ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1599

гр. София, 03.06.2026 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

разгледа докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 81 по описа за 2026 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Е. Д. от [населено място] - чрез адв. Д. Д., против решение № 860 от 19.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1198/2021 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 251358 от 24.11.2020 г. по гр. д. № 14556/2019 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на Р. Е. Д. да заплати на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД на „И. В. П. ЕООД сумата 4 080 евро - дължима неустойка по т. 2.4 от договор за посредничество от 22.01.2019 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска - 07.11.2019 г., до окончателното плащане и разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК.

В касационната жалба се поддържа, че в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по иска за заплащане на неустойка, решението на въззивния съд е неправилно - необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се иска отмяната му и отхвърляне на исковата претенция изцяло с присъждане на разноски. Навеждат се и оплаквания за недопустимост на решението в частта относно законната лихва, като се твърди, че ищецът е поискал да му бъде присъдена законна лихва от датата на завеждане на исковата молба - 16.12.2019 г., а съдът е присъдил лихва от датата 07.11.2019 г.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК - вероятност въззивното решение да е недопустимо в частта относно законната лихва като постановено свръхпетитум, и с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС - задължителна и казуална: „1. Кои са критериите и релевантните обстоятелства, които съдът следва да съобрази при извършване на проверка за нищожност на клауза за неустойка поради накърняване на добите нрави; 2. Представлява ли предлагането на предварително изготвени бланки - образци на документи /протоколи за оглед, договори/ с еднотипно съдържание, формално непредставляващи общи условия към договори, недобросъвестен опит за преодоляване намесата, регламентирана в разпоредбите на чл. 148, ал. 1, т. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗП, с цел да промени икономическото поведение на средния потребител, създавайки заблуждаващо впечатление за индивидуално договаряне, и би ли могло това да бъде квалифицирано като нелоялна търговска практика, която би била един от елементите, на който по силата на чл. 4, пар. 1 от Директива 93/13 съдът може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи /решение по дело С-453/10/; 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе с решението си по всички направени от страната възражения, касаещи неравноправни клаузи, и има ли задължение за служебна проверка за наличието на такива клаузи“. Касаторът се е позовал и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но тъй като същото е заявено бланкетно, без излагане на аргументи относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не следва да се обсъжда при селектирането на касационната жалба.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „И. В. П. ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Т. Т., в който са изложени съображения за отсъствие на предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която Р. Е. Д. е осъден на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД да заплати на „И. В. П. ЕООД сумата 4 080 евро, съставът на Апелативен съд - София е приел, че ответникът дължи на дружеството - ищец неустойка, уговорена в клаузата на т. 2.4 от сключения помежду им договор за посредничество, оформен с протокол за оглед от 22.01.2019 г., която подлежи на намаляване като прекомерна по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД до размер на действително претърпяната от ищеца вреда - 4 080 евро.

Въззивният съдебен състав, след преценка на съдържанието на представения от ищеца двустранно подписан протокол за оглед с дата 22.01.2019 г., е направил извод, че по същността си протоколът съставлява договор за посредничество, с който ищецът в качеството на посредник се е задължил да извърши определени действия, които да доведат до избор от ответника - възложител на недвижим имот с цел закупуване, и правни действия за закупуване на избрания имот от възложителя. В т. 2.4 на протокола е обективирана уговорка, че възложителят няма право за влиза във връзка с продавача на избрания имот без знание на посредника и че при неизпълнение на това задължение дължи на посредника неустойка в размер на 10 % от продажната цена, предложена от продавача при офериране на имота. Съгласно т. 2.5 от протокола възложителят е задължен да заплати на посредника комисионна в размер на 3 % от продажната цена при подписване на предварителен договор за покупка на избрания имот.

Във въззивната жалба ответникът Р. Е. е поддържал възражения за нищожност на договора и на съдържащата се в т. 2.4 уговорка за заплащане на неустойка, които въззивният съд е преценил като неоснователни. Относно възражението за нищожност на договора поради подписването му от посредник, а не от управителя на „И. В. П. ЕООД, са изложени съображения, че доколкото е представен от ищеца с исковата молба, не е оспорен от управителя на дружеството и той се ползва от него, предявявайки претенция за заплащане на уговорената в съдържанието му неустойка, договорът е действителен и обвързва валидно договарящите страни. Неоснователността на възражението за нищожност на клаузата за неустойка като неравноправна на основание чл. 143, т. 5 вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП е мотивирана със съображения, че клаузата на т. 2.4 е уговорена индивидуално при сключване на договора и не е част от общи условия на посредника, че е изразена по ясен и разбираем начин, позволяващ на ищеца - потребител да прецени числовите стойности в текста й до какъв краен цифров резултат ще доведат в случай на неизпълнение на обезпеченото с нея задължение, че неустойката е предвидена за случай на пълно договорно неизпълнение и ответникът в качеството на потребител е имал възможност при несъгласие с нея да не сключва договора или да поиска тя да бъде променена. Отречено е неустойката да накърнява добрите нрави чрез използване на заблуждаващи, нелоялни и други непозволени от гледна точка на потребителската защита практики, а също и от гледна точка на целите, за които е уговорена. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съдебният състав е извършил дължимата преценка и е направил извод, че по начина, по който е уговорена, неустойката не излиза извън присъщите й по закон функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, и няма основание да бъде квалифицирана като нищожна поради противоречие с добрите нрави.

От фактическа страна въззивният състав е приел за безспорно обстоятелството, че ответникът не е изпълнил поетото с т. 2.4 от договора задължение да не влиза във връзка с продавача без знание на ищеца - посредник и е сключил договор за покупко - продажба на избрания със съдействие на ищеца имот, без да заплати дължимата съгласно т. 2.5 комисионна. Цената, на която е закупен имотът, е 136 000 евро, а дължимата комисионна, изчислена в размер на 3 % от цената, възлиза на 4 080 евро. Предвид установеното в процеса пълно договорно неизпълнение, въззивният състав се е произнесъл, че ответникът дължи уговорената в т. 2.4 неустойка, чийто размер е 13 600 евро (10 % от продажната цена). Ответникът е противопоставил възражение за прекомерност на неустойката спрямо действително претърпените от ищеца вреди, което въззивният съд е счел за основателно. След като е преценил, че настъпилите вследствие неизпълнението на задължението по т. 2.4 вреди за ищеца се съизмеряват с пропуснатото комисионно възнаграждение - 4 080 евро, съставът на въззивния съд е формирал извод, че са налице предпоставките на чл. 92, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимата неустойка от 13 600 евро до размер на 4 080 евро. За разликата над тази сума до присъдения от първата инстанция, след прилагане на разпоредбата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, размер от 8 160 евро претенцията за неустойка е приета за неоснователна.

В съответствие с изводите, до които е достигнал, съставът на Апелативен съд - София е отменил първоинстанционното решение в осъдителната част по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата 4 080 евро до сумата 8 160 лв. и е отхвърлил иска за тази разлика, като е потвърдил решението в частта за осъждане на ответника да заплати на дружеството ищец неустойка по т. 2.4 от договора за посредничество в приетия за дължим размер от 4 080 евро. Решението на първата инстанция е потвърдено и в частта, с която в полза на ищеца е присъдена законна лихва върху сумата 4 080 лв., считано от 07.11.2019 г.

Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 080 евро.

Първият формулиран в изложението въпрос - относно обстоятелствата и критериите, които съдът следва да съобрази при преценката дали клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, е включен в предмета на делото и е от значение за неговия изход по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и с посочената от касатора практика на ВКС по чл. 290 ГПК. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по възражението на ответника - настоящ касатор за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, като след преценка на конкретните факти по делото е достигнал до извод, че неустойката не е нищожна. Произнасянето на въззивния съд е съобразено с разясненията в цитираното тълкувателно решение за релевантния момент, към който следва да се преценява дали уговорената от страните неустойка е нищожна, и за критериите, въз основа на които съдът извършва преценката за съответствие на неустойката с добрите нрави. За да приеме, че конкретната клауза за неустойка не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, въззивният съд е отчел съществените за спора факти, че неустойката има компесаторен характер и е предназначена да обезщети евентуалните вреди на посредника (дружеството - ищец) в случай на пълно неизпълнение на поетото от възложителя (физическото лице - ответник) задължение по т. 2.4 от договора, че нейният размер е уговорен с оглед възможните вреди от неизпълнението (пропуснатото от посредника комисионно възнаграждение) и че е уговорена с цел да обезпечи точното изпълнение на задължението, а не интереса на посредника от неизпълнение на договора. Действителността на клаузата за неустойка е преценена и в аспекта на поддържаната от ответника защитна теза, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, доколкото е уговорена в документ със заблуждаващо наименование „протокол за оглед“ с цел да не бъде изпълнено насрещното задължение (това на посредника) и да се получи неустойка в значителен размер. Поддържаната теза не е възприета от въззивния съд, който след преценка на съдържанието на документа, наименуван „протокол за оглед“, е приел, че същият обективира сключен между страните договор за посредничество с валидно уговорена клауза за неустойка. В резултат на извършената преценка за действителност на клаузата за неустойка въззивният съд е формирал решаващ извод, че неустойката не излиза извън присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което и съобразно постановките в тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС не е нищожна. Правилността на така направения извод не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК и доводите в изложението, насочени към оспорване на неговата обоснованост и законосъобразност, не могат да предпоставят допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Формулираният в т. 2 от изложението въпрос не съответства на мотивите към обжалваното решение и няма характер на обуславящ правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Произнасяйки се по възражението на ответника - касатор за нищожност на клаузата за неустойка поради неравноправния й характер по смисъла на Закона за защита на потребителите, въззивният съд е достигнал до категоричен извод, че неустойката е уговорена индивидуално в сключения между страните договор за посредничество и не е част от типов договор или от предварително изготвена бланка - образец на договор. Съдът е отрекъл неравноправния характер на неустоечната клауза, като е изложил съображения, че при нейното уговаряне ответникът е бил наясно със съдържанието и с последиците й, както и с предпоставките, при които ще дължи заплащането й, че е имал възможност да изрази несъгласие с размера на неустойката или да поиска неговото изменение, респ. да откаже да сключи договора поради несъгласие с неустойката. Поставеният въпрос възпроизвежда аргументите, с които касаторът е обосновал възражението си за нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 146, ал. ЗЗП, които не са възприети от въззивния съд и поради това въпросът не може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване по него - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Третият въпрос от изложението е значим за делото, но по отношение на него не е изпълнено специфичното за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнително изискване - да е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд се е произнесъл по възражението на касатора за неравноправен характер на клаузата за неустойка. При разглеждане на възражението съдът е отбелязал изрично, че съобразява правната уредба и практиката на Съда на ЕС в областта на потребителската защита и че не констатира уговарянето на клаузата за неустойка да е резултат от използване на заблуждаващи, нелоялни или други несъвместими със закрилата на потребителите търговски практики. Така изложените мотиви, макар и недостатъчно изчерпателни, разкриват, че съдът е отговорил на довода във въззивната жалба, който според касатора е останал необсъден и предполага допускане на решението до касационно обжалване по зададения въпрос - че претенцията за неустойка е основана на клауза и на документ, които са „продукт на заблуждаваща търговска практика“, която по силата на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП е нелоялна и води до нищожност на неустоечната клауза. С оглед мотивите на въззивния съд не би могло да се приеме, че е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика в приетите от Пленума на ВС постановления № 1/1953 г. и № 7/1965 г. и в тълкувателни решения № 1/2000 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и № 1/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а също и с посочената в изложението практика на ВКС в решение № 177/29.10.2024 г. по т. д. № 1413/2023 г. на І т. о. (за правомощията на съда във връзка с проверката за нищожност на правни сделки).

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1198/2021 г. на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд за частично уважаване на иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Касационно обжалване не следва да се допуска и по отношение на частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за присъждане на законна лихва върху сумата 4 080 евро, считано от 07.11.2019 г. Касаторът е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, но от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на решението в посочената част. В исковата молба ищецът е формулирал искане за присъждане на законна лихва върху претендираната с иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД компесаторна неустойка от датата на предявяване на иска. Видно от щемпела върху исковата молба, същата е постъпила в Софийски градски съд на датата 06.11.2019 г. (а не както погрешно счита касаторът на 16.12.2019 г.), която съгласно чл. 125 ГПК е датата на предявяване на иска. С първоинстанционното решение законната лихва е присъдена съобразно заявеното от ищеца искане - от 07.11.2019 г., поради което не съществува вероятност като е потвърдил решението относно началния момент на лихвата, въззивният съд да е постановил недопустим съдебен акт.

Разноски за производството по чл. 288 ГПК не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са претендирани и няма доказателства да са извършени.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 860 от 19.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1198/2021 г. на Апелативен съд - София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: