ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 2850

гр. София, 29.05.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева ч. гр. дело № 2085 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. Т. Г. срещу определение № 1482 от 05.05.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1153/2026 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1088 от 09.04.2026 г. по гр. д. № 382/2026 г. по описа на Софийски окръжен съд за прекратяване на производството и изпращане на делото по подсъдност на Районен съд – Пирдоп.

Въззивният съд е съобразил, че съдебното производство е образувано по искова молба на Д. Т. Г. срещу Т. И. Е., имаща за предмет признаване за установено, че е недопустимо извършеното на 31.08.2023 г. вписване с вх. № 1424, акт № 100, том 6, дело № 636/2023 г. на съдията по вписванията към Служба по вписванията - гр. Пирдоп на нотариален акт № 49, том II, peг. № 1403, дело № 236 от 31.08.2023 г. на нотариус Д. А.. Ищцата твърди, че ответникът е заграбил част от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], без да притежава право на собственост, а единствено с позоваване на кадастралната карта. Сочи, че вписването на нотариалния акт в имотния регистър е недопустимо, респ. недействително, предвид несъществуване на вписаното обстоятелство. Нотариалният акт нарушава влязло в сила по гр. д. № 395/1973 г. на РС – Пирдоп решение, с което са уредени всички материални права между страните, затова противоречи на закона, заобикаля същия и нарушава добрите нрави. Г. счита, че така посоченото обосновава правния й интерес да защити правата си по чл. 88, във вр. с чл. 90 ЗКИР, тъй като всяко вписване в имотния регистър може да бъде оспорено по реда на чл. 537, ал. 2 и 3 ГПК и заличено, ако по исков ред се установи недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписаното обстоятелство (липса на материално право за ответника). Софийският окръжен съд е прекратил производството и изпратил делото на Районен съд - Пирдоп, приемайки, че по чл. 103 ГПК на районен съд като първа инстанция са подсъдни всички граждански дела, с изключение на тези, за които процесуалният закон предвижда изключения, сред които не попада спорът пред него.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съдебен състав, че на районен съд като първа инстанция са подсъдни всички граждански дела (чл. 103 ГПК), с изключение на тези, подсъдни на окръжен съд като първа инстанция, и че те се явяват изключение от общите правила за родовата подсъдност. Споделил е и приетото, че исковете по чл. 88 - чл. 90 ЗКИР са неоценяеми и са подсъдни на районен съд. Визирал е, че разпоредбата на чл. 104, т. 5 ГПК определя подсъдност на исковете за установяване на недопустимост или нищожност на вписване, както и за несъществуване на вписано обстоятелство, когато това е предвидено в закон. Доколкото става дума за императивно установени правила, исковете относно вписвания в имотния регистър по чл. 88 – чл. 90 ЗКИР са подсъдни по общо правило на районен съд, тъй като разпоредбата на чл. 90 ЗКИР не предвижда отклонение от тях. Специалната подсъдност по чл. 104, т. 5 ГПК (на която се позовава Д. Г.) се отнася до исковете, предвидени в разпоредбите на чл. 595 и чл. 604 ГПК, свързани с вписване на обстоятелства в регистрите за ЮЛ, които се водят от окръжните съдилища, а не тези, подлежащи на вписване в имотните регистри по Закона за кадастъра и имотния регистър и Правилника за вписванията, извършващи се от съдия по вписванията. Съгласно нормата на чл. 88 ЗКИР всяко вписване в имотния регистър може да бъде оспорено по реда на чл. 537, ал. 2 и ал. 3 ГПК, като по силата на чл. 90, ал. 1 ЗКИР вписването в имотния регистър се заличава, когато по исков ред се установи недопустимост или недействителност на вписването, както и несъществуване на вписано обстоятелство. Основанията за оспорване, съответно заличаване на вписано обстоятелство са нищожност (недействителност) на вписването, неговата недопустимост или вписване на несъществуващо обстоятелство. Според трайната и непротиворечива практика на ВКС първата хипотеза е налице, когато е вписано неподлежащо на вписване обстоятелство, т. е. такива обстоятелства, за които законодателят не е създал въобще възможност и ред за вписване; втората хипотеза е налице при постановено вписване по искане на нелегитимирано лице - чл. 600 ГПК, или по което съдията по вписванията се е произнесъл без да е бил сезиран по предвидения в закона и приложимия в ПВп ред, а третата - при вписване на обстоятелство, което не е възникнало валидно. В случая Д. Г. действително е формулирала петитум за установяване недопустимост, евентуално недействителност на вписване в имотния регистър, но наред с него в исковата молба е изтъкнала обстоятелства, с които се оспорват вещните права на ответника, удостоверени с оспорения нотариален акт. При така наведените фактически твърдения формулираният по този начин петитум не съответства изцяло на търсената от ищцата защита. За определяне предмета на спорното право е необходимо да бъдат дадени указания на последната по чл. 127 ГПК да прецизира както обстоятелствената част на изложението си, така и петитума, с оглед преценката за вида на търсената защита. И в двата случая обаче, дори и да се приеме, че спорът е за материално право, то отново искът ще е родово подсъден на районен съд като първа инстанция по правилата на чл. 104, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид цената на иска - под 50 000 лв, но също и местно подсъден на Районен съд - Пирдоп по местонахождение на имота.

Жалбоподателката атакува определението на Софийски апелативен съд като недопустимо и неправилно. Счита, че актовете на съдията по вписванията и на нотариуса подлежат на контрол от окръжния съд. Твърди, че не е повдигнала спор за материално право с исковата молба, а претендира установяване нищожност или недопустимост на вписване № 100, т. 6, рег. 1424, дело № 636 от 31.08.2023 г. в Службата по вписванията – гр. Пирдоп за вписване на нотариален акт № 49, том ІІ, peг. № 1403, дело № 236 от 31.08.2023 г. на нотариус Д. А. и за недопустимост на вписаното обстоятелство – признаване на собственост на основание кадастрална карта от нотариус Д. А. на недвижим имот, находящ се в [населено място].

Твърди, че по отношение на въззивното определение са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.

В частната касационна жалба и изложението към нея не е формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК).

Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Жалбоподателката, макар да се е позовала на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, не е формулирала въпрос, относим към решаващите съображения на въззивния съд в атакуваното от нея определение. Липсата на такъв въпрос (въпроси) е достатъчно, съобразно изложеното по-горе, за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Същевременно определението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо, и не е и очевидно неправилно. Същото е съобразено със закона и с практиката на ВКС (напр. определение № 511/07.07.2021 г. по гр. д. № 2133/2021 г., ІІ г. о.), че исковете по вписвания в имотния регистър по чл. 88 – чл. 90 ЗКИР са подсъдни по общо правило на районния съд.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1482 от 05.05.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1153/2026 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: