ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2878
Гр. София, 02.06.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 1045 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 6403 от 20.01.2025 г., подадена от М. М. С. чрез служебен адвокат К. К. от САК, назначена по реда на гл. Х от ГПК, срещу въззивно Решение № 1524 от 15.03.2024 г. по в. гр. д.№ 11623/2022 г. на Софийски градски съд, ІV-Е състав.
Ответникът по касация Център за психично здраве „Проф. Н. Ш.” ЕООД е подал писмен отговор чрез адвокат Н. В. от САК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.
Третото лице-помагач на ответника – ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД не е заявило становище в касационното призводство.
Настоящият състав на ВКС намира следното по искането за допускане на касационното обжалване:
С обжалваното решение са потвърдени постановените при участието на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД Решение № 20066055 от 12.03.2021 г. по гр. д.№ 33683/2018 г. на Софийски районен съд, ІV-Е състав, с което е отхвърлен предявеният от М. М. С. срещу Център за психично здраве „Проф. Н. Ш.” ЕООД иск за сумата от 5 100 лева, частично предявен от 30 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от преживени от ищеца физически и душевни страдания, както и за сумата от 500 лева – имуществени вреди от престоя му при ответника на 08-09.12.2016 г., и Решение № 20047048 от 09.07.2022 г., по същото по гр. д.№ 33683/2018 г. на СРС, с което е оставено без уважение искането на ищеца за допълване по реда на чл. 250 ГПК на Решение № 20066055 от 12.03.2021 г.
Ищецът твърди, че е претърпял неимуществени и имуществени вреди във връзка с това, че при довеждане при ответника за изготвяне на психиатрична експертиза в стационарна форма по нареждане на съда по НОХД № 13929/2015 г. по описа на СРС, ищецът е бил бит; дрогиран против волята му с диазепам; била му изготвена незаконосъбразна и невярна епикриза от 08.12.2016 г., изготвена от доктор Т. Х. при ответника, според която е „обявен за луд”. Излага, че при привеждането му при ответника ЦПЗ „Проф. Н. Ш.” ЕООД в София е бил бит и дрогиран, без да е разпоредено лечение или да е дал съгласие за лечение. Вследствие на това припаднал и като се събудил установил и че му липсват дрехите и очилата. Твърди, че е претърпял физически и психически болки и страдания; бил замаян в продължение на седмици, сънувал кошмари. Също така оспорва като невярна епикриза от 08.12.2016 г., изготвена от доктор Т. Х. при ответника. Същата го злепоставяла, като го представяла пред обществото като човек с психиатрични проблеми и щяла да стои по досието му.
В исковата молба ищецът не спори и признава, че е бил приведен от дома му в [населено място] в [населено място] при ответника във връзка с нареждане на съда по НОХД № 13929/2015 г. по описа на СРС за изготвяне на психиатрична експертиза в стационарна форма. Не спори и че е отказал да му се извършват прегледи и да съдейства на ответника, понеже назначената от съда СПЕ следвало да се извърши от определени от съда вещи лица, а не от служители на ответника. В писмената защита от 27.01.2020 г. /входирана преди първо съдебно заседание/ излага, че дрехите му са унищожени, за да се скрият следи от побоя при ответника. Твърди още, че вследствие на побоя е повърнал кръв на 09.12.2016 г. Следвало помощ относно повръщането да му се окаже при ответника, където работят лекари. С тази молба претендира и законната лихва върху главниците от 5 100 лв. и 500 лв., считано от извършване на деянието - 09.12.2016 г., до погасяване на вземането.
С Решение № 20047048 от 09.07.2022 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е оставено без уважение искането на М. М. С. Решение № 20066055 от 12.03.2021 г. да бъде допълнено във връзка с предявения, но неразгледан иск по чл. 124 ГПК против ЦПЗ „Проф. Н. Ш.” ЕООД за установяване на неистинност на документ, издаден от ответника, а именно епикриза от 08.12.2016 г., изготвена от доктор Т. Х..
Въззивният съд е приел, че Решение № 20047048 от 09.07.2022 г. е правилно и следва да бъде потвърдено по следните съображения:
Видно от исковата молба епикризата действително се оспорва, но нарочен иск по чл. 124 ГПК относно нея не е предявен. Доводи срещу записаното в епикризата се излагат от ищеца във връзка с предявения иск по чл. 49 ЗЗД срещу ответника за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Ищецът сочи, че изготвянето на невярната епикриза е част от виновното противоправно поведение на служители на ответника, във връзка с което е претърпял вреди. Развива, че тази епикриза го представя като човек с психични проблеми и вследствие на това той не може да работи специфични професии; също така стои по досието му незаконосъобразно. По този начин изготвянето на епикризата e наведено в исковата молба като неправомерно действие на служители на ответника. Също така според въззивната жалба е предявен изрично такъв иск с искова молба вх.№ 2006804 от 15.03.2018 г. Препис от същата е приложен по делото и е видно, че по нея е образувано друго дело, различно от гр. д.№ 33683/2018 г. по описа на СРС, 32 състав. Сам ищецът по гр. д.№ 33683/2018 г. (решението по което е предмет на обжалване) сочи в молба вх.№ 5043871 от 11.03.2020 г. по гр. д.№ 33683/2018 г., че относно установяване неистинността на епикризата се води отделно дело, което също е висящо. Предмет на въззивната проверка обаче е решението по гр. д.№ 33683/2018 г. по описа на СРС, 32 състав, образувано по повод искова молба вх.№ 2014669 от 29.05.2018 г.
Ответникът е оспорил исковете по гр. д.№ 33683/2018 г. по описа на СРС, 32 състав. Не спори, че ищецът е бил приет при него за освидетелстване на 08.12.2016 г.; не спори да му е даден диазепам. Излага обаче, че ищецът е буйствал, бил неспокоен, отказал съдействие и заплашвал лекарите, поради което интервю не било проведено. След това ищецът припаднал, поради което му бил даден диазепам. След това ищецът повърнал кафяво стомашно съдържимо, поради което бил насочен към „Пирогов“ поради съмнение за застрашаващо здравето му състояние – язва.
По делото са представени доказателства от ищеца и е приобщена преписката от ЦПЗ „Проф. Н. Ш.” ЕООД, както и НОХД.
Разпитана свидетелката К. – работи като психиатър при ответника, е дала показания, че постъпила при ответника като дежурен лекар сутринта на 09.12.2016 г. и приела дежурството от д-р Х.. Ищецът бил пациент и повърнал на 09.12.2016 г. Свидетелката видяла, че повърнатото е кафяво, какъвто цвят се получава при примесване на стомашното съдържимо с кръв, и се усъмнила, че е възможно лицето да има перфорирана язва. Насочила го с документация към „Пирогов“. В това време ищецът бил леко сънен, но разбрал какво се случва с него и не се е противопоставил. Ищецът бил облечен с чисти дрехи и не бил гол. Голи понякога пациентите ги водели в центъра, но при ответника пазели чисти дрехи да ги преобличат при изпускане по малка нужда или друго. Никой не бил изпращан от ответното заведение мръсен и неприлежен. Сочи, че диазепам се давал при превъзбуда като медицинска практика. От д-р Х. разбрала, че ищецът е получил тоничен припадък на 08.12. Въззивният съд е дал вяра на показанията на свидетелката, които намират опора в събраните писмени доказателства.
По делото е приета и изслушана СПЕ, кредитирана от въззивния съд. Същата е изготвена без преглед на ищеца, но видно от молби вх.№ 5001803 от 07.01.2020 г. и вх.№ 5012992 от 27.01.2020 г. ищецът по настоящото дело е отказал да се извършва съдебно-психиатрична експертиза с негово участие, тъй като има достатъчно такива; съгласен е според втората молба да бъде обследван за целите на такава експертиза, но единствено от експерти от Германия, Австрия, Дания, Франция, Холандия и Белгия. Следователно ищецът сам не е пожелал да се изготви СПЕ след разговор - обследване с негово участие и правилно за изясняване на обстоятелствата по делото е била изслушана и приета СПЕ от 06.11.2020 г. по писмени данни. Според експерта на ищеца е даден 10 мг диазепам след припадъка от служители на ответника, понеже той е получил генерализиран тонично – клоничен припадък (ГТКП). Диазепамът е даден интрамускулно в подходяща доза, което е било необходимо с цел преодоляване на състоянието. Според експерта ГТКП съставлява животозастрашаващо състояние и е най-честата форма на епилепсия. По време на тоничната фаза се втвърдяват мускулите и цялото тяло, а по време на клоничната фаза започват резки и конвулсивни тласъчни движения. Ако пристъпът надвиши 60 секунди, то съществува опасност от задушаване. След припадъка пациентът е възможно неволно да уринира и след това изпада в коматозоподобен сън. След това не помни нищо. Възможно е от един припадък да се премине към друг, което е още по-опасно. Ако припадък продължава повече от 2 минути, има опасност от смърт от задушаване. При липса на други данни и припадъка на ищеца, то медицирането му с диазепам е било необходимо с цел предотвратяване на епилептичен статус.
НОХД № 13929/2015 г. по описа на СРС е образувано от СРП с предложение за принудително лечение на ищеца. На 14.07.2016 г. по НОХД поради неявяване на лицето и ненамирането му на адреси е обявена мярка общодържавно издирване „установяване на адрес” с цел привеждане при ЦПЗ „Проф. Н. Ш.” за изготвяне на СПЕ в стационарна форма. Ищецът се намирал в апартамент в С. З. от който подал сигнал до МВР, че някой иска да го нападне. След установяването му на адреса във връзка с телеграма за общодържавно издирване ищецът е принудително доведен от [населено място] в [населено място] при ответника за изготвяне на СПЕ в стационарна форма. Постъпва при ответника на 08.12.2016 г. Видно от представен рапорт, по това време на смяна е д-р Х.. Тя установила, че ищецът е напрегнат, кверулантен, отказва съдействие, заплашва останалите. Това е отразено в рапорта, в амбулаторния лист от 21,30 часа на 08.12.2016 г., епикриза от 08.12.2016 г. и е установено и от показанията на свидетеля К.. Видно от представен по делото фиш, не е отразено ищецът да е донесъл при ответника лични вещи очила. При опит за провеждане на интервю ищецът припаднал. Видно от епикризата от 08.12.2016 г., изготвена от ответника и последваща епикриза от 10.12.2016 г. от МБАЛНП „С. Н. в София, то припадъкът е бил от вида генерализиран тонично–клоничен припадък. Според рапорта и амбулаторен лист този припадък е продължил 3 минути.
Според изслушаната и приета по делото СПЕ ГТКП съставлява животозастрашаващо състояние. По време на тоничната фаза се втвърдяват мускулите и цялото тяло, а по време на клоничната фаза започват резки тласъчни движения. Ако продължи по-дълго съществува вероятност от смърт от задушаване. Обикновено се свързва с епилептични състояния. Според вещото лице обаче служителите на ответника не са имали пълни данни за точното състояние на ищеца и са възприели единствено факта на припадъка. Видно от рапорта, амбулаторния лист и епикризата от 08.12.2016 г. на ищеца е инжектиран диазепам в подходяща доза, за да се предотврати летален изход за него. След това ищецът изпаднал в сънливо състояние и същият останал при ответника.
Сутринта на следващия ден на смяна застъпила свидетелката К.. Видно от рапорта, от епикриза от 09.12.2016 г. и от показанията й ищецът сутринта на 09.12.2016 г. повърнал. Съдържимото било с кафеникав цвят, поради което лекарят се усъмнил, че пациентът има перфорирана стомашна язва и губи фатално кръв от стомаха, поради което се обадила на Спешна помощ да бъде заведен в „Пирогов”. Издала направление. След изследвания ищецът е настанен на 09.12.2021 г. в Многопрофилната болница за активно лечение по неврология и психиатрия „С. Н. (МБАЛНП). Видно от епикриза от 09.12.2016, изготвена при ЦПЗ „Проф. Н. Ш.”, то ищецът отказва съдействие и не е възможно да се проведе назначеното от съда изследване.
Според посоченото в декурзус от 09.12.2016 г. при МБАЛНП „С. Н. , ищецът е дезориентиран, нелогичен, неконтролируемо обикаля клиниката. Не е имал нов пристъп. Според епикриза от това заведение от 10.12.2016 г. при ищеца не се наблюдават огнищни изменения на мозъчния паренхим и полученият ГТКП е единичен. Пациентът не помнел събитията от последните 24 часа и бил вербално неконтактен. На 09.12.2016 г. буйствал, което наложило да бъде повикан полицейски екип, но на следващия ден (10.12.2016 г.), се успокоил. Отказал провеждането на лечение в адекватно за него състояние. Бил „неохотно контактен”, но адекватен и осъзнат. Не поискал да остане в болницата. Отрича мисли за самоубийство, ориентиран е за време и собствената си личност, но няма спомени от последните 24 часа. При това положение ищецът е изписан при липса на нов пристъп.
Въззивният съд е приел за недоказани твърденията на ищеца служители на ответника на сочените дати 08-09.12.2016 г. да са извършили противоправни действия или да са допуснали такива бездействия при или по повод изпълнението на работата, възложена им от ответника, във връзка с което за ищеца да са настъпили вреди. Ищецът е приведен при ответника във връзка с постановено общодържавно издирване и изготвяне на експертиза. Както той сам сочи, а и е установено от горепосочените множество доказателства, при постъпването си в центъра на 08.12.2016 г. ищецът е получил припадък, който е продължил повече от 60 секунди и е проявил външните признаци на генерализиран тонично–клоничен припадък. Получаването на този припадък е потвърдено от изготвените от ответника, но и от болница „Св. Наум” документи. Според разясненията на вещото лице, ако подобен припадък продължи повече, съществува непосредствена опасност от смъртен изход за пациента от задушаване. Поради това в съответствие с всички медицински стандарти на ищеца е дадена доза диазепам в подходящо за него количество, след което той е изпаднал в сънливо състояние. На следващия ден при поемането на смяната от друг лекар ищецът е повърнал обилно, като поради наличието на кафяви находки лекарят на смяна се усъмнил, че е възможно да има кървене от стомаха, което отново представлява притеснително състояние. За неоснователни са намерени доводите на ищеца, че е следвало за това състояние да бъде лекуван при ответника, който е специализиран в психиатрична помощ. Поради това ищецът е пренасочен към „Пирогов” и в крайна сметка е настанен в специализираната болница „Св. Наум”. Там отново се установило, че ищецът получил гореспоменатия припадък; ищецът е бил неспокоен и нелогичен за определено време и не е имал спомен за припадъка. Не е изпълнявал указанията на персонала. След нормализиране на състоянието му ищецът е изписан незабавно. Не е установено спрямо ищеца да са извършени от служители на ответника физически посегателства, да е бит и да е дрогиран. Според СПЕ диазепамът не представлява дрога и в случая е предписан за предотвратяване на задушаване в условията на гърч. Не е доказано служители на ответника да имат отношение към загуба на очила. Доказано е, че ищецът е бил изписан от ответника с чисти дрехи. При ответника ищецът е повърнал на 09.12.2016 г.
Относно епикриза от 08.12.2016 г. – оспорването на същата е предмет на отделно производство, но за целите на настоящото е посочено, че същата не е неистинска по сочените от ищеца доводи. Изготвена е от посоченото в нея лице и според нея ищецът е получил припадък; бил е напрегнат и враждебен и не е оказал съдействие. Посочените диагнози са работни. Според втората епикриза от 09.12.2016 г. не може да проведе изследване за психичния статус на ищеца и такова не е провеждано.
В изложение към касационната жалба жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 260 от 14.02.2020 г. по гр. д.№ 449/2019 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 268 от 24.02.2016 г. по гр. д.№ 2525/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. д.№ 2956/2016 г. на ВКС, ІV г. о., Определение № 106 от 23.02.2021 г. по гр. д.№ 3175/2020 г. на ВКС, ІV г. о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д.№ 196/2012 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 65 от 30.07.2014 г. по търг. д.№ 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 101 от 28.10.2016 г. по гр. д.№ 853/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 214 от 15.03.2017 г. по гр. д.№ 112/2016 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр. д.№ 3356/2016 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 89 от 27.10.2020 г. по гр. д.№ 1694/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. и Решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. д.№ 2956/2016 г. на ВКС, ІV г. о. - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:
1.1. „за мотивите, които въззивният съд дължи в своето решение по съществото на спора“;
1.2. „относно изследването на вината на ответника и разпределената доказателствена тежест“;
1.3. „за обсъждането на доказателствата за фактите какви действия са били предприети или не са били извършени от медицинските специалисти“;
1.4. „за обсъждането на всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти“.
Твърди още, че е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като решението е постановено в противоречие с чл. 52, ал. 3 от Конституцията на Република България.
Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, във връзка с което са формулирани следните въпроси:
3.1. „Следва ли въззивният съд при наличие на противоречие между данните от приети като доказателства по делото медицински експертизи по един и същи въпрос да назначи по свой почин (служебно) допълнителна експертиза с цел установяване на действителното физическо и психическо състояние на изследваното лице, когато това е от значение за правилното решаване на спора?“;
3.2. „Кои/какви обстоятелства е длъжен да изследва съдът при извършване на преценка доколко адекватно е била лекувана страната съгласно добрата медицинска практика и следва ли да посочи подробно същите в решението?“;
3.3. „Допустимо ли е съдът да кредитира изцяло показанията на свидетел, който е служител на една от страните, и да основава правните си изводи единствено на тях, когато този свидетел е безспорно заинтересована страна предвид възможността при уважаване на иска неговия работодател (ответник в същото производство) да предяви срещу него регресен иск?“;
3.4. „Законосъобразна и правилна ли ще е преценката на съда по предявен иск по чл. 45 ЗЗД, когато тя се основава (съгласно мотивите на решението) единствено на документи, представени от ответната страна, свидетели на ответната страна и СПЕ, извършена по документи на ответната страна, когато по делото са представени и приети писмени доказателства, опровергаващи представените от ответната страна?“;
3.5. „Длъжен ли е съдът при отхвърляне на иск по чл. 45 ЗЗД срещу лечебно заведение да обоснове извода си за липса на вина, респ. нейните форми, у лекарския екип, извършил лечението?“;
3.6. „Длъжен ли е съдът при предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу психиатрично заведение от лице, настанено там на основание чл. 70, ал. 1 НПК, да отчете при постановяване на решението си обстоятелството, че лицето е било настанено в психиатричното заведение единствено за провеждане на изследване по конкретно съдебно производство, но не и за провеждане на лечение?“;
3.7. „Следва ли пропускът на лечебното заведение в оформяне на служебната документация относно личните вещи на пациента, с които е постъпил или напуснал същото, да се преценява от съда като обстоятелство в полза на лечебното заведение?“;
3.8. „Длъжен ли е съдът при предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу психиатрично заведение да се съобрази с чл. 87, ал. 1 и чл. 88 от Закона за здравето, чл. 3 от ХОПЕС и чл. 7 от Наредба № 16/2005 г. за съдебно-психиатричните експертизи, които категорично забраняват провеждането на лечение при отказ на лицето да подпише Декларация за информирано съгласие за лечение; тоест длъжен ли е съдът да провери спазена ли е законността при провеждането на лечение?“;
3.9. „Длъжен ли е съдът при предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу психиатрично заведение за нанесени имуществени вреди (в случая унищожени или загубени дрехи и очила) да проследи какво се е случило с въпросните вещи и колко струват в действителност те?“;
3.10. „Законосъобразно ли е съдът да не се произнесе по направено своевременно от страната (ищеца) искане за събиране на гласни доказателства по делото и да реши същото, без да е осигурил на страните равни права в процеса?“.
Твърди се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.
Въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първостепенното решение в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на сумата 500 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като цената на този иск е под прага от 5 000 лв. Ето защо касационната жалба срещу тази част на въззивното решение следва да бъде оставена без разглеждане.
Не е налице основание за допускане на обжалването на останалата част от въззивното решение.
Питанията, поставени под №№ 1.1. до 1.4. касаят дейността на въззивната инстанция, по който правен проблем практиката на ВКС е последователна и приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което след собствен анализ и оценка на събраните от нея и от първата инстанция доказателства и след обсъждане на възраженията и доводите на страните, съдът се произнася по съществуването на спорното право. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща, а не проверяваща дейност, като проверката на първоинстанционното решение е страничен, непряк резултат от тази дейност. Съдът е длъжен след преценка на релевантните за спора факти, да събере доказателства за тях и обсъждайки възраженията и доводите на страните да се произнесе кои счита за установени и съобразно тях да постанови решението. Преценката кои са релевантните за спора факти зависи от вида на правото, чиято защита се търси и основанието, на което се претендира.
От данните по делото се установява, че въззивният съд, съобразно правомощията си на инстанция по същество на спора, е извършил собствена преценка и анализ на събраните доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните относно релевантните пред него факти, поради което не може да се поддържа, че е произнесъл акта си в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС. Неправилната преценка за значението на даден факт за спорното право и необсъждането на доводите и възраженията на страните в тази насока би бил порок на волята на съда, водещ до неправилност на съдебния акт. Проверката за законосъобразност на въззивното решение обаче не може да се извърши на етапа на селекция на касационните жалби, а едва ако бъде допуснато касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. Това положение произтича от разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни актове, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран материално - или процесуално-правен въпрос, който обаче не следва да касае правилността на обжалвания акт, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Това е причината, поради която касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила - тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само, ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо обсъжданите въпроси не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, допълнителният селективен критерий по което изисква да е налице противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз. Такива не са посочени, нито е формулиран въпрос, в чийто контекст да бъде изследвано твърдяното противоречие.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят е формулирал десет въпроса. Първият въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертизи, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на решението, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В конкретния случай въззивният съд не е бил длъжен служебно да назначава нова съдебно-психиатрична експертиза, тъй като без тази нова експертиза делото не е останало неизяснено от фактическа страна (съдебно-психиатрична експертиза е била приета от първоинстанционния съд в съдебно заседание от 16.02.2021 г.), решението на съда не е необосновано (напротив - основано е на заключението на експертизата, обсъдено съвкупно с останалите събрани по делото доказателства) и назначаването на нова експертиза не е било необходимо за служебното прилагане на императивни материалноправни норми. Съдебната практика приема, че според принципа на непосредственост при разглеждане на делото, прогласен в разпоредбата на чл. 11 ГПК, съдът не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор (каквото е положението със СПЕ, представена от ищеца с молбата му вх.№ 5001803 от 07.01.2020 г. – л. л.128-134 от делото на СРС). Както заявяването на исканията, твърденията, възраженията и доводите на страните, така и събирането на доказателствата трябва да се извършват пред и от съда, който ще решава делото (така: Решение № 66 от 12.03.2015г. по гр. д.№ 5839/2014 г. на ВКС, ІV г. о.). В случая следва да се посочи, че няма противоречие между заключенията на приети по делото съдебно – психиатрични експертизи, доколкото по делото е изслушано и прието заключението само на една съдебно-психиатрична експертиза, по релевантните за спора въпроси. Поставеното питане от касатора е свързано с предпоставка, каквато по делото не е налице (противоречиви доказателства по делото) и в този смисъл въпросът не обективира общо основание за допускане на обжалването.
Въпрос 3.2. от изложението не притежава характеристиките на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е фактически, а не по приложение на конкретна правна норма. В разглеждания случай решаващият съд е приложил точно закона към приетите за установени по делото факти.
По въпрос 3.3. от изложението не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е разгледал и обсъдил показанията на разпитания по делото свидетел, допуснат по делото, в съвкупност с останалите доказателства и установените с тях обстоятелства. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.
По останалите въпроси от № 3.4. до № 3.10. също липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото въпросите са повдигнати на база твърдението на касатора за неправилност на въззивното решение, а правилността на обжалвания акт не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Отговорът на въпросите изисква извършване на преценка на събраните по делото доказателства и установените с тях факти, извършването на каквато преценка не е допустимо в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд за неустановеност от събраните доказателства на твърдението на ищеца за осъществено от служители на ответното дружество противоправно поведение по отношение на ищеца представлява оплакване за необоснованост на фактическите изводи поради несъответствието им със събраните по делото доказателства – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Правилността на преценката относно наличието или отсъствието на правнорелевантни факти, обуславящи основателността на иска по чл. 49 ЗЗД, не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК, а в производство по чл. 290 ГПК, развитието на което обаче предполага допуснато касационно обжалване на атакуваното решение при предпоставките на чл. 280 ГПК.
Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.
С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, касаторът дължи да заплати на ответника по касация разноски за защитата пред ВКС, които са доказани в размер на 960 лв. (л. 30-32). На основание чл. 5, 12 и 13 ЗВЕРБ разноските се присъждат в настоящата валута и възлизат на 490,84 евро.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. М. С. срещу частта от въззивно Решение № 1524 от 15.03.2024 г. по в. гр. д.№ 11623/2022 г. на Софийски градски съд, ІV-Е състав, в която е отхвърлен предявеният иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 500 лева.
Определението в тази част подлежи на обжалване от касатора с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, в 1-седмичен срок от съобщаването му, което да се извърши съобразно чл. 7, ал. 2 ГПК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 1524 от 15.03.2024 г. по в. гр. д.№ 11623/2022 г. на Софийски градски съд, ІV-Е състав в останалата част.
ОСЪЖДА М. М. С. ДА ЗАПЛАТИ на Център за психично здраве „Проф. Н. Ш.” ЕООД сумата 490,84 (четиристотин и деветдесет евро и осемдесет и четири евроцента) евро - разноски за защитата пред ВКС.
В тази част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: