О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2708

Гр. София, 22.05.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 25.03.26 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

БИСЕРА МАКСИМОВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №728/26 г., намира следното:

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Б. Н. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна/ОС/ по гр. д. №2063/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу М. Р. по чл. 57, ал. 2 СК за сумата от 13 920 лв., претендирана като месечен наем за периода 1.01.20 – 1.01.24 г. / 48 м. Х 290 лв./, за ползването от ответницата на 1/2 ид. ч. от семейното жилище на страните на посочения адрес в [населено място], ведно със законната лихва от завеждане на иска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поставя като значими за спора, както и за точното прилагане на закона и разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС, следните материалноправни въпроси:

1. Следва ли уговорка, постигната между бивши съпрузи в рамките на споразумение по чл. 51 СК, за предоставяне на семейното жилище за ползване срещу задължение за изплащане на банков кредит, да се квалифицира като договор за заем за послужване по см. на чл. 243 ЗЗД?.

2. Допустимо ли е съдът да приеме наличие на договор за заем за послужване при липса на съгласие за временно и безвъзмездно ползване без уговорен срок и без задължение за връщане на вещта и при положение, че ответницата не се е позовала на такъв договор?

3. При прекратяване на брака и възникване на обикновена съсобственост между бивши съпрузи приложима ли е разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато единият съсобственик ползва имота еднолично и изключва другия от ползване, независимо от предходно споразумение за семейното жилище?

4. Отпада ли основанието за предоставяне на семейното жилище по чл. 56 СК при заживяване на ползващия съпруг на съпружески начала с нов партньор и длъжен ли е съдът служебно да съобрази това обстоятелство?

Значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото касаторът обосновава с това, че те засягат границите между споразуменията по чл. 51 СК и института на заема за послужване, правилната правна квалификация на фактическите отношения между бивши съпрузи след развода и съотношението между разпоредбите на чл. 56 СК и чл. 31, ал. 2 ЗС след прекратяване на брака.

Касаторът намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС / решения по чл. 290 ГПК/ е разрешен и процесуалният въпрос: Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и съвкупно всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви защо възприема едни, а други не?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че правната квалификация на иска е по чл. 57, ал. 2 СК, вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС, като съотношението е на специална към обща разпоредба и елементите на фактическия състав на търсеното обезщетение се припокриват, без да е необходимо отправянето на покана от неползващия до ползващия семейното жилище съсобственик. Въззивният съд е изложил безспорните в случая обстоятелства: Прекратяване на брака между страните с влязло в сила на 30.01.20 г. съдебно решение; постигнато по бракоразводното дело споразумение между съпрузите за предоставяне на упражняването на родителските права за непълнолетното им дете М. Н. на майката, определяне на местоживеенето на детето при нея в семейното жилище на посочения адрес в [населено място] и постановен режим на лични отношения на бащата с детето. Семейното жилище е предоставено за ползване на детето и майката, като бащата е заявил, че се отказва от правото на наем за семейното жилище до навършване на пълнолетие на детето или решаване на въпроса за съсобствеността на жилището.

С решение от 30.11.20 г. по посоченото гр. д. на ВРС е допусната делба на семейното жилище между страните / бивши съпрузи/ при квоти по 1/2 ид. ч. С решение от 17.02.22 г. семейното жилище е поделено чрез изнасяне на публична продан. С влязло в сила на 1.04.24 г. постановление за възлагане на недвижим имот по посоченото изп. дело от 2023 г. имотът бил възложен на ответницата.

При тези фактически данни по делото въззивният съд, тълкувайки волята на страните в споразумението им по брачното дело, е приел, че ползването на семейното жилище е предоставено на бившата съпруга и роденото от брака дете безвъзмездно, за изрично фиксирания период – до навършване на пълнолетие на детето или решаване на въпроса за съсобствеността върху семейното жилище. Затова за този период, който е и процесен по настоящето дело, наем на ищеца не се дължи. За ползваната от непълнолетното дете жилищна площ не се дължи наем и по силата на закона - на осн. чл. 57, ал. 2 СК. Затова искът е отхвърлен изцяло като неоснователен с позоваване и на практиката на ВКС.

Първите два въпроса са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора, които не са основани на сключен между страните договор за заем за послужване на жилището по чл. 243 ЗЗД. Посочено е, че ищецът със споразумението доброволно се е отказал от правото си на наем за семейното жилище за процесния период и се е съгласил ответницата да остане с детето в жилището без всякакви претенции и ангажименти за изрично фиксирания период.

Въпрос трети също не обуславя допускане на обжалването – в практиката на ВКС –напр. р. по гр. д. №154/17 г. на първо г. о., е прието, че искът е по чл. 57, ал. 2 СК, когато в исковата молба са изложени фактически твърдения за имуществени отношения на съпрузите относно ползването на семейното жилище след развода, както е и в настоящия случай. При предоставяне на ползването на семейното жилище след развода на единия съпруг, той дължи обезщетение / наемна цена/ на другия съпруг, но в случая ищецът се е отказал от нея за посочения в споразумението период от време, който съвпада с процесния по настоящото дело / това е принципно допустимо, при сключване с взаимни отстъпки на имащото характер на спогодба споразумение за имуществените отношения по брачното дело – ТР №3/29.11.18 г. по т. д. №3/15 г. г. ОСГК/.

Четвъртият въпрос също не обуславя допускане на обжалването, защото в случая семейното жилище е съсобствено на бившите съпрузи/ това е видно от решенията по делото за делба на жилището/ и се прилагат правилата на чл. 56, ал. 5 и 6 СК.

Не е налице основание за допускане на обжалването и по процесуалния въпрос – релевантните за спора факти и доводите и възраженията на страните са преценени и обсъдени от въззивния съд и той е посочил приетото за установеното от фактическа и правна страна при формиране на решаващите си изводи.

Останалите изтъкнати от касатора в изложението му съображения са по съществото на спора, предполагат преценка на фактите и защитните тези на страните и ВКС не ги разглежда в това производство. В ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК е посочено, че в производството по чл. 288 ГПК ВКС е съд по правото, произнася се по наличието на основания за допускане на обжалването на въззивното решение и не разглежда спора по съществото му, нито се произнася по правилността на въззивното решение.

Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответницата по жалба следва да се присъдят поисканите с отговора разноски за адв. в.ие в размер на 700 евро, чието извършване е удостоверено в приложения договор за правна защита-л. 18.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр. д. №2063/25 г. от 26.11.25 г.

ОСЪЖДА Б. К. Н. да заплати на М. С. Р. деловодни разноски за тази инстанция от 700 евро, за адв. в.ие.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: