ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1509

гр. София, 29.05.2026 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и двадесет и шеста година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 1985 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото З. А. против решение № 995/18.07.2025г. по в. гр. д. № 969/2025г. на Апелативен съд – София в частта, с която след частична отмяна на решение № 202/12.12.2024г. по гр. д. № 336/2024г. на Окръжен съд - Видин са отхвърлени предявените от З. А. искове срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД за разликата над 140 000 лева до 200 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпяни от смъртта на съпругата му В. Р. Е. при ПТП, настъпило на 08.07.2023г., ведно със законна лихва от 09.08.2023г. до окончателното изплащане. С жалбата се атакува въззивното решение и в частта, с която е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение за предявените от З. А. искове срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта вследствие на ПТП на отглеждания от него като роден син Е. А. Д. при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 08.07.2023г. в размер на 150 000 лева, ведно със законна лихва от 09.08.2023г. до окончателното изплащане.

Касаторът атакува въззвното решение като неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Поддържа, че от събраните по делото доказателства - експертизи, свидетелски показания и др., по безспорен начин се установяват всички предпоставки, обуславящи отговорността на застрахователя да обезщети претърпените от ищеца неимуществените вреди -психически смущения като тъга и болка. Намира за доказано, че се е затворил в своя субективно изграден свят, доминиран от мъка и страдания и отношенията с външния свят са охладнели, като е настъпил разрив. Твърди, че той и В., са били много сплотено семейство, обичали са се и са прекарвали всеки възможен миг заедно. Съвместно са отглеждали децата на В.. Отношенията между ищеца и Е. А. Д. по абсолютно нищо не се различавали от тези между биологичен баща и син, основани не просто и единствено на общ бит и добри отношения, подразбиращи се като от нормална семейна връзка, а на такива, белязани с изключителна близост, любов, доверие, взаимна отдаденост, емоционална привързаност и зависимост. Въззивният съдебен състав неправилно приел, че по делото не е доказана особената близост, сходна за връзката родител-дете, между ищеца и починалия Е. Д., която да е възникнала от тежка житейска ситуация - изоставяне от биологичен родители и/или пълното му дезинтересиране от него, които да са обусловили нуждата от отглеждането му от З. А., съответно той да е поел цялостната му издръжка, от което да е последвало и по-интензивно общуване между двамата, в каквато насока са разясненията дадени в Постановление № 5 от 24.XI.1969г. на Пленума на ВС. Действително Е. А. Д. има жив биологичен баща, но той не е полагал грижи и не е имал ангажираност към него. А. Д. не е живеел със сина си Е., не го е обгрижвал, не го е издържал през неговото непълнолетие, не е живеел в едно домакинство с него, напротив създал друго семейство с друга жена, с която също се е разделил и от която има дете -Надежда, за което също не полагал грижи. В тази връзка се излага становище, че свидетелските показания, дадени от А. Д., не следва да се кредитират. Претендират се направените разноски за всички инстанции.

Ответникът по жалбата и по делото, „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, не представя писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Безспорно установено е между страните наличието на застрахователно правоотношение и настъпилото застрахователно събитие. Не се спори, че на 09.08.2023г. от ответника е получено писмо, съдържащо искане от ищеца за изплащане на обезщетение за претърпени вреди от смъртта на В. Е. /съпруга на ищеца/ и Е. Д. /билогичен син на съпругата/, настъпила при ПТП.

Въззивният състав е определил за спорно между страните материалноправната легитимация на ищеца да претендира обезщетение от смъртта на биологичен син на своята съпруга, както и за размера на следващото се обезщетение от смъртта на съпругата му.

Прието е за установено от показанията на свидетеля Е. Х. Д., майка на В. и баба на Е., че В. отишла да работи в Гърция, където се е запознала с ищеца. Заживели заедно като 7 години останали в Гърция. Впоследствие сключили и брак. Посещавали я за по няколко дена. Е. отишъл с тях в Германия. Ищецът възпитавал Е., давал му пари, дрехи му купувал. Е. не контактувал с биологичния си баща. Бил на 7 години, когато В. се разделила с него. Е. се оженил и със семейството си живеел при ищеца и В.. Определя семейството като щастливо. Сочи се, че са се събирали с компании. След смъртта на дъщеря й ищецът бил съсипан. След уведомяване за случилото се веднага дошъл в България и останал един месец. Всеки ден сутрин и вечер ходел на гробищата. Често й се обаждал и само плачел.

Свидетелят Е. Д. - брат на В., сочи, че се е запознал с ищеца, след като се събрали, а сестра му го завела у тях. Няма спомен за годината, но сочи да са били в Гърция. Върнали се в България и си взели апартамент. В Германия заминали преди 7-8 години. Свидетелства, че ищецът идва в България през 2 месеца, по 1-2 пъти и продължава да поддържа цялото семейство като изпраща пари.

Свидетелката Д. - първа братовчедка на Е., също сочи, че е общувала със З. и В., когато идвали в България. Ищецът подкрепял Е.. На погребението ищецът не могъл да каже нищо. Много силно плачел, викал.

Според показанията на свид. А. Д. – последният е живял на семейни начала с В., баща е на Е., като от връзката си имали и дъщеря Н.. Същият се е разделил с В. през 2010г., когато тя сключила брак и изчезнала. Свидетелят я осъдил за издръжка, а според съдебното решение можела да вижда децата два пъти в седмицата. Впоследствие дошла, за да види децата. В. им купувала дрешки, излизали на заведение. Твърди, че Е. е живял при него и баща му. Учел е в Благоевград до четвърти-пети клас. Когато Е. се оженил за първи път, живели при него. Оженил се втори път, когато бил с майка си в Германия. Дошли си в Дупница и заживяли в апартамент под наем. От втората си жена Е. имал дете на 3 години. От Е. знае, че в Германия е живеел в отделна квартира. Той завел дело за правата върху детето и тръгнал към Германия, за да събере пари за адвокат.

Свидетелката А. - съседка на свид. Д., която също сочи, че при катастрофата Е. е пътувал за Германия, за да събере пари за адвокат по дело с жена му по повод на детето. Сочи, че до 2017-2018 г. свид. А. Д. е гледал децата. Виждала В. да идва от време на време. Е. ходел с майка си в А. - отивал и се връщал. Работел там. Знае, че Е. има дете - В., което се родило в Дупница. Заминали в Германия заедно с малкото си дете. От жената на Е. знае, че живеели отделно. Впоследствие жената на Е. останала да живее в Германия като се оженила за друг и взела при себе си детето.

От удостоверение за сключен граждански брак № [ЕГН] съдът установил, че З. А. и В. Р. Е. са сключили граждански брак в [населено място] на 21.12.2018 г.

От удостоверение за наследници на В. Р. Е. съдът стигнал до извода, че след смъртта си, настъпила на 08.03.2023г. Е. А. Д. е оставил син - В., родена през 2019г.

От представения към исковата молба договор за наем съдът установил постигнато съгласие В. Е. и З. А. да ползват имот под наем, считано от 13.02.2019г.

Решаващият състав е приел, че от показанията на майката и племеничката на В. Е. се установява значимо негативно въздействие на смъртта на В. Е. върху ищеца, поради което е намерил страданието за доказано. Също така е счел за показателно за емоционалната връзка и споделеното наблюдение от майката на загиналата за продължаващите периодични посещения на гроба й и диагностицираното влошено психично състояние.

Същевременно съдът е констатирал, че ищецът не е осигурил съдействие за изготвяне на допусната по делото съдебно-психологическа експертиза задача да изследва и оцени емоционалното въздействие на загубата. Съответно е намерено за недоказано наличието на усложнение в психическото състояние на ищеца, което да е пряка и непосредствена последица от претърпяната емоционална травма, надхвърляща обичайните при загуба на любим човек.

Въззивният състав е посочил, че въз основа на свидетелските показания не може еднозначно да се определи откога датира връзката между загиналата и ищеца, но са достатъчни за извод, че към датата на принудително прекратеното съжителство е била на повече от 10 години. Макар и свидетелските показания преимуществено да отразяват оценки, а не възпроизвеждат фактите, на които тези оценки се основават, съответно наблюденията са откъслечни предвид данните за периодични, но времево ограничени контакти, е счел, че те разкриват присъщи за едно хармонично функциониращото семейство разбирателство и взаимопомощ.

Апелативният състав е приел предвидимостта като характеристика на критерия за справедливост при определяне kdразмера на дължимото обезщетение. Затова е намерил сам по себе си интензитетът на субективни преживявания у пострадалия за немеродавен. В тази връзка е отчел дадената от първоинстанционния съд оценка на съпоставими случаи - решение № 50033/ 25.07.2023г. по т. д. № 299/2022г. на 2ро т. о. на ВКС и цитираната в него практика. Приел е, че установените отношения между съпрузите са съпоставими с изследваните в рамките на решение № 722/30.05.2023г. по в. гр. д. № 837, недопуснато до касация с определение № 2531/23.05.2024г. по гр. д. № 4569/2023г. на 3-то г. о. на ВКС. Счел е, че в настоящия случай не се установява констатираната при предходния случай зависимост на увредените лица от пострадалия (по смисъла на чл. 478 КЗ). Посочил е, че свидетелските показания, предвид откъслечните наблюдения над ежедневието на увредения, не позволяват формиране на фактически извод за осезаема промяна в начина на живот на ищеца. Засвидетелстваното, което може да се свърже с непосрествените възприятия, че ищецът „вече не ходи да се събира с приятели, само на гробища ходи, сутрин и вечер“ е обяснено предвид факта, че е чужденец и е логично съпругата му да е била свързващото звено с други хора в обкръжението на свид. Д..

В заключение решаващият състав е приел, че с оглед променените икономически условия към датата на увреждане спрямо сравнявания случай справедливото обезщетение за претърпяните от ищеца душевни страдания от от смъртта на своята съпруга възлиза на 140 000 лева.

Апелативният състав е намерил за правилно първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за обезщетение от смъртта на биологичния син на В. Е. -Е. Д., като се е позовал на разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по т. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Посочено е, че свидетелските показания на бабата на Е. Д. и неговата братовчетка разкриват обичайно отношение между пастрок и доведен син. Позовал се е на чл. 122, ал. 3 Семейния кодекс, че съпругът на родител дължи съдействие при осъществяване на родителските права и задължения към ненавършилото пълнолетие доведено дете. В тази насока обичайно е да бъдат изградени отношения на взаимна обич, а и ищецът да подпомага материално и сина на съпругата си.

Въззивният състав е посочил, че отношения, надхвърлящи обичайното между пастрок и доведен син би могло да бъде трайното съжителство. В тази връзка е констатирал, че свидетелските показания са противоречиви досежно периода на съжителство между ищеца и Е. Д.. От показанията на свид. Е. Х. Д. е установил, че ищецът и съпругата му са били заедно около 7 години в Гърция, а предвид датата на най-стария представен договор за наем - 13.02.2019г., най - ранната дата на съжителство между ищеца и загиналата би могло да се свърже с 2011г., което предполага Е. да е бил на възраст от 11 години. Същевременно съдът е отчел показанията на свид. Д., че Е. се е срещал с майка си и е живял при него и след първата си женитба без да си спомня годината, когато това станало. Отделно свид. А. Д. сочи, че знае от Е., че и докато е бил в Германия, е живеел самостоятелно, каквото Е. споделял и със свидетелката А..При така установените обстоятелства съдът е заключил, че няма основание за категоричен извод, че ищецът и загиналият Е. Д. трайно са живели в едно домакинство. Счел е, че дадената оценка от свид. Е. Е. Д., че виждала ищеца като роден баща на Е. Д. не позволява представа за фактите, от които я извежда. Това препятствало формиране на непосредствен извод за съдържанието на отношението между двамата в производство, което съдът дължи, за да установи наличието на изискуемата в случая особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ С равни права ли са отглеждащите бащи, които не са биологични родители и биологичните родители, що се касае до размера на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на смърт, при все, че в хода на гражданския процес са установени критериите, заложени в Постановление № 5 от 24.XI.1969г. на Пленума на ВС, тълкуващо и разширяващо Постановление № 4 от 25.\/. 1961г., и ТР №1/2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК? Твърди се противоречие с Постановление № 5 от 24.XI.1969г. на Пленума на ВС, тълкуващо и разширяващо Постановление № 4 от 25.\/.1961г., и ТР №1/2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК.; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, при прилагането му следва ли да се съобрази цялата доказателствена съвкупност по делото, както и за критериите за определяне на социално-икономическите условия в страната към момента на конкретната пътна злополука, относими към същото? Твърди се противоречие с: решение № 19/ 20.07.2019г. по т. д. №1748/2017г. на I т. о. на ВКС, решение № 20/ 24.04.2019г. по т. д. №871/2018г. на II т. о. на ВКС, решение № 62/24.07.2020г. по т. д. №777/2019г. на II т. о. на ВКС и други.; 3/ Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?; 4/ Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимите обезщетения за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетенията? Твърди се противоречие с: решение № 331/04.07.2011г. по гр. д.№ 1649/2010г. на IV г. о. на ВКС, решение № 36/24.03.2014г. по т. д.№ 2366/2013г. на II т. о. на ВКС, решение от 22.02.2011г. по гр. д. № 1863/2010г. на ВКС, решение от 09.05.2011г. по гр. д.№ 421/2009г. на ВКС, решение от 09.06.2011г. по гр. д.№ 761/2010г. на ВКС и др.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Първият поставен въпрос не покрива общия критерий по чл. 28-, ал. 1 ГПК за допускане до касационно разглеждане, тъй като не е обусловил изводите на съда и съответно не е бил решаващ за изхода на спора. Въпросът като хипотетично зададен изразява несъгласието на касатора с крайното решение на съда, което само по себе си не може да бъде основание за допускане на решението до касационно обжалване.

Вторият и четвърти въпрос се отнасят до приложението на чл. 52 ЗЗДди и следва да бъдат разгледани заедно. Тези въпроси са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, поради което е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По поставените въпроси е налице задължителна практика - ППВС № 4/1968 г. и е формирана постоянна практика на ВКС с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Прието е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните житейски отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищцата, въззивният съд е съобразил разяснените в практиката на ВКС общи критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта. Въззивният съд изцяло се е придържал към задължителната практика на ВС и практиката на ВКС по въпроса за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради което не са налице въведените от касаторите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация.

Третият въпрос също покрива общия критерий за допускане до разглеждане, но по отношение на него не е налице някоя от допълнително сочени от касатора предпоставки по т. 1 и т. 3 на ал. 1, чл. 280 ГПК. Отговорът на въпроса е даден в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. За да обоснове допускане на касационно обжалване по така въведения въпрос, касаторът следва да посочи конкретни доводи и възражения, които са останали необсъдени и уважаването на които би променило решаващите изводи на въззивния съд. В настоящият случай въззивнитя състав е разгледал всички доводи и възражения на страните и е ценил доказателствата в тяхната съвкупност, поради което се е произнесъл в съответствие с цитираното тълкувателно решение.

Предвид изхода на спора на касатора не се полагат разноски.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 995/18.07.2025г. по в. гр. д. № 969/2025г. на Апелативен съд – София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.