ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1433

гр. София, 26.05.2026 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесет и шеста година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 1919 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „Банка ДСК“ АД против решение № 709/12.06.2025г. по в. гр. д.№ 861/2025г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 170/15.01.2025 г., постановено по гр. д. № 17775/2023 г. на Районен съд - Пловдив в частта, с която е отхвърлен искът на „Банка ДСК“ АД срещу Е. Д., гражданин за Великобритания, за присъждане на сумата над 7823,28 лева до претендирания размер от 12402,82 лева -главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от дата на подаване на исковата молба - 01.12.2023г. до окончателно плащане, както и в частта, с която са отхвърлени претенциите за заплащане на договорна лихва в размер на 1888,29 лева, начислена за периода от 28.10.2021г. до 30.11.2023г. и лихва за забава в размер на 196,56 лева, начислена за периода от 28.10.2021г. до 30.11.2023г., включително.

Касаторът атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска уважаване в цялост предявените от „Банка ДСК“ АД искове срещу Е. Д. за заплащане на претендираните с исковата молба суми. В жалбата се поддържа становище, че с подписването на договора за кредит и общите условия към него същите са станали задължителни за кредитополучателя Е. Д., която не е възразила писмено. Същевременно условията по договорите са публично достояние и клиентите предварително могат да се запознаят с тях. Общите условия за кредит се публикуват на интернет страницата на Банката и са достъпни в банковите салони. Касаторът намира за неправилен и изводът на съда за недействителност на посочените договорни клаузи, т. к. не е налице констатираната капитализация относно начина на формиране на възнаградителна лихва. В тази връзка се позовава на приетото по делото заключение на съдебно - счетоводната експертиза вещото лице, че лихвеният процент е фиксиран на 7 % годишно и не е променян, като е направило изчисленията си именно при тези параметри. Също така се позовава на трайно установената практика на ВКС /решение№ 384/29.03.2016г. по т. д. № 2520/2016г. на ВКС, II т. о, решение № 205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о и решение № 144/08.11.2017г. по т. д.№2155/2016г. на ВКС, ТК, II т. о решение № 87/06.11.2019г. по т. д. 848/2017г. на ВКС, ТК, I т. о, решение № 9/27.02.2019г. по т. д № 62/2019г. на I т. о/, че уговорките, които определят основния предмет на договора дори да не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценявани като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145 (2) ЗЗП. Не е съгласен и с извода на съда, че е налице капитализиране на лихви, водещо до анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Излага съображения, че съгласно чл. 23 ЗКСД, през гратисния период длъжникът не дължи заплащане на главница и лихви, но такива лихви съобразно ал. 3 се начисляват в предвидения максимален фиксиран размер от 7%. В този период е налице начисляване на лихва с отложен падеж на плащане след изтичане на гратисния период, т. е. ставало дума за неизискуема лихва. Тази лихва представлява възнаграждението на банката за предоставените парични средства. Поддържа становище, че в случая е създаден специален режим за капитализиране на лихви за банките, отпускащи кредити по ЗКСД, тъй като дължимата лихва за ползване на средствата по отпуснатия студентски кредит, е включена в общия размер на дълга за погасяване, което погасяване започва едва след изтичане на нормативно определен гратисен период. Предвид обстоятелството, че капитализирането на неизискуемите възнаградителни лихви към неизискуемата главница е изрично уговорено между страните по договора, а също така е предвидено в Типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти утвърден от компетентните държавни органи и обнародван в ДВ, с това обосновава несъстоятелносттта на доводите на въззивния съд, че потребителят не е бил наясно с въпросната уговорка, а оттам, че е налице нарушение на чл. 18 (3) и на чл. 17 (4) ЗКСД, което от своя страна да влече недействителност на целия договор за кредит. И накрая поддържа становище, че дори да се приеме, че чрез анатоцизъм на практика се стига до начисляване на лихва в по-голям от максимално предвидения в закона размер от 7%, то това би обосновало прилагането на чл. 20 (2) ЗКСД, съгласно която подобна уговорка е нищожна, но това не би довело до недействителност на целия договор за кредит. Само по себе си това не би засегнало съществените реквизити на самото кредитиране (срокове на ползване, размер на лихва и начин на разсрочено изплащане), поради което и така установена частична недействителност не може да изключи изцяло действието на договора, чл. 26 (4) ЗЗД. Претендира направените в настоящето производство разноски, както и разноските, сторени в първоинстанционното и въззивното производство.

Ответникът по жалбата и по делото, Е. Д., в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл. 280 ГПК, а по същество е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по Закона за кредитиране на студенти и докторанти (ЗКСД) от 05.12.2014 г., сключен между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството му на заемодател и ответника Е. Д. като заемател, страните са постигнали съгласие на ответника да бъде предоставен кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78 233,20 лева със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период. В чл. 4 от договора е предвидено кредитът да бъде усвоен на части въз основа на представен документ, удостоверяващ качеството на кредитополучателя на студент или докторант, като сумата за всяка дължима такса за обучение да се превежда по сметка на съответното учебно заведение. В чл. 5 от договора е посочено, че кредитът се погасява с равни месечни вноски съобразно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период по чл. 3, обхващащ времето от датата на първото усвояване до изтичането на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа, съответно от датата, на която изтича срокът на докторантурата. Съгласно чл. 7 от договора кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база. Според т. 17.2 от Общите условия, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. Според т. 18.1 от Общите условия, Кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем и при неплащане на падеж на три последователни погастелни вноски.

Според представените по делото и приложимите към кредитното правоотношение Общи условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД / чл. 10.2 от същите/, дължимата лихва се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, в който случай се капитализира годишно.

С Допълнително споразумение от 12.02.2015г. към договора за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти от 05.12.2014г., представено по делото, страните са постигнали съгласие за намаляване размера на кредита от 78 233,20 лева на 7 823,32 лева, при запазен срок за издължаване. Съгласно уверение, издадено на основание чл. 10, ал. 3 ЗКСД от Медицински университет - [населено място], приложено по делото, ответницата е имала право да запише зимен семестър на учебната 2014/2015г. при семестриална такса в размер на 4000 евро и годишна такса в размер от 8000 евро.

От приетото още в първоинстанционното производство заключение по съдебно - счетоводна експертиза е установено, че по сключения договор за кредит на 08.12.2014г. е усвоена сума в размер на 7 823,32 лева, представляваща такса за обучение в първи семестър на първи курс. За периода от 08.12.2014г. до 31.12.2023г. е било извършено едно плащане в размер на 0,04 лева, на 28.10.2021г. Към първата падежна дата след изтичане на гратисния период - 28.10.2021г., претендираната от ищеца като дължимата сума по договора е за кредит е в размер на 12 402,82 лева и представлява главница, формирана от усвоената сума от 7 823,32 лева и капитализирана лихва върху сумата по т. 10.2 от Общите условия в размер на 4 579,50 лева.

Липсва спор между страните относно обстоятелството, че вземанията по процесния договор за кредит не са обявени за предсрочно изискуеми преди предявяването на иска.

По делото е представен погасителен план, изготвен от банката, според който първата вноска по кредита е дължима от ответника на 28.10.2021г., а последната вноска - на 28.09.2031г. От приложеното по делото уверение е установено, че ответницата е следвало да положи последния държавен изпит на 30.09.2020г. Определен спрямо тази дата, гратисният период по договора изтича на 30.09.2021г., а първата падежна дата е 28.10.2021г. Вещото лице по ССЕ е установило липсата на плащания от страна на ответницата на 27 броя погасителни вноски в общ размер на 3 744 лева. Съответно съдът е заключил, че банката -ищец е имала правото да обяви целия кредит за предсрочно изискуем.

Въз основа на трайната съдебната практика, обективирана в: решение № 198/18.01.2019г. по т. д. № 193/2018г. на ВКС, I т. о.; решение № 139/05.11.2014г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 86 от 27.10.2020г. по т. д. № 2118/ 2019г. по описа на ВКС, I т. о, решение № 147 от 26.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2256/2019 г., II т. о., ТК и като е възприел изричното изявление, направено в исковата молба за обявяване на целия непогасен остатък от задължението на ответницата за предсрочно изискуем и предвид връчването на препис от исковата молба на особения представител на ответницата адв.П., съдът е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила и е надлежно обявена.

Също така е приел, че договорът за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД е договор за потребителски кредит, поради което Законът за кредитиране на студенти и докторанти е специален по отношение на Закона за потребителския кредит, който изрично препраща и към Закона за защита на потребителите / чл. 17, ал. 5 ЗКСД/.

За да потвърди първоинстанционното решение, решаващият състав също е достигнал до извода, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД. В мотивната си част е изложил, че процесният договор за целеви потребителски кредит не отговаря на поставените в чл. 20, ал. 1, ал. 2 ЗКСД, чл. 23 ЗКСД и чл. 24 ЗКСД изисквания.

В чл. 17, ал. 2 ЗКСД е предвидено, че с договора за кредит банката предоставя на студента или докторанта, наречен кредитополучател, целеви кредит за заплащане на таксите за обучение и/или за издръжка, а кредитополучателят се задължава да върне заетата сума в срока и при условията и по реда, предвидени в договора. Чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗКСД предвижда, че лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта, а уговорката за по-висока лихва е нищожна. Според чл. 23 ЗКСД, по време на гратисния период, който обхваща периода от сключването на договора за кредит до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно - квалификационна степен, съответно от датата, на която изтича определеният срок на докторантурата, кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита, но през този период банката начислява лихва върху кредита. Нормата на чл. 24, ал. 1 ЗКСД гласи, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва: 1. главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка; 2. лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит.

Въз основа на гореприетото съдът е достигнал до извода, че е налице нарушение на забраната кредитополучателят да не бъде задължаван да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. Според чл. 10.2 от Общите условия към договора, възнаградителната лихва се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно. От заключението на вещото лице по ССЕ е констатирал, че капитализираната лихва по т. 10.2 от ОУ е в размер на 4 579,50 лв. и е включена към главницата, ведно с усвоената сума от 7 823,32 лв., като общо върху двете суми, или върху сумата от 12 402,82 лв. е начислявана договорна лихва в размер на 7%. В тази връзка съдът е приел, че ЗКСД урежда правото на банката по време на гратисния период да начислява лихви, но не отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Също така е намерил, че законът не е предвидил увеличаване на размера на главницата с капитализирани лихви, което неминуемо би довело до надхвърляне на законово определения максимум по чл. 20 ЗКСД от седем процентни пункта, като уговорка за по-висока лихва е нищожна – чл. 20, ал. 2 ЗКСД.

С оглед уговорката в чл. 7 от договора, че кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% на годишна база, е заключено, че липсва ясно посочване на точния размер на приложимия лихвен процент, а посочването, че същият не може да надвишава 7 % на годишна база не е достатъчно. Въз основа на това е прието, че преди сключване на договора банката не е изпълнила задължението си да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита, каквото изискване се поставя в чл. 18, ал. 3 ЗКСД, поради което, на основание чл. 17, ал. 6 ЗКСД, целият договор за кредит се явява недействителен, като на основание чл. 17, ал. 7 ЗКСД, кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи. Решаващият състав е намерил разпоредбата на чл. 17, ал. 7 ЗКСД за аналогична на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която е императивна и урежда последиците от сключен недействителен договор за потребителски кредит, като се е позовал на практиката по чл. 290 ГПК на ВКС в решение № 50174/26.10.2022г. по гр. д.№ 3855/2021г. на IV г. о., решение 50259/12.01.2023г., по гр. д.№ 3620/2021г., решение № 60186/28.11.2022г. на ВКС по т. д.№ 1023/2020г., I т. о., и др.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, вкл. предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието /обн. ДВ, бр. 33 от 30.04.2010г./, и сключен с банката - кредитор по реда на чл. 7 ЗКСД?; 2/ Капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, и последващото й олихвяване с уговорения от страните лихвен процент на договорната лихва, води ли до недействителност на целия договор за кредит поради противоречие с чл. 20, ал. 1 ЗКСД, съгласно който лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с определение № 1958/24.06.2025г. по т. д. № 850/2025г. на 1-во т. о. на ВКС.; 3/ Обвързан ли е кредитополучателят от първоначалния конкретно определен (фиксиран) размер на уговорената възнаградителна лихва, ако съдът констатира нищожност на други клаузи от договора, касаещи олихвяването по кредита?; 4/ При условие че не са засегнати съществени реквизити на кредитирането (срокове за ползване, посочен е максимален фиксиран размер на лихвата, начин на разсрочено плащане), то следва ли поради частичната недействителност на клауза от договора за кредит да се изключи изцяло действието на договора? Твърди се противоречие с: решение № 50053/18.07.2023г. по т. д. № 614/2022г. по описа на ВКС, II т. о.; решение № 50245/12.01.2023г. по гр. д. № 3355/2021г. на ВКС, III г. о.; решение № 168/29.01.2021г. по т. д. № 2184/2019г. на ВКС, II т. о.; решение № 9/27.02.2020г. по т. д. № 62/2019г. на ВКС, I т. о.; решение № 87/06.11.2019г. по т. д. № 848/2017г. на ВКС, I т. о.; решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, II т. о. и др.; 5/ За да е налице недействителност на договора поради противоречие със закона, към кой момент следва да е допуснато това противоречие - към датата на сключване на договора или към един последващ момент?; Твърди се противоречие с решение № 205/05.11.2013г. по гр. д. № 1415/2012г. по описа на ВКС, III г. о.; 6/ Предвиденият в чл. 20, ал. 1 ЗКСД максимален размер на лихва от седем процентни пункта само възнаградителната лихва по кредита ли включва или представлява горен праг на всички лихви по кредитите, отпускани по реда и при условията на ЗКСД — възнаградителни и санкционни (за забавено изпълнение)?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. последно /очевидна неправилност/ ГПК. Обосновава очевидната неправилност с приетото от въззивния съд, че банката може да уговори с кредитополучателя обезщетение за забавено изпълнение, но то, заедно с възнаградителната лихва по кредита, не бива да надвишава предвидения в закона максимален размер на лихва от 7%.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

По първи въпрос в първата му част е налице формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с решение № 324 от 18.11.2025г., по т. д. № 335/25г. на I т. о. на ВКС, която напълно се споделя от настоящия състав. В нея е прието, че ЗКСД урежда право на банката по време на гратисния период да начислява лихви, но никъде специалният закон не отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, като при нарушаване на тази разпоредба би се стигнало и до нарушение на чл. 24 ЗКСД, който сочи, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главница, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и / или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит, т. е. законът не допуска увеличаване на размера на главницата с капитализирани лихви, още повече върху същите да бъде начислявана договорна лихва, при което размерът на последната неминуемо ще надхвърля законово определения максимум по чл. 20 ЗКСД. Въззивното решение е постановено в съответствие с даденото от ВКС тълкуване, като не е налице необходимост от даване на ново такова, поради което не са налице сочените селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Спрямо втората част на първия въпрос, липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма произнасяне на решаващия състав по отношение на сочения факт, че капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието.

Втори въпрос не покрива общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил изхода на спора – въззивният съд не е извел недействителността на договора от капитализирането на договорната лихва, така както се поддържа от касатора, а от липсата на яснота относно точния размер на приложимия лихвен процент, тъй като не е посочен конкретния му размер, а само че той не може да надхвърля 7%.

Видно от изложеното по-горе, съдът е приел, че липсва уговорка за конкретно определен размер на възнаградителната лихва, противно на съдържащото се във въпрос № 3 твърдение, поради което и този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касация.

В разрез с твърдението на жалбоподателя във въпрос 4-ти, че съдът е изключил изцяло действието на договора, поради частична недействителност на клауза от договора (има се предвид капитализирането на лихвите), решаващият състав е посочил, че преди сключване на договора банката не е изпълнила задължението си да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита, каквото изискване се поставя в чл. 18, ал. 3 ЗКСД, тъй като липсва яснота относно точния размер на приложимия лихвен процент, за който е посочено единствено, че не може да надхвърля прага от 7%. С оглед на това, по отношение на този въпрос също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Липсва произнасяне от въззивната инстанция дали в 7% праг по чл. 20, ал. 1 ЗКСД обхваща и лихва за забава (санкционна лихва), с оглед на което и спрямо 6-ти въпрос не намира проявление общият критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При неосъществяването на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК спрямо въпроси № 1 (втората част от въпроса), 2-4 и 6, безпредметно е обсъждането във връзка с тях на наведените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В съответствие с цитираната от касатора практика по чл. 290 ГПК, въззивният състав е извършил преценка относно недействителността на договора към момента на сключването му, противно на твърдението на жалбоподателя, че тази преценка касае един последващ момент. С оглед на това, по отношение на въпрос № 5 не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Предвид гореизложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 709/12.06.2025г. по в. гр. д. № 861/2025г. на Окръжен съд –Пловдив.

ДА СЕ ИЗПЛАТИ на особения представител адв. С. И. П., [населено място], [улица], ет. 1, офис 105, внесеното от касатора „Банка ДСК“ АД по сметката на Върховния касационен съд възнаграждение от 966,44 лева.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.