ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1591/03.06.2026 г., [населено място]

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

изслуша докладваното от съдия Костадинова к. т.д. № 369/2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Т. А. М. обжалва Решение № 1439/03.12.2025 г. по в. гр. д. № 1985/2025 г. на АС-София, с което е потвърдено Решение № 2718/04.05.2025 г. по гр. д. № 13760/2023 г. на СГС за отхвърляне на исковете й по чл. 439 ГПК, предявени срещу „ДИ СИ ЕЙ МЕНИЖДМЪНТ“ ЕАД.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора решението е неправилно, тъй като не отчита правното значение на бездействието на кредитора в преклузивния срок по чл. 494, ал. 2, изр. 3 ГПК, водещо до невалидност на предприетите след срока действия спрямо на недвижимия имот, който следва да се счита освободен (независимо дали е ипотекиран) и може да е обект на ново принудително изпълнение само по друго дело. Касаторът счита, че освобождаването от изпълнение по реда на горепосочената разпоредба настъпва по силата на закона, без да е необходим акт на съдебния изпълнител. Допълва, че необжалваемостта на насрочването на продан след освобождаване на имота е в нарушение на правото му по чл. 47 ХОПЕС и поради това от нея не може да се прави извод, че незаконосъобразността на действието не влияе върху прекъсващия давността ефект. Сочи, че националният съд следва да приложи правото на ЕС, а не противоречащите му национално законодателство и тълкувателни решения на ВКС. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на очевидната неправилност на въззивното решение.

Ответникът „ДИ СИ ЕЙ МЕНИЖДМЪНТ“ ЕАД моли да не се допуска обжалване, тъй като не са поставени правни въпроси и не са обосновани допълнителните селективни критерии. Изразява становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу „ДИ СИ ЕЙ МЕНИЖДМЪНТ“ ЕАД искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на вземания (главно и акцесорни), произтичащи от договор за банков кредит от 24.08.2008 г., цедирани на взискателя. Посоченото в исковата молба основание за отричането им е погасяване по давност.

Първоинстанционният съд е установил следните факти: процесните вземания за главница, лихва и разноски са предмет на заповед за незабавно изпълнение, издадена на 10.01.2011 г., и на образувано по почин на първоначалния кредитор изпълнително производство; през 2011 г. на ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение при условията на чл. 47 ГПК; изпълнение е насочено спрямо недвижим имот, като след провеждане на публична продан в периода 14.02.-14.03.2012 г. взискателят е бил уведомен, че може да поиска насрочване на нова, но в срока по чл. 494, ал. 2, изр. 3 ГПК той не е сторил това; съдебният изпълнител е отказал вдигане на възбраната, а впоследствие е предприел множество нови изпълнителни действия, вкл. по отношение на същия имот. При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че от образуване на изпълнителното производство до 26.06.2015 г. давност не е текла по съображенията на Тълкувателно решение № 3/2020 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а след това тя е била прекъсвана с предприемането на изпълнителни действия спрямо ипотекирания имот. С изложените мотиви исковете са отхвърлени.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния фактическа обстановка. По оплакването за неправилно приложение на чл. 494, ал. 2, изр. 3 ГПК е аргументирал, че освобождаването на имота от изпълнение и и заличаването на възбраната не води до неговата несеквестируемост и няма правна пречка веднага след това да бъде насочено изпълнение върху него, поради което и последващите изпълнителни действия спрямо имота не могат да се считат за неизвършени и да се направи извод за кредиторово бездействие. Допълнил е, че неспазването на изискването на чл. 494, ал. 2, изр. 3 ГПК може да обоснове имуществена отговорност на съдебния изпълнител, но не и да отнеме правния ефект на извършените действия по отношение на давността. С такива съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

При изложените факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на логиката, чието установяване е възможно без анализ на данните и доказателствата (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторът се позовава на очевидно грешното според него приложение на чл. 494, ал. 2, изр. 3 ГПК, считайки, че след освобождаване на имота от изпълнение действията, насочени срещу него по същото дело, нямат препятстващ перемпцията, нито прекъсващ давността ефект, тъй като са незаконосъобразни. Подобен извод обаче не се подкрепя нито от закона, нито от тълкувателната практика на ВКС. В мотивите към т. 9 на цитираното и от касатора тълкувателно решение по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено именно възприетото от въззивния съд – че освобождаването на имота от изпълнение по чл. 494, ал. 2 ГПК не го превръща в негоден обект на принудителни действия. Действително, този извод е обективиран при анализа на сходната разпоредба в отменения ГПК (1952 г.), но той е актуален и при сега действащата уредба (чл. 494 ГПК), тъй като и при нея след изтичане на срока на взискателя да поиска нова оценка имотът се „освобождава от изпълнение“, каквато е последицата и по отменената уредба. Дали след изчерпване на реда по чл. 382 ГПК (отм.), съответно след изтичане на срока по чл. 494, ал. 2 ГПК, новото принудително изпълнение по отношение на имота следва да се осъществи в рамките на същото или на новообразувано дело (или значението на изтичането на срока се свежда само до възникване на задължение за вдигане на възбраната), в случая е ирелевантно по аргумент от мотивите на т. 3 на Тълкувателно решение № 2/2023 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като значимо за прекъсване на давността е направеното искане за прилагане на изпълнителен способ - дори то да е нередовно, обвързва съдебния изпълнител да го извърши надлежно, като ако той счита, че действието може да се извърши само в рамките на ново изпълнително дело, следва да даде указания в тази насока, липсата на каквито не води до отпадане на прекъсващия давността ефект на молбата за извършването му (в случая - за насрочване на нова продан). Обозначаването на отговора по т. 3 на посоченото тълкувателно решение като „правна аномалия“, извършено от касатора в изложението, е израз на неговото правно несъгласие с тълкувателния акт, но не е годно да обоснове очевидна неправилност на въззивното решение, щом то не му противоречи.

Квалифицирането на новата продан като „трета по ред“, посочено от касатора като очевидно неправилен извод, има само терминологично значение и по никакъв начин не може само по себе си да обоснове неправилност на извода относно правното значение на искането за извършване на такава продан, направено след изтичане на срока по чл. 494, ал. 2, изр. 3 ГПК и разяснено по-горе. За пълнота следва да се посочи, че именно по този начин „новата“ продан е квалифицирана и в мотивите на т. 9 от тълкувателното решение по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Никакво правно значение за изхода от делото няма и извършената от въззивния съд (отново по идентичен с тълкувателното решение начин) съпоставка между освободения от изпълнение имот и несевкестируемия такъв, която касаторът намира за очевидно погрешна.

Поддържа се още, че решението е постановено в явно противоречие с практиката на СЕС и в частност – с решение по дело С-414/16, утвърждаващо принципа на защита по чл. 47 от ХОПЕС, тъй като ограничаването на последиците от нарушението на чл. 494, ал. 2, изр. 2 ГПК единствено до имуществената отговорност на съдебния изпълнител лишава длъжника от ефективни средства за защита в исковия процес. В случая обаче „липсата на защита“ не следва от отричането на правни способи за атакуване на проведените след срока публични продани, а от придадения на тези действия правен ефект на прекъсване на давността и когато те са извършени след този срок.

Касаторът е формулирал и следния въпрос: Възможно ли е преклудирани (прекратени) права да бъдат възстановени чрез вдигане и последващо налагане на обезпечителна мярка? (визирайки изпълнителната възбрана). За това питане не е обоснован допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ако се приеме, че въпросът се поставя отново в контекста на оплакването за очевидна неправилност, същият не би могъл да обоснове такава, защото повторното налагане на възбрана върху „освободения от изпълнение“ имот има отношение само към противопоставимостта на междувременно извършено от длъжника разпореждане с имота, но не и към извода за прекъсващия давността ефект на искането и провеждането на нова продан.

Поради изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1439/03.12.2025 г. по в. гр. д. № 1985/2025 г. на АС-София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.