О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50212

Гр. София, 26.09.2023 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети януари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2566 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 260029 от 13.01.2022 г., подадена от Производствено търговска кооперация „Съгласие“, представлявана от председателя С. К. В., чрез адвокат Т. Й. от АК – П. срещу въззивно Решение № 260094 от 01.12.2021 г. по в. гр. д.№ 602/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив., ІІ гр. състав.

Ответниците по касация Х. Г. Х., Н. В. Д., Д. Л. Д., А. Т. М., Т. К. П., Д. С. С. и Т. Г. Н. са депозирали отговор чрез адвокат Е. К.-Д. от САК, като възразяват, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски.

Останалите ответници по касация не са депозирали отговори на касационната жалба.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

По искането за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 15 от 10.01.2020 г. по гр. д.№ 60/2013 г. по описа на Окръжен съд - С. З. г. о. ІV състав, с което са отхвърлени, като неоснователни и недоказани предявените от кооперацията – касатор искове за признаване за установено, че е собственик на недвижими имоти, а именно: ремонтна работилница с площ от 751 кв. м., сграда с друго предназначение с площ от 534 кв. м., ремонтна работилница с площ от 163 кв. м., като и трите сгради са построени върху държавен поземлен имот, находящ се в [населено място], [община], ЕКАТТЕ *, с площ от 3,646 дка и с начин на трайно ползване - стопански двор, съставляващ имот № * по плана за земеразделянето (при посочени граници на ПИ), както и сграда за лаборатория с площ от 226 кв. м., построена върху държавен поземлен имот, находящ се [населено място], [община], ЕКАТТЕ *, с площ 0,849 дк и с начин на трайно ползване - стопански двор, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне (при посочени граници на ПИ), по отношение на 44 ответници (физически лица), както следва: Х. Г. Х., Н. В. Д., Д. Л. Д., А. Т. М., Т. К. П., Д. С. С., Д. Д. П., Е. М. Б., Х. М. Х., М. И. П., Я. Й. П., П. М. И. и Р. М. Г. (конституирани на мястото на починалата Д. Й. И.), И. Д. К., С. И. Ч., М. Г. В., В. С. В., Д. С. Н., М. С. Т., П. Й. П., И. К. К., Е. Д. В., К. Д. К., Т. С. С., Г. М. К., Д. И. П., И. Г. А., И. Х. Г., Т. Й. К., В. Д. Р. и Д. З. А.-А. (конституирани на мястото на починалата Д. Г. Р.), М. К. М., Р. Н. Д., И. Д. И., Т. Г. Н., Р. Д. Д., А. Д. Т., Т. Д. Т., Р. К. Ж., Г. П. П., В. П. П., Н. Н. Т., Р. Н. Е., Й. Т. Н., М. Т. М. и С. Т. М.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд приел за безспорно, че на 17.09.1994 г. в [населено място] е учредено дружество по ЗЗД с наименование „Земеделско сдружение“ от 267 дееспособни физически лица с цел организиране и реализация на съвместна дейност в областта на селското стопанство. Съгласно сключения между тях договор дружеството е учредено за неопределен срок (чл. 4), а при смърт на някои от съдружниците, неговите наследници наследяват правата му в ДЗЗД (чл. 11). В чл. 12 от договора е предвидена възможността да бъде учредена от дружеството кооперация, но само след решение на общото събрание.

С договор от 25.10.1995 г. между Съвета на правоимащите в [населено място] (като продавачи) и Земеделско сдружение – [населено място] (като купувач) след проведен търг са продадени дълготрайни материални активи - сгради, съгласно приложен опис, възлизащи общо на сумата 4 576 519 лв., като е предвидено сумата да се изплаща от купувача в купюри. В изготвения на 25.10.1995 г. протокол за разпределение на дълготрайните материални активи на ТКЗС – [населено място] на правоимащите е предоставил на пълномощниците на Земеделското сдружение сгради по с/ка 203 на стойност 4 576 519 лв., като в т. 3 от с/ка 203 за Земеделското сдружение е разпределена „Лаборатория“, а в т. 20 „Ремонтна работилница“ (съгласно приетата по делото фактура № 26 от 25.10.1995 г., издадена от Съвет на правоимащите при ТКЗС /в ликвидация/, [населено място] на Земеделско сдружение – [населено място]).

На 12.09.2008 г. е проведено общо събрание на Земеделското сдружение – [населено място], на което е приет актуализиран списък на членовете на дружеството, като е взето решение за действия по статута на имуществото, включително и снабдяване с нотариални актове. В изпълнение на това решение, на 26.06.2009 г. е издаден констативен нотариален акт, вписан в Служба по вписванията - Стара З. с вх. рег.№ 5663 от 26.06.2009 г., акт № 125, том XV, д.№ 32391/2009 г., партидна книга том 20306, стр. 20309, издаден под № 65, том IV, рег.№ 4170, д.№ 304/2009 г. на нотариус П. И. (рег.№ 308 на НК), с който дружеството е признато за собственик на процесните сгради, а именно: ремонтна работилница с площ 751 кв. м., сграда с друго предназначение с площ 534 кв. м., ремонтна работилница с площ 163 кв. м., както и сграда за лаборатория с площ 226 кв. м.

Производствено-търговска кооперация „Съгласие“ – с. Калояновец е учредена въз основа на решение от 02.05.1996 г. по фирм. дело № 795/1996 г. на Окръжен съд – С. З. Приложен е устав, от който е видно, че първоначалното имущество на кооперацията се формира от встъпителна вноска от 300 лв. и от дялова вноска от 500 лв. В устава, а и в учредителния протокол на кооперацията няма данни за правоприемство или за вноски от страна на гражданското дружество; не е приложен и протокол от общо събрание на земеделското сдружение по смисъла на чл. 12 от дружествения договор.

Въззивният съд е приел, че от разпитаните по делото свидетели не се установява началото на давностното владение върху процесните сгради от кооперацията. Свидетелят Д. С. е заявил, че кооперацията се чувствала собственик, но не е обяснил от кой момент е започнало владението. Смятал, че е станала регистрация от сдружение в кооперация. Свидетелката Т. К., която живее трайно в селото е заявила, че кооперацията има стопанска дейност от 2000 г. и знае, че оттогава кооперацията е в тези сгради. Свидетелката Т. Ж. смята, че сдружението преминало в кооперация вследствие на ликвидация и сградите в стопанския двор са приети при тази ликвидация с документи. Свидетелката твърдяла, че не е участвала през 1995 г. като член на дружеството при закупуване на четирите сгради, но след представяне на договор № 25 от 25.10.1995 г. потвърждава, че е подписала този договор от името на ДЗЗД. Свидетелката Т. Н. заявявила, че е от учредителите на сдружението, обяснявайки механизма на придобиване на сградите от сдружението. Свидетелят П. П. знаел, че сдружението е собственик на сградите. Кооперацията продавала нейните си сгради, а тези на сдружението нямало кой да ги продаде.

По делото са изслушани две заключения на съдебно-счетоводната експертиза. От първоначалното е установено, че при придобиване на процесните сгради е издадена фактура № 26 от 25.10.1995 г. за внесени купюри от членовете на сдружението съгласно протокол 25 от същата дата. Констатирано е и плащане на данъци за процесните имоти от ответниците до 2010 г. и включително и за 2013 г. При сдружението сградите били заприходени като Д. в инвентарна книга, а и двете страни били завели сградите в сметка 203. Второто заключение направило опит да идентифицира стойностно процесните сгради съгласно внесена от кооперацията декларация по чл. 17 от ЗМДТ през 1998 г., като било посочено, че четирите имота, макар и без посочена квадратура отговаряли на тези, посочени в декларацията, без обаче да ставало ясно на коя декларация. При направен от съда преглед на декларацията на кооперацията от 1998 г. не било установено стойностно сходство или идентичност на посочените там сгради със стойностите на сградите в описа, приложен към договор № 25 от 25.10.1995 г., сключен с гражданското дружество.

От правна страна е прието, че жалбоподателят не е установил по убедителен начин началото на претендираното давностно владение, както и първоначалното си намерение за своене на процесните имоти. В тази връзка не са кредитирани събраните по делото свидетелски показания, които сочели, че е налице преобразуване на гражданското дружество в кооперация, тъй като не е представено решение на общото събрание съгласно чл. 12 от дружествения договор за основаване на такава и преминаване на имуществото на дружеството като имущество на кооперацията. Посочено е, че изминалият период от време, заинтересуваността на свидетелите, неразграничаването от тях на организационните формирования на дружеството и кооперацията, не позволяват кредитиране на показанията им за редица съществени за изхода на спора обстоятелства. Съдът счел, че обстоятелството, че съдружниците, които впоследствие са станали и членове на кооперацията, изтъкват правоприемството като причина да се владеят процесните имоти, не установява субективния елемент на придобивната давност, за която от значение е намерението, с което се владее вещта, а не причините, поради които владелецът счита имота за свой. Субективният елемент на давностното владение не можело да бъде установен и от подаваните данъчни декларации и заплатените въз основа на тях местни данъци и такси, тъй като декларираните 18 бр. сгради не са индивидуализирани, по начин, необходим за целите на съдебното производство, а опитът за стойностно конкретизиране на декларираните сгради от кооперацията не отговаря на посочените стойности при придобиването им от дружеството. Изложени са аргументи в отговор на конкретни оплаквания във въззивната жалба на кооперацията. В обобщение, по съображение, че кооперацията, в чиято тежест е, не е установила по несъмнен и категоричен начин претендираното давностно владение върху имотите – не е доказала субективния елемент на претендираното давностно владение (намерението за своене), е постановено потвърждаването на първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения положителен установителен иск.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани два въпроса, за които касаторът поддържа, че обосновават основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият поставен въпрос – „Следва ли Н. А. за собственост на недвижим имот № 65, том IV рег.№ 4170, д.№ 304 от 2009 г. да бъде признат за годно доказателствено средство и съда да мотивира решението си, след като в хода на съдебното следствие са констатирани пороци на акта, изведени от свидетелските показания и от представената писмена защита на адвоката на ответника?“, няма характеристиките на правен по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Според това задължително тълкуване, в производството по чл. 288 ГПК ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на изводите на въззивната инстанция, свързани с установяване на фактическата обстановка и обсъждане на доказателствата. В производството по селектиране на касационните жалби ВКС не може да обсъжда доказателствената стойност на събраните по делото доказателства, поради което първото питане не отговаря на изискванията към общото основание за допускане на обжалването. По отношение на втория поставен въпрос – „Длъжен ли е решаващия съд да изясни в пълнота представените по делото документи и да събере служебно писмени и гласни доказателства, за изясняване на делото от фактическа и правна страна?“, не се установява наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чието съдържание е разяснено с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. ВКС, ОСГТК. Съгласно т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Наличието на задължителна практика, даваща отговор на правния проблем, в чийто контекст е поставен въпрос № 2, изключва допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Независимо от горното, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК ВКС е задължен да извърши служебна проверка и да допусне касационното обжалване, ако е налице вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно.

Доводи за нищожност или недопустимост не са въведени и в резултат от служебната проверка не се установява вероятност за такива пороци на въззивния акт.

Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна“ се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от касационния съд, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Настоящият състав приема, че в случая е обоснована предпоставката за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Извършвайки преценка за елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, въззивният съд е застъпил теза, че не е доказан субективния елемент – намерението за своене. Същевременно, във връзка с доказването на намерението за своене като състояние от психично естество, с разпоредбата на чл. 69 ЗС е регламентирана оборима презумпция за наличие на такова в хипотеза на установена фактическа власт върху конкретна вещ. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приел за установено, че кооперацията-касатор упражнява фактическа власт върху процесните вещи. Въззивният съд, обаче, не е обсъдил значението на този факт от гледна точка разпоредбата на чл. 69 ЗС, както и отсъстват аргументи за успешно проведено обратно доказване, изключващо приложението на презумпцията. При тези констатации се налага извод, че при постановяване на обжалваното решение разпоредбата на чл. 69 ЗС изцяло е игнорирана. Това е установимо пряко от прочита на решението (без да се налага навлизане в преценка на събраните по делото доказателства и изложените от страните доводи) и поставя под съмнение правилността на крайния извод по съществото на спора. Касае се следователно до хипотеза на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на което основание следва да се допусне касационното обжалване.

При допускане на обжалването страната – касатор дължи заплащането на пропорционална държавна такса. В случая тя възлиза на сумата 303,30 лв., определена съобразно чл. 18, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс и във връзка с чл. 71, ал. 2 и чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК при размери на данъчните оценки на процесните обекти, възлизащи общо на сумата 60 660,60 лв. съгласно удостоверението от л. л. 11 и 12, том І от гр. д.№ 60/2013 г. на ОС – Ст. З..

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 260094 от 01.12.2021 г. по в. гр. д.№ 602/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, ІІ гр. състав.

УКАЗВА на касатора Производствено търговска кооперация „Съгласие“, чрез процесуалния представител адвокат Т. Й. от АК – П., в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 303,30 (триста и три лева ) лева, като

ПРЕДУПРЕЖДАВА касатора, че при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса и представяне на документа в определения едноседмичен срок, производството по делото ще бъде прекратено.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: