ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1448

гр. София, 26.05.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 821 по описа на съда за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. П., ЕГН: [ЕГН], срещу въззивно решение № 10 от 12.01.2026 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в. т.д. № 581 по описа на съда за 2025 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 54 от 13.02.2024 г., постановено от Окръжен съд – С. З. по т. д. № 264 по описа на съда за 2023 г., в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „ЗК ЛЕВ ИНС“ АД, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за осъждането на ответника да й заплати сумата 100000 лв., частичен от 200000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени й от смъртта на внука й С. Е. С., вследствие ПТП на 28.12.2022 г., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност и за неправилност на въззивното решение поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, както и поради противоречие с практиката на ВКС, ВС и СЕС.

По изложени подробни съображения се поддържа, че AC-Пловдив: Не е отчел поотделно и в съвкупност всички релевантни за разрешаването на спора факти и обстоятелства; не е анализирал спецификата на конкретния случай, а е изходил от общите принципни положения в обичайните отношения между баба и внук; не е обсъдил съвместното съжителство на ищцата с починалия и внук, тъй като не е заявено какви точно емоционални отношения са изградени помежду им в исковата молба; въпреки, че в исковата молба изрично е поискано да бъдат разпитани свидетели и да бъде изслушана съдебно-психиатрична експертиза, за да се установи именно естеството на отношенията между починалия и баба му, второинстанционният съд не е обсъдил в цялост показанията на разпитаната свидетелка, а от събраните по делото данни, безспорно се установявало, че К. е била силно привързана и зависима от внука си и до настъпване на кончината му, и не могла да превъзмогне загубата му; не е коментирал и в този смисъл е игнорирал изцяло събраните по делото доказателства, а превратно тълкуване на същите е недопустимо и необосновано, което според касатора влече след себе си недопустимост и на обжалваното решение.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и по същество – уважаване на предявения иск със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се поставят въпросите:

1) Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка? Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това?

2) Спада ли бабата на починалия към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай че е налице особена близост между ищцата и починалия?

Твърди се противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010г., Т.К., Второ отделение на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение по гр. д. № 4744/2008 г., Г.К„ II Г.О. на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГНТК на ВКС.

3) Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това?

Твърди се противоречие с трайната и задължителна практика на ВКС, както и с решение № 188 от 13.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5563/2013 г., IV г. о., ГК и решение по гр. д. № 4744/2008Г., Г. К., II Г.О. на ВКС.

На второ място се твърди, че AC-Пловдив се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за които липсва изрична нормативна уредба /основание по чл. 289, ал. 1, т. 3 от ГПК/, а именно:

1) При изследване на въпроса дали ищцата попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно постановеното в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГНТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения в отношенията между внуци и баби и дядовци, братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай?

2) Допустимо ли е да не се определи като трайна и дълбоко емоционална връзката между баба и внук, при положение, че бабата е отгледала пострадалия и се е грижила за него през целия период на израстването му, била е привързана и зависима от него?

Излага се, че изясняването на посочените въпроси по ясен и категоричен начин би допринесло за развитието на правото и за съставяне на трайна и непротиворечива съдебна практика относно присъждането на обезщетения за неимуществени вреди и кредитирането на свидетелските показания в гражданския процес.

Ответникът по жалбата намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е приел, че:

Ищцата М. К. П., която е баба на починалия С. Е. С., обосновава претенцията си за неимуществени вреди с твърдения, че са живели в едно домакинство, отношенията между тях били много близки, помагали са си взаимно както финансово, така и морално, с внезапната му смърт е загубила материалната и морална подкрепа, на която е разчитала, обзело я чувство на безизходица, празнота и несигурност, което ще я преследва, докато е жива.

Съдът посочва, че съгласно чл. 493а, ал. 3 КЗ материално легитимирани да търсят обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт са съпруга или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или отглеждащ. С нормата на ал. 4 е разширен кръга на правоимащите лица, като е предвидено, че извън лицата по ал. 3 по изключение право на обезщетение има и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Изложено е, че Кодексът за застраховането не дава неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди винаги на всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Правото на обезщетение на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ възниква по изключение - при наличие на трайна и дълбока емоционална връзка. Според съда, видно от мотивите на ТР № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). В мотивите на тълкувателното решение е посочено още, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Въпреки това право на обезщетение следва да им се признае само когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, дълбока и трайна, отличаваща се от обичайните и нормални отношения между близки, която силна връзка е обусловила морални болки и страдания с по-голям интензитет и продължителност от обичайните такива. Т.е. дори ищецът да не е сред най-тесния родствен кръг, той ще има право на обезщетение само ако за разлика от обичайните житейски ситуации е бил сред най-близките хора на починалия.

Според съда наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на смърт на лице, попадащо в кръга на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ, е част от основанието на иска, която следва да бъде установена при условията на главно и пълно и доказване от ищеца. Такава връзка е налице, когато се твърдят конкретни житейски обстоятелства, въз основа на които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на родственик извън кръга по чл. 493а, ал. 3 КЗ е причинила морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет нормално присъщите за съответната родствена връзка. Въззивният състав излага, че не е допустимо съдът да се позове на обстоятелства, установени в хода на процеса, които ищецът не е посочил в исковата молба, за да обоснове изключението по чл. 493а, ал. 4 КЗ. В случая в исковата молба не са изложени конкретни факти от живота на ищцата и починалия й внук, от които да се направи извод, че връзката им е била особено близка в сравнение с нормалните взаимоотношения на обич и привързаност. Посочено е единствено, че ищцата е живяла в едно домакинство с починалия, но това обстоятелство според съда не е достатъчно да обоснове извод за съществуване на емоционална и духовна връзка, по-силна и дълбока от обичайната. Въззивният състав е изложил, че действително, от показанията на св. Ш. У. се установява, че ищцата е отглеждала починалия от раждането му до 12 годишна възраст, когато майка му го е взела при себе си в новото си семейство, както и че след като се оженил, се върнал да живее при баба си със семейството си, с която споделял едно домакинство до смъртта си, но предвид липсата на подобни твърдения в исковата молба съдът не следва да ги зачете и обсъжда при преценка степента на близост между тях. Според съда по-натам скръбта, тъгата и болезнено преживяната смърт на родственик са нормална човешка реакция, но, за да се обоснове присъждане на обезщетение на лице по чл. 493а, ал. 4 КЗ, е необходимо да се твърдят и докажат наличието на особени и конкретни житейски факти, от които да се направи извод, че по своето съдържание и интензитет връзката между ищцата и починалия надхвърля обичайните предели на взаимната обич и морална подкрепа, твърдения в каквато насока не са изложени в исковата молба. По изложените съображения въззивният състав е намерил, че по делото не се установява между ищцата и починалия й внук да е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на 493а, ал. 4 КЗ, поради което предявеният иск за претърпените от смъртта му неимуществени вреди правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд като неоснователен.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо. Изтъкваното от касатора като основание за такава недопустимост, превратно тълкуване от страна на съда, на събраните по делото доказателства, не е сред пороците, годни да доведат до недопустимост на съдебния акт, съобразно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 9 от ППВС №1/1985 г. и постановената въз основа на същите разрешения, практика на върховната съдебна инстанция.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът му също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда, и според настоящия касационен състав, при прочит на решението и на мотивите към него, същото не разкрива така описаните белези на очевидна неправилност, а оплакванията в касационната жалба и цитираните в същата актове на ВКС, са относими към правилността на решението /срв. чл. 281, т. 3 ГПК/, която обаче подлежи на преценка само в производство по чл. 290 ГПК, и след евентуалното допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство по проверка само наличието или липсата на основания за такова допускане.

Не са налице претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК /това по т. 2 от същия законов текст е посочено общо и само като номерация на текста, но не е обосновано с конкретни твърдения/. За да бъде въобще преценявано наличието им, касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Поставеният от касатора втори въпрос от първата му група въпроси /към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция – въпросът предпоставя установена по делото особена близост между ищцата и починалия, наличието на каквато в случая е отречено от въззивния съд.

Другите два въпроса на касатора от тази група са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да изложи мотиви за това, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните и подкрепящите/отричащите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВС и ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по тези въпроси на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Твърденията на касатора за приложимостта на същата норма, не са обосновани с конкретни твърдения в насоките, указани по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Освен изложеното, по поставените от касатора въпроси е налице както задължителна, така и еднопосочна и обилна, еднопосочна казуална практика на върховната съдебна инстанция, включително посочената от касатора, но и служебно известна на касационния състав, по отношение на която не се налага нито промяната й, като създадена поради неточно тълкуване, нито пък осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В допълнение, вторият въпрос на касатора от тази група не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му зависи изцяло от конкретните обстоятелства по всяко отделно дело, съответно – въпросът е относим към правилността на решението /срв. чл. 281, т. 3 ГПК/, която може да бъде проверявана само в производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 10 от 12.01.2026 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в. т.д. № 581 по описа на съда за 2025 г., в обжалваната му от М. К. П. част.

ОСЪЖДА М. К. П., ЕГН: [ЕГН] да заплати на „ЗК ЛЕВ ИНС“ АД сумата 100 евро юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: