ОПРЕДЕЛЕНИЕ

гр. София, № 1539/01.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 77 по описа за 2026 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от [община] срещу решение № 296 от 03.11.2025 г., постановено по в. т.д. № 442/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 269/ 13.06.2024 г., постановено по т. д. № 659/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която по предявен от „М. П. ЕООД срещу [община] иск с правна квалификация чл. 422 ГПК е признато за установено, че [община] дължи на „М. П. ЕООД на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 29 100 лв., представляваща стойността на извършените от ищеца строително-монтажни работи, с която ответникът се е обогатил, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 31.05.2023 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Посочва се, че въззивният съд не се е произнесъл по това дали изпълнените от ищеца строително-монтажни работи /СМР/ са били неотложни и полезни за ответника, което е от значение за това дали е налице обогатяване за него. Съдът не е разгледал и направеното от ответника възражение, че СМР-та са извършени от ищеца в речното легло на река Татлъ дере, без да е налице възлагане за това и без да е издадено разрешително, поради което представляват забранена от закона дейност на основание чл. 118ж, ал. 2 и чл. 143 от Закона за водите. Касаторът счита, че предприетите от ищеца строителни дейности не са били неотложни, необходими и полезни, тъй като са предпоставка за силно ограничаване нормалната проводимост на речното легло и създават условия за преливане на водите на реката, поради което за него не може да възникне вземане по чл. 59 ЗЗД, което не е съобразено от въззивния съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира четири въпроса, по всеки от които се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация „М. П. ЕООД оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предмет на разглеждане е предявен от „М. П. ЕООД срещу [община] иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 29 100 лв., представляваща такава, с която без да е налице правно основание за това ответникът се е обогатил, а ищецът е обеднял, като е извършил разходи за изпълнение на строително-монтажни работи /СМР/ по почистване, вдълбочаване, планиране и профилиране на речното корито на река Татлъ дере от наноси с верижен багер и заскаляване с камък, почистване и профилиране на ул. Г. Д. в [населено място]. Въззивният съд е счел, че между страните в производството не е спорно, че на 15.12.2022 г. са сключили договор за изработка, с който на ищеца е възложено да извърши срещу възнаграждение, платимо от ответника, строителни дейности по възстановяване на мост на река Татлъ дере по ул. Г. Д. в [населено място], които са изпълнени в цялост. Като безспорно е преценил и обстоятелството, че процесните СМР-та, които ищецът заявява, че е извършил и са довели до обогатяване на ответника, не са включени в предмета на възложената с този договор работа, като твърдения в тази насока са направени от двете страни в процеса. Ето защо отношенията между тях във връзка с тези строителни работи имат извъндоговорен характер. Въззивният съд е намерил за доказано по делото, че описаните в исковата молба СМР са извършени от ищеца. Това е установено от показанията на свидетеля Б. К. С., които са кредитирани, тъй като са конкретни, последователни и в тях се възпроизвеждат факти, които това лице е възприело непосредствено. В решението е обсъдено възражението на ответника за недостоверност на тези показания поради това, че свидетелят се познава с управителя на ищцовото дружество, като съдът е посочил, че само този факт не може да доведе до извод за неговата заинтересованост от изхода на делото. От обстоятелствата, изложени пред съда в разпита на свидетеля, е видно, че това познанство е свързано единствено с неговите експертни познания в областта на мостовото строителство, с каквато дейност по занятие се занимава дружеството-ищец. С оглед на това и предвид липсата на други доказателства, от които да се установяват конкретни факти за заинтересованост на свидетеля, съдът е преценил, че няма основание да се приеме, че неговите показания са недостоверни. Въззивният съд е отчел, че в разпита си свидетелят не изнася обстоятелства за количеството на извършените от ищеца СМР. Тези факти обаче са относими към определяне на размера, до който предявеното вземане е възникнало и искът за него следва да бъде уважен, поради което липсата на представени доказателства за тях не е основание за отхвърляне на иска съгласно чл. 162 ГПК. В случая съдът е съобразил и това, че ответникът не е направил конкретни възражения срещу стойността на извършените строителни работи, посочена в исковата молба, от която е определен размерът на предявения иск. Въз основа на установените от разпита на свидетеля С. факти и на изводите на вещото лице, изготвило допуснатата във въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза, съдът е заключил, че процесните СМР са свързани с укрепване на вече изградения временен обходен мост на река Татлъ дере с цел осигуряване на стабилитета му от евентуално преминаване на нова висока вълна в реката, поради което тяхното извършване е било неотложно. Счел е още, че след като работите касаят мостовата конструкция, то те не попадат сред тези, предвидени в чл. 143 от Закона за водите /ЗВ/, по отношение на които е въведена забрана за извършване. Намерил е, че няма как императивно да са забранени дейности, целта на които е укрепване на мостово съоръжение, за да бъде предотвратено неговото срутване и негативните последици от това. Въззивният съд е приел, че в отговора на исковата молба ответникът не е въвел твърдение, че в резултат на изпълнението на процесните СМР-та е намалена проводимостта на речното легло на реката, поради което той не може да заявява възражения, основаващи се на този факт, по-късно в процеса и те не следва да бъдат разглеждани. В допълнение е отбелязано, че в производството не са събрани доказателства, от които да се установява, че предприетите от ищеца строителни дейности имат такова въздействие върху речното легло на реката. С извършването на процесните СМР-та от ищеца се е стигнало до обогатяване на ответника, който е спестил разходите за това, които са в негова тежест, и същевременно до обедняване на ищеца, който не е получил възнаграждение за изпълнените от него работи. Ето защо в случая е осъществен фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, което прави предявеният иск основателен, както е счел и първоинстанционният съд.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Наред с това, за да бъде допуснато едно решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да се направи извод, че е осъществено някое от допълнителните основания за това, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира четири въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, като поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първите два въпроса са следните: 1) Задължен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с наведените от страните твърдения и възражения, от които те черпят своите права?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни в рамките на заявените с исковата молба факти?.

Въпреки че са формулирани отделно, всички тези въпроси касаят общ правен проблем, поради което ще бъдат разгледани като един обобщен въпрос относно задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото. Той касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Въпросът е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т. д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр. д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр. о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е обсъдил възраженията на ответника, с оглед на които той е формулирал и оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение във въззивната жалба, че извършените от ищеца строителни работи, които се претендира да са довели до неоснователно обогатяване, не са полезни за него, както и че те представляват неразрешена от закона дейност. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд е разгледал всяко едно от тези възражения. Той е изложил съображения за това какъв характер приема, че имат процесните СМР съгласно събраните в производството доказателства за това, като е счел, че те са такива по укрепване на вече възстановен мост на река Татлъ дере по ул. Г. Д. в [населено място]. С оглед на това съдът е аргументирал, че те са полезни за ответника и не попадат сред дейностите, чието извършване е забранено с нормата на чл. 143 ЗВ. При поставяне на обобщения въпрос касаторът всъщност заявява несъгласие с тези изводи, което представлява въвеждане на оплакване за неправилност на въззивното решение, но по него касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Ето защо трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице допълнителното основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът формулира и следния въпрос: Допустимо ли е въззивният съд служебно да измени фактите, заявени с исковата молба, на които ищецът основава иска за обезщетение по чл. 59 ЗЗД?.

От обосновката към този въпрос е видно, че той се поставя във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд е направил неправилен извод за характера на процените строителни дейности, извършването на които е причинило неоснователното разместване на блага в правната сфера на страните по спора, като е счел, че те са свързани с изградената мостова конструкция на река Татлъ дере. Предвид това този въпрос не касае тълкуването и прилагането на конкретна правна норма, а чрез него се иска да бъде проверено дали посоченият извод на съда е обоснован с оглед въведените в процеса твърдения на страните и събраните доказателства. Следователно той е от значение за правилността на обжалваното решение, поради което не покрива общото основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е поставен и следният въпрос: В тежест на ищеца ли е при иск по чл. 59 ЗЗД да установи полезността на СМР, които са неразрешена от закона и невъзложена дейност?.

От начина, по който е формулиран този въпрос, е видно, че той не се отнася до тълкуването и прилагането на някаква правна норма, включително на разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, а отговорът му изисква съобразяването на конкретни факти, на които ответникът основава възраженията си срещу предявения иск, и произнасяне по правилността на извода на въззивния съд по основателността на тези възражения. Ето защо той няма характера на правен и е от значение за правилността на обжалваното решение. Това означава, че въпросът не отговаря на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния акт.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Въпреки че сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са възпроизведени без изменение същите пороци на въззивното решение, които се заявяват в касационната жалба като такива, водещи да неговата неправилност, които са в проявна форма, която представлява касационно основание за обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и в изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма на съответния порок. Следователно касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 296 от 03.11.2025 г., постановено по в. т.д. № 442/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.