ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2917

гр. София, 03.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3473/2025 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Мелкор“ ЕООД, гр. Плевен, срещу въззивно решение № 105 от 29.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 641/2024 г. на Великотърновския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 453 от 25.10.2024 г. по гр. д. № 466/2024 г. на Плевенския окръжен съд и вместо него е отхвърлил предявения от касатора против Прокуратурата на Р. България иск по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата 50 370 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени от повреди и обезценка на иззетите като веществени доказателства по ДП № 80/2018 г. по описа на СО – СП, лек автомобил, марка „Ландровер“, модел „Р. Р. , рег. [рег. номер на МПС] и лек автомобил, марка „Мерцедес“, модел „SL500“, рег. [рег. номер на МПС] .

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че „Мелкор“ ЕООД е бил собственик на посочените два леки автомобила, като с протоколи за претърсване и изземване от 12.03.2020 г. по ДП № 80/2018 г. по описа на СО – СП същите са иззети като веществени доказателства. В протоколите е отразено, че автомобилите са запечатани в присъствието на поемни лица и К. М. и оставени за съхранение в база на ОДМВР – Плевен в с. Згалево, ведно с контактен ключ за всяко от превозните средства. С постановление от 13.03.2020 г. по ДП № 80/2018 год. по описа на СО – СП управителят на ищцовото дружество К. М. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, вр. с ал. 2 НК. Дружеството многократно е отправяло искания за връщане на автомобилите, които са били оставяни без уважение с постановените по тях прокурорски и съдебни актове с мотиви, че връщането на веществените доказателства преди приключване на делото ще затрудни разкриването на обективната истина. С определение от 07.01.2022 г. по н. ч. д. № 4172/ 2021 г. на Специализирания наказателен съд, като е отменено постановление на прокурора при Специализираната прокуратура от 09.12.2021 г., е постановено връщане на процесните два автомобила на управителя на „Мелкор“ ЕООД - К. П. М.. В приемо-предавателните протоколи от 15.02.2022 г. за връщане на автомобилите е отразено, че управителят на дружеството - К. М., е приел същите „без забележки и претенции по състоянието“ на съответния автомобил, който му се предава. Наказателното производство по отношение на К. М. е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 НПК с определение № 25/12.01.2023 г. по ч. н. д. № 888/ 2022 г. на Плевенския окръжен съд. С договор от 08.03.2022 г. ищецът е продал на В. Е. Г. лек автомобил с марка „Ландровер“, с рег. [рег. номер на МПС] , срещу цена от 3000 лв., а с договор от 23.03.2022 г. е продал на Р. В. М. лек автомобил марка „Мерцедес“, с рег. [рег. номер на МПС] , срещу цена от 2000 лв. В показанията си свидетелите Н. П., Т. Т. и П. М. /приятели на управителя на ищцовото дружество/ са заявили, че К. М. поддържал колите си в отличен вид и техническа изрядност, като след като били върнати те били в недобър външен вид, със спаднали гуми, изкривени от стоенето на едно място, отлепени кожи по тавана, увредени гумени уплътнения, напукани волан и табло.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че всички имуществени вреди, които са били причинени при изземването и задържането на автомобилите като веществени доказателства в досъдебното производство, подлежат на обезщетяване. В настоящия случай обаче от събраните по делото доказателства не се установяват претендираните от ищеца вреди за обезщетяване, както и те да са настъпили по време на принудителното задържане на автомобилите, доколкото и в двата приемо-предавателни протокола от 15.02.2022 г. за връщане на веществените доказателства са обективирани изявления на управителя на ищцовото дружество, че няма забележки и претенции относно състоянието на автомобилите при връщането им. Тези протоколи са официални документи и обвързващата им доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК се отнася до направата на изявлението на приемащия автомобила със съдържанието, записано в протоколите, но не и до верността на това изявление, т. е. съответствието на изявлението с действително осъществените факти. За последното документите, в качеството си на частни, имат материална доказателствена сила, защото обективират изявления за факти, които са неизгодни за лицето, което ги е направило. В тази си част тези изявления следва да бъдат преценени в съвкупност с останалия доказателствен материал, който обаче не установява изложеното в исковата молба, а именно връщането на автомобилите в лошо техническо състояние, довело до намаляване на тяхната стойност. Посочено е, че този извод на съда не се променя и от свидетелските показания, според които по автомобилите имало увреди, тъй като по делото липсват доказателства същите да са настъпили по време, когато те са били на съхранение като веществени доказателства по досъдебното производство, както и да са в причинно-следствена връзка с неизпълнение на задължение по тяхното съхранение и опазване. Свидетелите Т. и М. са заявили, че са видели автомобилите след връщането им в сервиза, където били откарани, но по делото не са представени доказателства за извършен ремонт, респ. за неговата стойност. Представената проформа фактура от 06.03.2024 г. за смяна на масло, филтри и други части на лек автомобил марка „Ландровер“ на стойност 7940 лв. и оферта от 12.03.2024 г. за лек автомобил, марка „Мерцедес“ - за подмяна на части и обслужване, на стойност 5991,47 лв., са издадени две години по-късно след връщането им, когато вече са били и продадени на трети лица, така че тези документи не установяват състоянието на автомобилите към датата на връщането им и не доказват нанесени увреди по тях. По делото не са събрани доказателства и за състоянието на автомобилите при изземването им, като представените удостоверения за застрахователна стойност от „Б. И. АД, издадени на 14.03.2024 г., четири години след датата на изземването им, не установяват тяхната пазарна стойност. Съгласно §1, т. 19 ДР на ЗМДТ застрахователната стойност на превозно средство е пазарната цена, срещу която вместо застрахованото имущество, може да се купи друго от същия вид и качество към момента на издаване на удостоверението за застрахователна стойност. Отделно от това, застрахователната стойност и пазарната стойност на едно превозно средство не са тъждествени. По тези съображения предявеният иск е приет за неоснователен.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния /обобщен и уточнен от настоящия състав/ въпрос: За задължението на съда да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор.

Ответната страна по жалбата е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на решенията не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Поставеният от касатора правен въпрос, който е от значение за всяко гражданско дело, е решен в съответствие със сочената от него практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в казуалната практика на ВКС, след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 60 евро, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 105 от 29.04.2025 г. по в. гр. д. № 641/2024 г. на Великотърновския апелативен съд.

О с ъ ж д а „Мелкор“ ЕООД, гр. Плевен, да заплати на Прокуратурата на Р. Б. сумата от 60 /шестдесет/ евро разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: