ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1530

Гр. София, 01.06.2026 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 11/2026 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. Ч., подадена чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 152 от 15.10.2025 г. по в. гр. д. № 126/2025 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено решение № 10 от 22.03.2025 г., постановено по гр. д. № 107/2024 г. на Районен съд – Ардино. С последното са отхвърлени предявените от касатора срещу „Ф. Б. ЕООД: 1) иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за обявяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 1152598/26.04.2022 г., сключен между страните, на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а при условията на евентуалност – на основание чл. 22, чл. 11 и чл. 19 от ЗПК; 2) евентуален иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за обявяване нищожността на клауза, предвидена в чл. 5 от същия договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение – поръчителство от „Фератум банк“ в полза на ответника, на основание чл. 143, т. 9 от ЗЗП, както и на основание чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Оплакванията са, че като не е обсъдил направеното от ответника признание на относимите за спора факти с оглед всички установени по делото обстоятелства, решаващият съдебен състав е допуснал съществено процесуално нарушение – оставил е неприложена разпоредбата на чл. 175 ГПК, довело до формирането на неправилни фактически и правни изводи. Твърди се, че ответникът не е отричал сключването на договор за поръчителство и начисленото възнаграждение по него, което от своя страна е уточнено по размер в преддоговорната информация, представена и приобщена към доказателствения материал по делото, а единствено е поддържал тезата, че това възнаграждение не е част от ГПР. Моли се за отмяна на въззивното решение и за прогласяване нищожността на сключения договор за потребителски кредит, с присъждане на разноските за всички инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение: 1. Какво е доказателственото значение на направено от страна съдебно признание на релевантни за основателността на иска, неизгодни за страната факти и обстоятелства, и правилно ли са ценени от решаващия състав съобразно правилото на чл. 175 ГПК? и 2. Следва ли да се включи в годишния процент на разходите на договор за потребителски кредит по см. на чл. 19, ал. 4 ЗПК и § 1 от ДР на ЗПК възнаграждение, дължимо на трето лице по силата на договор за поръчителство от третото лице на връщането на заемната сума по договора за кредит?

По отношение на поставените въпроси касаторът се позовава на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 475/08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 117/08.07.2011 г. по т. д. № 1076/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 199/05.10.2011 г. по гр. д. № 1171/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 70/29.05.2013 г. по гр. д. № 579/2012г. на ВКС, II г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 79/16.07.2015 г. по т. д. № 1535/2014 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 1, и в противоречие с определение № 898/10.04.2024 г. по т. д.№ 1201/2023 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 2.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор срещу касационната жалба от насрещната страна – „Ф. Б. ЕООД.

За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.

За да достигне до атакувания краен резултат, съставът на въззивния съд е приел за безспорно обстоятелството относно наличието на облигационно правоотношение между страните, възникнало въз основа на Договор за потребителски кредит № 1152598 от 26.04.2022 г., по който ответникът е кредитодател, а ищцата – кредитополучател. По силата на договора ответникът е предоставил на ищцата заемна сума в размер на 4 000 лв. със срок на връщане 18 месеца (месечни погасителни вноски на посочени дати и размери съгласно погасителен план), при годишен процент на разходите (ГПР) от 49,66 %, лихва в размер на 1 400 лв. и дължима сума по кредита от 5 400 лв.

Уговорена е и клауза (чл. 5 от Договора за потребителски кредит, „Обезпечение“), съгласно която кредитът се обезпечава с поръчителство от „Ф. Б. в полза на ответното дружество - кредитодател, като с одобряването от „Ф. Б. ЕООД на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението; със сключването на договора за кредит кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит, а кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия.

Съобразно формуляра за предоставена преддоговорна информация на кредитополучателя (част 4 „Свързани с договора разходи“ и в частност в т. 4.3) кредитополучателят може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, като сключването му не е задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от кредитора условия; договорът за гаранция е допълнителна възмездна услуга, предоставена от лице, различно от кредитора, и ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 3 960 лв., като същите не се включват в ГПР по кредита, тъй като не влизат в общия разход по кредита, съгласно § 1.1 от ЗПК, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на кредита.

При тези данни съставът на въззивния съд е заключил, че по делото не са представени доказателства, от които да се установява ищцата да е посочила личен гарант, или такъв, предложен от кредитора, с когото да е сключила договор, нито са представени доказателства, от които да се установява начисляването на разходи в размер на 3 960 лв. или в друг размер във връзка с договор за поръчителство, както и плащането им от ищцата. Счел е, че разпоредбата на чл. 5 от договора не се свежда единствено до ограничителната хипотеза, при която кредитът се обезпечава единствено с поръчителство от гарант, посочен от кредитора, а на кредитополучателя се предоставя възможност да посочи личен гарант, в т. ч. физическо лице, поради което липсва основание да се приеме, че разпоредбата на чл. 5 от договора е нищожна като противоречаща на която и да е разпоредба от ЗПК. За неоснователно е намерено и твърдението на ищцата, че кредиторът е начислил „такса за предоставяне на гарант“ в размер почти колкото главницата по договора, като било видно, че т. нар. „такса“ е разсрочена за заплащане с вноските по кредита и се касаело за „скрита лихва“. Въззивният съд е посочил, че от ищцата, в чиято тежест е установяването на тези твърдения, не са представени каквито и да е било доказателства – от погасителния план по договора за кредит с посочване на падежната дата, размера на месечната вноска, размера на главницата и на лихвата, включени в съответната вноска, не се установява в същия да е включено разсрочено плащане на такса по договор за гарант и какъв е нейният размер, ако такъв е начислен и включен в погасителния план. От доказателствата се установява единствено, че кредитът е в размер на 4 000 лв., който е усвоен, подлежи на връщане на 18 месечни вноски, като сумата, която следва да бъде върната, е в размер на 5 400 лв., от която главница 4 000 лв. и 1 400 лв. лихви. С оглед изложеното за изцяло голословни и неподкрепени с доказателства са намерени твърденията във въззивната жалба, че кредиторът е калкулирал „такса“ в размер, равен на главницата, респективно че в разрез на Директива 93/13/ЕИО поведението му е било такова, което да натовари потребителя с огромни такси за гарант, в резултат именно на което би се влошило финансовото състояние на потребителя за сметка на печалбата на кредитиращото дружество.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, при преценка на основанията за достъп до касация, намира следното:

Приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, като основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, е налице, когато касаторът е формулирал правен въпрос от значение за изхода от спора, т. е. такъв, който е бил надлежно включен в предмета на делото, бил е разгледан от съда и е обусловил решаващата му правна воля за постановения краен резултат, при отчитане, че законосъобразността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства не са част преценката, която касационният съд дължи в етапа по селектиране на касационните жалби на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на правния въпрос, отговарящ на горните изисквания, следва да са посочени и доказани и някои от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са поставени въпроси, удовлетворяващи общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, по-конкретно такива, които да са обусловили решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат по спора.

Във връзка с първия формулиран въпрос следва да се отбележи, че съставът на въззивния съд не е коментирал процесуалноправното значение на направено от ответника признание на неизгоден факт (относно наличието на сключен възмезден договор между ищцата и третото лице за обезпечаване изпълнението на договора за потребителски кредит), не е счел, че такова признание е било извършено и не е излагал мотиви във връзка с подобно оплакване. В доклада по делото, неоспорен от страните както пред първата, така и пред въззивната инстанция, в съответствие с чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е отразено, че не се признават факти и обстоятелства по спора, което е от значение за понасянето на доказателствената тежест. С оглед горното въпросът за доказателственото значение на признанието по смисъла на чл. 175 ГПК не е стоял по делото.

Вторият въпрос също не е обсъждан от въззивния съд, доколкото той е приел, че по делото е останало напълно недоказано сключването на договор за поръчителство със съответни клаузи, възнаграждението по който евентуално следва да бъде включено в ГПР, при наличие на останалите предпоставки, изяснени в практиката на СЕС.

Касационният съд не може по реда на чл. 290 ГПК да се произнася по правни въпроси, които не са разрешени от въззивния съд при постановяване на акта му по същество, като неустановяването на общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 152 от 15.10.2025 г. по в. гр. д. № 126/2025 г. на Окръжен съд – Кърджали.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: