан в размер на 8,9 %, то тази клауза е била договорена индивидуално; Повече от очевидно е било за САС, че тази клауза е изготвена предварително и кредитополучателя - ответник по делото не е могъл да влияе върху съдържанието й; Също така, САС е бил длъжен да приеме, че погасителния план, изготвен от банката - кредитор към договора за ипотечен кредит от 19. 09. 2008 г., предвид включването в него и на размера на лихвите, определени едностранно от кредитора по един неразбираем начин, не следва да бъде съобразяван от съда и е следвало да приеме, че при това положение касаторът дължи единствено заплащането на главницата по кредита; САС не се е съобразил с неизпълнението на ищеца да докаже пред съда, че клаузите, които касаторът е оспорил като нищожни са били уговорени индивидуално; При наличието на данни за размера на платената от касатора сума, която надхвърля размера на получения от кредит от 120000 лв., САС е следвало да уважи изцяло жалбата и да отхвърли предявените искове; САС е следвало да постанови отхвърлянето на исковете, предвид безспорния факт, че поради наличието на неравностойните клаузи в договора за кредит и допълнителното споразумение към него, ищецът не е имал абсолютно никакво основание да обявява за предсрочно изискуем един кредит, който изцяло е бил изплатен още преди 28. 03. 2015 г.;
Видно от данните от заключенията на вещото лице Ст. С. касаторът е заплатил на банката ищец сумата от 125803,37 лв., т. е. заплатил е повече от 5803,37лв.; Съгласно постоянната практика на ВКС - решение № 146 от 01. 11. 2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 26 ЗЗД и не следва да бъде зачитано /вж. решение № 378 от 28. 03. 2019 г. по т. д. № 2775 по описа за 2017 г., II т. о./; САС по никакъв начин не се е произнесъл по направеното възражение относно първоначалния размер на договорената лихва по договора за кредит; САС не се е съобразил с факта, че в нарушение на чл. 236 от ГПК ВОС не е изложил мотиви и съображения относно направените възражения срещу определянето на лихвения процент от 8,29 към договора за кредит, а така също и че е допуснал нарушение на закона, като не се е произнесъл служебно и не е обявил за незаконосъобразни оспорените от касатора клаузи от договора за кредит; Обжалваното решение е в противоречие и със съдебната практика, отнасяща се до задължението на съда но чл. 236 от ГПК, която е цитирана;
САС не е констатирал допуснатото нарушение от ВОС да се произнесе по всички възражения и не е приложил нормата на чл. 236 ГПК, и задължителната съдебна практика по този въпрос, а би следвало да обсъди направените от касатора възражения и да се съобрази с тях, тъй като са напълно основателни; САС е потвърдил решението на ВОС, в което ВОС напълно неоснователно е приел, че допълнителното споразумение следва да бъде зачетено като законосъобразно и справедливо договорено, предвид на наличието на неравноправните клаузи в договора за кредит и предвид на това, че в размера на дълга към допълнителното споразумение банката е включила като главници и лихвите и др. плащания, които тя е считала, че се дължат от кредитополучателя, което е напълно незаконосъобразно и е следвало да бъде отменено от САС; Недопустимо е да се начисляват лихви върху лихви за забава; Включването на изтеклите според кредитора лихви е именно подобно недопустимо действие, с което си позволява да калкулира лихви върху лихви; Иска се да се приеме, че САС е бил длъжен да обяви за нищожни всички оспорени от касатора клаузи към договора за кредит и допълнителните споразумения и да постанови, че единственото задължение на ответника към банката-ищец е било само да върне взетия заем от 120000лв и нищо повече;
С оглед недоказването от страна на банката, че оспорените като неравноправни клаузи са индивидуално уговорени, което е в нейна доказателствена тежест, и с оглед на тяхната неприложимост, САС е следвало да приеме за основателно възражението, че ищецът неоснователно е обявил кредита за предсрочно изискуем; Поредно нарушение на САС се явява и несъобразяването му с постоянната практика на ВКС, която изрично касаторът е посочил в писмената си защита и по отношение на допълнителното споразумение към договора за кредит. Във връзка с подробно описаното в жалбата относно изискванията към банката, регулиращи проявата на добросъвестност от нейна страна при договарянето, в подкрепа на което се цитира практика на касационната инстанция, за пореден път се излага, че относно клауза, с която е определен размера на лихвения процент, на база БЛП и добавка към нея, без да е ясен начина на определяне на този БЛП, не може да бъде прието, че среден потребител би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения;
Ето защо, предвид нищожността на посочените от касатора клаузи и съгласно практиката по чл. 290 от ГПК, се иска от касационната инстанция да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло исковите претенции на ищеца, претендират се направените по делото разноски за трите инстанции.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че по делото са налице условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Излага се, че ВОС /предмет на преценка в настоящото производство е наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на САС, а не на първоинстанционното такова на ВОС – бел. на докладчика в касационната инстанция/ се е произнесъл както по материалноправни, така и по процесуалноправни въпроси. Като материалноправни се сочат: За значението на неравноправните клаузи по договор за кредит между банка и физическо лице и обявяването им за такива от съда; За правата на банката-кредитор да определя лихвения процент по един договор за кредит, сключен с физическо лице и съответно за задълженията й да информира подробно и разбираемо кредитополучателя за условията, при които се определя БЛП; За правата на банката на обяви един договор за кредит, сключен с физическо лице при наличие на неравноправни клаузи в този договор. Излага се, че материалноправните норми, по които има произнасяне от страна на САС са по чл. 143, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на потребителите във вр. с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД и чл. 146 , ал. 1 от Закона за защита на потребителите във вр. с пар. 13а, т. 9 от Закона за защита на потребителите и чл. 3 от ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е приета и е станала част от българското законодателство със Закона за защита на потребителите - пар. 13а, т. 9.
Като съществени процесуалноправни въпроси се сочат: За задължението на въззивния съд да следи дали първоинстанционния съд е изпълнил задълженията да се произнесе с мотиви относно всички направени от ответната страна възражения и да се съобрази с тях, както и самият въззивен съд да направи тяхното спазване - съгласно чл. 236, ал. 2 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, което било първият мотив на касатора, за да твърди, че касационната му жалба се явява процесуално допустима. На второ място се излага, че в дадения случай са налице и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като по отношение на горепосочените материалноправни и процесуалноправни въпроси, въззивното решение се явява постановено в противоречие със задължителната практика за съдилищата в България по чл. 290 от ГПК и с европейското законодателство - чл. 3 от ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори; Ц. Д. е приета и е станала част от българското законодателство със Закона за защита на потребителите - пар. 13а, т. 9 от ЗЗП, съгласно която Директива, националният Съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорените клаузи.
По въпрос № 1 относно прилагането на материалния закон се твърди противоречие на въззивното решение със следните решения на ВКС, постановени при условията на чл. 290 ГПК: решение № 146 от 01. 11. 2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 378 от 28. 03. 2019 г. по т. д. № 2775 по описа за 2017 г., II т. о., решение № 168 от 29. 01. 2021 г. на ВКС по т. д. № 2184/2019 г., II т. о., ТК. По процесуалноправните въпроси се твърди, че решението противоречи на задължителната практика на ВКС, както следва: решение № 60124 от 3. 11. 2021 г. на ВКС по гр. д. № 954/2021 г., I г. о., ГК, решение № 60112 от 18. 10. 2021 г. на ВКС по гр. д. № 576/2021 г., II г. о., ГК, в което са цитирани TP № 1/9. 1. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, TP № 1/4. 01. 2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 и формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в: решение № 65/30. 07. 2014 г. по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., решение № 15/30. 01. 2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о., решение № 125/15. 01. 2020 г. по т. д. № 1204/2018 г., II т. о. и др. По-натам се сочи противоречие с решение № 104 от 19. 07. 2021 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2020 г., IV г. о., ГК, в което са цитирани същите тълкувателни решения и решение № 239/7. 01. 2020 г. по гр. дело № 4910/2018 г. на IV-то г. о. на ВКС, решение № 20/23. 07. 2018 г. по гр. дело № 1377/2017 г. на II г. о. на ВКС, решение № 493/5. 03. 2013 г. по гр. дело № 236/2012 г. на I г. о. на ВКС, решение № 28 от 21. 07. 2021 г. на ВКС по гр. д. № 2365/2020 г., II г. о., ГК.
Твърди се противоречие по поставените процесуалноправни въпроси с представените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - напр. Р 212 от 1. 02. 2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. II т. о., Р 173 от 3. 01. 2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на II т. о., Р 202 от 21. 12. 2013 г. по т. д. № 866/2012 г., I т. о. и други, ППВС № 7/65 г., т. 4, TP № 1 от 4. 01. 2001 г., т. 19, ОСГК на ВКС, както и TP № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Р № 200 от 21. 10. 13 г. по гр. д. № 2254/13 г. II г. о. и Р № 93 от 6. 07. 10 г. по гр. д. № 808/09 г. I т. о., решение № 60076 от 21. 07. 2021 г. на ВКС по т. д. № 1200/2020 г., I т. о., ТК, мотивите по т. 2 на TP № 1/2013 г. от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 51 от 21. 07. 2021 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2020 г., II г. о., ГК, Р 331 от 19. 05. 2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о. и Р № 354 от 30. 10. 2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на IV г. о., така и в множество други, както и постановките на TP № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в т. 1 и т. 2. По отношение на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се твърди, че за точното прилагане на закона в хипотези като настоящата е необходимо да бъде постановено и нарочно решение на най-висшата съдебна инстанция, което ще помогне и за развитието на правото, по въпроса:
Длъжна ли е банката кредитор да уведоми кредитополучателя предварително, преди подписването на договора за кредит за начина за определянето на БЛП и това да бъде направено по обясним начин и в писмен вид, за да може кредитополучателя да знае какви биха били за него последиците при промяна на БЛП, който е неразделна част от банковата лихва по кредита. Твърди се, че по този въпрос не е налице установена постоянна практика на ВКС; Едва през 2021 г. е постановено решение, отнасящо се по въпроса за задължението на банката-кредитор да уведоми изрично кредитополучателя за начина, по който тя определя БЛП - решение № 168 от 29. 01. 2021 г. на ВКС по т. д. № 2184/2019 г., II т. о., части от което решение са цитирани. Иска се съдът да приеме, че даването на конкретни отговори на тези въпроси ще е от съществено значение за точното прилагане на закона, защото разглеждането им ще допринесе за установяване на една стриктна процедура за прилагането. Касаторът счита още, че отговорите на тези въпроси безспорно ще допринесат и за развитието на правото, тъй като по въпросите за правата и задълженията на страните по договор за кредит е необходимо да има ясна и задължителна практика.
Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове в уважената им с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че: Съгласно чл. 60, ал. 2 ЗКИ банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащането на една или повече вноски; Предсрочната изискуемост съставлява форма на изменение на договора; За нейното настъпване е необходимо волеизявление на една от страните и наличие на още две предпоставки - обективният факт на неплащане на задължения от длъжника и упражняване от страна на кредитора на правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем;
Ето защо на първо място по делото следва да се установи, че към датата на подаване на заявлението длъжникът е изпаднал в забава, тъй като не е обслужвал задълженията си по кредита, съобразно погасителния план, като така е нарушили условията на договора и е дал основание банката да предприеме действия по обявяването на предсрочната изискуемост на кредитната експозиция; С идентичен казус ВКС се е занимал в редица свои решения – напр. решение № 60095 от 16. 08. 2021 г. по т. д. № 663/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, където е прието следното: Страните по процесния договор са потребител и доставчик на финансови услуги по смисъла на § 13, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗЗП, като в хода на производството ответникът – „Банка ДСК“ АД, която е ищец и в настоящото производство и чиято е доказателствената тежест с оглед чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, не е представил доказателства, че при сключването на договора е било проведено изричното обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на съдържанието на клаузата регламентираща лихвения процент (чл. 7); В същото време по своето естество клаузите на Общите условия за сключване на съответния вид кредитен договор, като приложими за неопределен период от време и неопределен кръг лица, също не са индивидуално уговорени; Съдържанието на чл. 7 от договора (относно периодичното определяне на базовия лихвен процент), както и на чл. 9.1 от Общите условия (относно правото на банката да променя базовия лихвен процент), на чл. 9.4 и на чл. 25.3 от Общите условия, са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП; С тези клаузи, промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му, с която да може да се аргументира основателна причина по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими; Единствено в клаузата на т. 25.3 от Общите условия е налице изброяване на обективни фактори като условия, при които банката може да извърши промяната, но не са предвидени каквито и да е било алгоритъм или правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за промяната; Ето защо визираните клаузи са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Въззивният съд е посочил, че това разрешение е в съответствие с цитираната в решението практиката на ВКС, възпроизведена подробно и в мотивите на обжалваното въззивно решение.
Като се е позовал на същата, както и на решение № 60095 от 16. 08. 2021 г. по т. д. № 663/2020 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, и решение № 299 от 15. 02. 2019 г. по т. д. № 2023/2017 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, съответстващи на европейските - решение от 26. 04. 2013 г., по дело С-472/10 на СЕС и чл. 3 от Директива 93/13/ЕО, въззивният съд е изложил, че с оглед конкретиката на разглеждания спор следва да се приеме, че увеличавайки едностранно лихвения процент над първоначално договорения от 8,29 % банката е нарушила потребителската защита; До сключването на споразумението на 28. 03. 2014 г. (когато потребителят е дал съгласие за изменение на лихвения процент изрично), лихвата следва да се счита за непроменяна; При това положение (както се установява и от ССЕ) кредитът е бил надлежно обслужван до вноска с падеж 15. 10. 2014 г. и кредитополучателят не е изпадал в просрочие; Това се установява от ССЕ – л. 179, л. 191, отговор на задача 2, където вещото лице е посочило, че при съобразяване с първоначалния лихвен процент от 8,29 %, и изрично договорения такъв от 9,29 % между банката и клиента, до 15. 05. 2014 г. няма непогасени задължения, а първата неплатена вноска е с падеж няколко месеца след това; От експертизата се установява, че от увеличението на лихвата е натрупана сумата от 3053,03 лв.; При отнасянето й към цялостното погасяване на вноските по кредита, той е щял да бъде редовен до вноската на 15. 10. 2014 г.; Въпреки казаното обаче, кредитополучателят е изпаднал в забава (над 90 дни след посочената дата 15. 10. 2014 г.), и кредитът е бил надлежно обявен за предсрочно изискуем, с покана, връчена чрез нотариус на 20. 08. 2015 г. - л. 11 и сл. от заповедното производство;
От изтичането на 14-дневния срок, визиран в поканата, остатъкът от главницата е станал предсрочно изискуем (така е прието и в решение № 60118 от 15. 10. 2021 г. по т. д. № 2848/2019 г., ТК, І т. о. на ВКС); Следователно след 3. 09. 2015 г. кредитополучателят вече е дължал не само падежиралата до този момент главница, а и остатъкът от нея, като предсрочно изискуема; Въз основа на данните от заключението на л. 179, л. 191, таблиците към тях (след съответни изчисления досежно промяната в периода), както и разясненията във последното о. з. се установява, че остатъкът от неплатената главница е изчислен на 118365,75 лв., в това число просрочена главница 1283,36 лв. за периода 15. 10. 2014 г. до 3. 09. 2015 г.; Според изложеното размерът на дължимата главница не е надлежно установен с първоинстанционното решение, и същото подлежи на отмяна в съответната част над сумата от 118365,75 лв.; Решението подлежи на коригиране и в частта на законната лихва, тъй като същата следва да се начисли само върху сумата от 117082,39 лв. от датата на заявлението – 21. 04. 2016 г. (Съобразно т. 2 от ТР № 3/2017 г. от 27 март 2019 г., по Тълкувателно дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС и с оглед поисканото от банката в исковата молба); Отново според изчисленията на ССЕ следва да се приеме, че договорната лихва е дължима само за периода от 15. 10. 2014 г. до 20. 04. 2016 г. и възлиза на сумата от 16725,85 лв.; Тази сума е по-малка от претендираната, тъй като според новото изчисление в последната ССЕ е отчетено, че постъпвалите плащания от кредитополучателя са били ненадлежно отнасяни от банката за погасяване на недължими лихви, определение неправомерно от кредитодателя едностранно;
Ето защо искът по чл. 422 ГПК следва да се уважи само за посочения период и сума, съответно - решението да се отмени за периода извън него и над посочения размер; Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че след като договорената лихва е определена по силата на неравноправна клауза, която е нищожна, то задължението му към банката е само в размер на предоставената му главница, без същата да се олихвява; В случая се касае до възмездна сделка, при която срещу предоставянето на кредит получателят дължи цена за ползването на заемната сума, а именно лихва; Нищожна е не клаузата, в която е определен размерът й първоначално, а тази разпоредба на съглашението, която е дала възможност на икономически по-силната страна едностранно да влияе на възникналото вече правоотношение и то във вреда на потребителя, като увеличава самия размер на лихвата в последствие; Що се касае до санкционната лихва - претенция, уточнена в нарочна молба от банката от 31. 11. 2022 г. – л. 115, същата според ССЕ (л. 192) възлиза на сумата 49,46 лв. за периода 15. 10. 2014 г. – 20. 04. 2016 г. по т. 20.1 от договора (3%), и на сумата 16176,65 лв. за периода 16. 12. 2014 г. – 20. 04. 2016 г., по т. 20.2 от договора (10%). Въззивният състав е приложил към разглеждания казус разрешението, възприето в практиката на ВКС, че първата сума се дължи като санкция за неизпълнение, съответна на изискванията на закона и правилата за охрана на интересите на потребителя; Втората сума обаче, като изчислена въз основа на нищожна уговорка не може да бъде присъдена;
Според т. 3 от ТР № 1/15. 06. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и нарушаваща принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения; Клаузата на т. 20.2 от ОУ противоречи на добрите нрави, тъй като предвижда прекомерно и неоправдано с оглед отношенията между страните по размер санкционно задължение за неизправния длъжник; Банката е охранила своите интереси като е предвидила олихвяване на остатъка от цялата главница, при установяване на по-дълъг срок (над 90 дни) на просрочие на кредитните вноски; Тази наказателна лихва надхвърля обичайните охранителна и обезпечителна функция, тъй като целта не е единствено да стимулират своевременното изпълнение на поетите по договора за кредит задължения (така напр. в определение № 268 от 19. 05. 2021 г. по т. д. № 1606/2020 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС); Предвид казаното искът за санкционна лихва следва да се уважи само за сумата от 49,46 лв. като за горницата до 6836, 56 лв. следва да се отхвърли; По отношение на претенцията за присъждане на заемни такси: Според приетите заключения на ССЕ – л. 166, 180 и 192, т. нар. отсрочена лихва не е следвало да се включва в заемните такси, тъй като не е възникнало условието за нейното начисляване, а именно – не е било налице просрочие, а обратно – кредитът е бил редовен;
Следователно в сумата, дължима за заемни такси следва да се включат само такса управление по т. 12 от договора - 955,06 лв., такса изискуемост по т. 12 от договора – 120 лв., заплатени по т. 13 от договора застрахователни премии (3 броя) – 280,76 лв., или общо сумата от 1355,82 лв. по заключението на л. 36 от т. І на делото пред ВОС; За горницата над тази сума до предявената от 3949,69 лв. искът е неоснователен, а решението на първата инстанция в тази част следва да се отмени. Въззивният съд е приел за неоснователно становището на жалбоподателя /сега касатор/, че в допълнителното споразумение банката е включила като олихвяемо вземане просрочените според нея главници и лихви, което е недопустимо начисляване на лихва върху лихва; От текста на допълнителното споразумение, няма основание да се счита, че неизплатените лихви са били капитализирани, което би довело до уважаване на въведеното възражение; Не може в конкретния случай да се възприеме, че допълнителното споразумение е нищожно - чл. 366 ЗЗД; Вярно е, че в практиката на ВКС – напр. определение № 348 от 02. 07. 2019 г. по т. д. № 2065/2018 г., ТК, І т. о. на ВКС, решение № 146 по т. д. № 2615/2016 г., І т. о, решения по т. д. № 1556/2015 г., І т. о., решение по т. д. № 875/2017 г., решение по т. д. № 535/2016 г., І т. о., е прието, че допълнителното споразумение към договора за кредит с неравноправни клаузи е също нищожно, тъй като задълженията на кредитополучателя са определени именно въз основа на неравноправните клаузи, включени в основния договор;
В случая обаче, след като се съобрази, че при изключване на действието на неравноправните клаузи се променят параметрите на дължимите вноски, споразумението, остава да действа между страните в действителните си части; По своето естество то възпроизвежда в по-голямата си част условия на първоначалния договор, като разликата в договорките се отнася само до размера на лихвения процент; За това негово определяне на стойност от 9,29 % от датата на споразумението, в хода на делото не са събрани данни да се били взети предвид неравноправни (нищожни) клаузи. За пълнота на изложението въззивният състав е посочил още, че т. нар. събитийна такса (формирана от стойност на просрочие) не следва да бъде включвана в сумите дължими от кредитополучателя; Същата не може да бъде част от дължимата главница (поради забраната за анатоцизъм), нито като такса (тъй като няма данни такава да е предвидена в договора или общите условия).
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Поставените от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване материалноправни въпроси, определяни като първи въпрос, макар и твърде общо формулирани, могат да бъдат квалифицирани като годно общо основание за допускане на касационно обжалване в цитирания непосредствено по-горе смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По отношение на тях обаче не е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното решение, съдът не само е съобразил твърденията на касатора, възпроизведени и в изявленията му пред касационната инстанция, за неравноправност по смисъла на съответните разпоредби на ЗЗП и ДИРЕКТИВА 93/13/ЕИО на Съвета, на съответните, атакувани от касатора договорни клаузи, действащи в отношенията между страните, но е изпълнил и задължението си, вменено му от задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция да следи и служебно за такива. В резултат на тази си дейност, съдът е констатирал нарушаването от страна на ответника на потребителската защита в частите, в които е приел, че такива неравноправни клаузи са налице, изрично ги е прогласил за нищожни и ги е изключил, като неприложими в отношенията между страните, при определянето на дължимостта от страна на ищеца – касатор, на суми в полза на ответника, по процесните договор и допълнително споразумение. Поради изложеното и дадените от въззивния съд отговори на така поставените от касатора въпроси от първата група, материалноправни такива, са не в противоречие, а в стриктно съответствие с цитираната от касатора практика на касационната инстанция, включително и задължителната за съдилищата такава. Същото се отнася до втория, процесуалноправен въпрос, който е правен, отговорът му принципно е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса и на постановените в него актове, поради което и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче също не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивите на обжалваното въззивно решение са подробни и последователни, и в тях в пълнота са обсъдени както твърденията и възраженията на страните по спора, така и са изложени обосновани изводи относно това кои от твърдените от страните факти съдът намира за установени по делото и кои не, както и на кои от събраните по делото доказателства основава тези си изводи. Съответно - налице са обосновани изводи на съда, основани на така събраните доказателства, досежно възникването или не на правнорелевантните за съществуването на заявеното за съдебна защита, спорно субективно право на ищеца факти в тяхната пълнота, и относно подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са неоснователни. Не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по отношение на третия въпрос, който по същество е материалноправен. Точният смисъл на посочената законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице и настоящият касационен състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите към процесния спор правни норми са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика. Напротив - по поставения въпрос е налице и на касационния състав е служебно известна обилна и еднопосочна практика /част от която е цитирана и от самия касатор в изложението му/, както на ВКС - задължителна за съдилищата такава, както и постановена в производства по чл. 290 от ГПК, така и на наднационалните юрисдикции, чиито актове националните съдилища са задължени да съобразят, и наличието на която национална и международна съдебна практика, поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставения въпрос, и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 10033 от 12. 04. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четиринадесети състав по в. гр. д. № 4432 по описа на съда за 2019 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 26 от 03. 06. 2019 г., постановено от Видински окръжен съд, Гражданско отделение по гр. д. № 125 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че В. Г. Е. дължи на „БАНКА ДСК“ АД по силата на договор за ипотечен кредит от 19. 09. 2008 г. и допълнително споразумение към него от 28. 03. 2014 г., към 21. 04. 2016 г., следните суми: главница в размер на 118365.75 лв., законна лихва върху главница в размер на 117082.39 лв., считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21. 04. 2016 г. до окончателното изплащане, договорна лихва в размер на 16725.85 лв. за периода от 15. 10. 2014 г. до 20. 04. 2016 г., санкционна лихва в размер на 49.46 лв. и заемни такси в размер на 1355.82 лв.
ОСЪЖДА В. Г. Е., ЕГН: [ЕГН] да заплати на „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: