О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2431
гр. София, 19.09.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 31 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 970 от 03.08.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 2152 по описа на съда за 2022 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 212 от 09.12.2021 г., постановено от Районен съд – [населено място] по гр. д. № 360 по описа на съда за 2021 г. в неговата част, с която Й. Т. Й. е осъден да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, на основание чл. 430 и сл. ТЗ във връзка с чл. 79 ЗЗД сумата 10897,91 швейцарски франка, представляваща падежирала главница за периода от 27.03.2017 г. до 08.03.2021 г., част от общо дължимата главница в размер от 65916,83 швейцарски франка по договор за потребителски кредит № HL34812/24.03.2008 г., изменен с допълнително споразумение от 23.09.2010 г., допълнително споразумение от 04.10.2011 г. и Анекс от 21.11.2011 г., сумата 10973 швейцарски франка, представляваща падежирала непогасена по давност възнаградителна лихва за периода от 27.03.2018 г. до 08.03.2021 г. по договор за потребителски кредит № HL34812/24.03.2008 г., изменен с допълнително споразумение от 23.09.2010 г., допълнително споразумение от 04.10.2011 г. и Анекс от 21.11.2011 г., и сумата 2687.22 швейцарски франка, представляваща падежирало непогасено по давност обезщетение за забава за периода от 27.02.2019 г. до 08.03.2021 г., по същество е отхвърлен предявеният от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, на основание чл. 430 и сл. ТЗ във връзка с чл. 79 ЗЗД срещу Й. Т. Й. иск за осъждането му да заплати на ищцовата банка същите суми, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност на обжалваното решение, като постановено при неотчитане на характеристиките на договора за кредит по чл. 430-432 ТЗ, като възмезден такъв, по който освен главница се дължи най-малко и възнаградителна лихва, в отлика от договора за заем по ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд е кредитирал абсурден вариант на приетото по делото заключение на ВЛ, в който всички постъпили по кредита суми са отнесени само и единствено за погасяване на главницата по същия. Изтъква се законовото задължение на кредитополучателя по чл. 430, ал. 2 от ТЗ да заплаща уговорената с банката лихва по кредита, както и безпротиворечивата, според касатора практика на ВКС в същия смисъл, включително задължителната такава, обективирана в ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Настоява се, че съгласно константната практика на ВКС, по договорите за кредит се дължи и наказателна лихва в случай на забава за плащане на вноски по кредита, както и суми за такси, застраховки и комисиони, ако такива са уговорени между страните. Поддържа се, че уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит, поради което произтичащата от чл. 146, ал. 1 във вр. с чл. 143, ал. 2, т. 3 от ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка. Сочи се, че в съдебните актове, които са постановени в първото производство между страните /решение № I-26-138 от 20.02.2014 г. по гр. д. № 9356/2013 г. на СРС, решение от 03.04.2015 г. по гр. д. № 16113/2014 г. на СГС и решение № 295 от 22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС/ не е приемано, че не се дължи възнаградителна лихва по договора за кредит, същите не са анализирани от въззивния съд в настоящото производство дори в минимална степен, поради което постановеното от него граничи с абсурд, включително поради незачитането на задължителността на влязлото в сила решение за съда, на основание чл. 297 от ГПК. Настоява се, че в чл. 236 ГПК е направено ясно разграничение между понятията решение и мотиви, които са различни неща, но са неразривно свързани помежду си, а съобразно решение № 57/26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 на ВКС, ГК, Четвърто г. о. и т. 18 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите се ползват с доказателствена сила за страните, която следва да бъде зачетена от всеки съд – чл. 297 от ГПК. В изложения смисъл се сочи, че в мотивите на решенията по първото производство между страните категорично и безспорно е прието, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредите е нищожна, само и единствено в частта относно изменението на базовия лихвен процент, но не и по отношение на определения към датата на сключване на договора точен размер на приложимия лихвен процент. Претендира се, че приетото в ТРОСГТКВКС № 3/2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. и решение № 50086 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1252/2021 на ВКС, ТК, Второ т. о. досежно СПН на решението по частичен иск, по аналогия следва да се приложи и при всички други искове – нещо, с което въззивният съд в случая не се е съобразил и в противоречие с посочените актове на ВКС, незаконосъобразно и неправилно е приел, че по договора за кредит възнаградителна лихва не се дължи. Според касатора в предходното производство между страните е установено, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора е нищожна само и единствено в частта относно изменението на базовия лихвен процент, но не и по отношение на определения към датата на сключването на договора точен размер на приложимия лихвен процент. Също е установено съществуването на правоотношението между страните, както и неговите параметри – валута на кредита, валутен курс, по който следва да се погасява задължението и приложимия между страните лихвен процент в размер на 6.15 % съобразно първоначално уговореното. Поради изложеното според касатора, кредитирането от въззивния съд на вариант на заключението на ССЕ, съобразно който не се дължат възнаградителна лихва, наказателни лихви, суми за такси, застраховки и комисиони, ако такива са уговорени, който вариант касаторът намира за неотносим в случая, както и крайните изводи на съда за неоснователност на иска, са неправилни.
Иска се допускане на въззивното решение и отмяната му, като неправилно и незаконосъобразно.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулират се въпросите:
По чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС:
1. При наличието на какви обстоятелства съдът може да приеме, че по договора за кредит се дължи само и единствено главница, но не и лихви по същия /възнаградителна и наказателна лихва/? Твърди се, че въззивното решение противоречи на ТРОСГТКВКС № 3/2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., решение № 50245/12.01.2023 г. по гр. д. № 3355/2021 г. на ВКС, ГК, Трето г. о., решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, Второ т. о. и редица други решения на ВКС по въпроса относно това, че по договор за кредит се дължи не само главница, а и възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси и разноски.
2. В каква степен следва да зачете решението по смисъла на чл. 297 от ГПК и анализира приетото в съдебните решения по преюдициален спор между страните в рамките на новото производство между тях?
3. Само диспозитивът или и мотивите на решенията по преюдициалния спор са задължителни за съда по новото дело, съобразно разпоредбата на чл. 297 от ГПК?
4. При незачитане на мотивите на решението по преюдициалния спор, какъв порок е налице – неправилност, недопустимост или очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК?
Сочи се, че въззивното решение е в противоречие с решение № 57/26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 на ВКС, ГК, Четвърто г. о., с ТРОСГТКВКС № 3/2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. и решение № 50086 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1252/2021 на ВКК, ТК, Второ т. о. досежно пределите на СПН и доказателствената сила на съдебните решения, като се пресъздават оплакванията в изложената насока от касационната жалба.
По чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК:
1. Може ли съдът сам да направи нови изводи във връзка с правоотношение между страните, с оглед обстоятелството, че е налице произнасяне по преюдициален спор, което е установило при какви параметри съществува същото?
2. Налице ли е нарушаване на разпоредбата на чл. 299 от ГПК в случай, че съдът направи нови изводи във връзка с правоотношение, по отношение съществуването на което са налице вече влезли в сила решения?
3. Ако да, то коя хипотеза на изключение от основното правило смисъла на чл. 299, ал. 1 от ГПК е налице?
В обосноваване на този допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба се твърди, че с обжалваното решение създадена практика, която е постановена в резултат на неточно и неправилно тълкуване от съда на законовите разпоредби, практиката на ВКС във връзка със силата на пресъдено нещо и доказателствената сила на предходни съдебни решения по преюдициален спор. Според касатора ВКС безспорно приема, че диспозитивът на решението се ползва със сила на пресъдено нещо, а мотивите се ползват с доказателствена сила, която трябва да бъде зачетена от всеки един съд – чл. 297 от ГПК. Тази доказателствена сила задължително следва да бъде приложена в рамките на последващо производство между страните, като съдът внимателно и подробно следва да анализира приетото в решенията по преюдициалното дело. Според касатора, в процесния случай разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора е била обявена за неравноправна само и единствено в частта относно изменението на БЛП, но не и в частта, с която е посочен точният размер на приложимия лихвен процент. Това обаче не е анализирано от въззивния съд, а чисто формално, без да зачете доказателствената сила на мотивите на решенията по преюдициалния спор, съдът е приел, че цялата клауза на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит е неравноправна. Същото се отнася и до клаузата от договора, която се отнася до уговорката за дължимата наказателна лихва при забава, таксите, застраховките и разноските.
Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 113, изр. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:
Липсва спор между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства и заключението на вещите лице по изготвената ССЕ в исковото производство се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от договор за потребителски кредит № HL 34812/24.03.2008 г., по силата на който дружеството ищец е отпуснало на заемателя - ответник потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 85000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Българска пощенска банка“ АД в деня на усвояване на кредита.
Съгласно заключението по назначената ССчЕ превалутираната сума, предоставена по кредита, е в размер на 134111.94 швейцарски франка.
Кредитополучателят е поел насрещното задължение да върне сумата ведно с възнаградителна лихва, уговорена в чл. 3, ал. 1 в размер, формиран от Базов лихвен процент на „Юробанк и Еф Д. Б. АД за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка от 1.65 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката е 4.5 % или ГЛП е 6.15 %. Крайният срок на издължаване на кредита е 300 месеца, считано от датата на усвояване, в конкретния случай - 27.03.2008 г.
Съгласно чл. 6, ал. 1 и чл. 7, ал. 1 от договора задължението се погасява ежемесечно на вноски, включващи главница и лихва, съгласно погасителен план, който е неразделна част от договора.
Установено е от експерта, че превалутирането е извършено при курс 1.601815 швейцарски франка за едно евро или 0.62429 евро за един швейцарски франк. Съгласно чл. 2, ал. 1 разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя и се ползва при условията на ал. 3 и ал. 4, като се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро - ал. 3, като за тези действия кредитополучателя дава съгласие и оправомощава банката.
В чл. 3, ал. 3 е уговорено, че при просрочие на дължими погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателя дължи на банката лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Според чл. 3, ал. 5 действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените надбавки не се променят. В чл. 4, т. 1 е уговорена еднократна такса за управление в размер на 1,5 %, платима еднократно. В чл. 4, т. 2 е уговорена комисионна за управление на кредита в размер на 0,3 %, платима ежемесечно.
Съгласно чл. 6, ал. 2 погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен - швейцарски франкове.
Според чл. 6, ал. 3 в случай, че по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски по ал. 1 се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие. В чл. 6, ал. 4 е прието, че курс „продава“ на швейцарския франк към евро на банката се формира от официален курс „купува“ за евро към лева, разделен на курс „продава“ за швейцарския франк към лева за съответния ден. В чл. 12, ал. 1 е прието, че банката си запазва правото по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21, като приетите изменения са задължителни за страните.
Към договора за кредит са сключени допълнителни споразумения от 23.09.2010 г., от 04.10.2011 г. и Анекс към договор за жилищен кредит от 21.11.2011 г.
Видно от приложените с исковата молба писмени доказателства, с решение № I-26-138 от 20.02.2014 г., постановено по гр. д. № 9356/2013 г. по описа на СРС, потвърдено с решение от 03.04.2015 г., постановено по в. гр. д. № 16113/2014 г. по описа на СГС, необжалвано в съответната част, както и с решение № 295 от 22.09.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. по описа на ВКС се прогласява нищожността на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 от договора за кредит поради тяхната неравноправност, като е прието, че валутата на кредита е швейцарски франкове, а по отношение лихвата за забава се прилагат първоначално договорените условия, а именно - фиксиран лихвен процент в размер на 6,15 %.
Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора (обявена за нищожна) за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на „Юробанк и Еф Д. Б. АД за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорена надбавка от 1.65 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е 4.5 процента.
Съгласно данните от заключението по ССчЕ, последната платена падежна вноска е с дата 27.02.2017 г., като от падежна вноска с дата 27.03.2017 г. е изцяло погасена лихвата в размер на 337.82 швейцарски франка, а от главницата в размер на 200.84 швейцарски франка частично са погасени 38.07 швейцарски франка. Следващите погасителни вноски не са покрити.
Съгласно данните от заключението по ССчЕ, назначена в хода на въззивното производство, курсовата разлика за периода от 01.03.2013 г. до 10.02.2017 г., установена при сравнение на платените суми в швейцарски франкове, превалутирани в лева по курса на швейцарски франк към българския лев в деня на подписване на договора и в деня на плащане, възлиза на сумата от 16096.95 лева, равняваща се на 12865.52 швейцарски франка.
Съобразно приложение 3 към първоначалното заключение общият размер на извършените плащания по договора за кредит е размер на 129956.21 швейцарски франка, като общата сума, платена на банката, ведно с курсовите разлики в размер на 12865.52 швейцарски франка, възлиза на 142821.73 швейцарски франка. При прибавяне на курсовите разлики от 5514.41 швейцарски франка (присъдени с решението на ВКС по т. д. № 3539/2015 г.), платената сума възлиза на 148336.14 швейцарски франка.
Пред въззивната инстанция вещите лица докладват, че при изключване на сумата от 5514.41 швейцарски франка, доколкото същата е възстановена на длъжника, то със заплатените 142821.73 швейцарски франка, при кредитора са погасени следните суми: главница - 76 881.29 швейцарски франка, договорна лихва - 62605.27 швейцарски франка, такси - 3009.11 швейцарски франка и 326.06 швейцарски франка.
Въззивният съд сочи, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора е обявена на нищожна, поради което и не произвежда действие задължението, предвидено с нея. След приспадане на дължимите и заплатени такси и застраховки по договора в общ размер от 3335.17 швейцарски франка от общо внесената за периода до 27.03.2017 г. сума от 142821.73 швейцарски франка, остава сумата от 139486.56 швейцарски франка, която е напълно достатъчна, за да покрие задължението на длъжника за възстановяване на главницата от 136155 швейцарски франка. Следователно, според въззивния съд, към 27.03.2017 г. кредитополучателят е изпълнил изцяло задължението си за ползвания кредит и не дължи суми по процесния договор за кредит, вкл. лихва за забава, претендирана в случая за периода от 27.03.2018 г. до 08.03.2021 г., а това обуславя неоснователност на предявената искова претенция.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Въззивното решение не е очевидно неправилно, както това мимоходом и общо се твърди само в касационната жалба.
В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно, според установените в практиката на ВКС критерии, изискващи възможност за установяването на очевидната неправилност на съдебния акт, при обикновен прочит на мотивите и диспозитива му, и без при това да се подлагат на нарочна, нова и задълбочена преценка, изводите на съда в мотивите му, и постановеното въз основа на тях в диспозитива. Оплакванията на касатора в случая са относими само към евентуалната неправилност на решението, схващана като основание за касирането му по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК, която обаче може да бъде преценявана не в производство, като настоящото - по чл. 288 от ГПК, а единствено в последващо такова по чл. 290 от с. з., и след допускане на касационно обжалване на решението.
Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Поставените от касатора въпроси не са годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Същите са до голяма степен хипотетични и по начина, по който са обосновани, разгледани във връзка и с конкретните оплаквания в касационната жалба, са основани на твърдения на касатора, противоречащи на действителните обстоятелства по делото, които се установяват от материалите по същото. Касаторът основава твърденията си на обстоятелството, че според него в приключилия спор между страните, с влязло в сила решение е установено, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора е нищожна само и единствено в частта относно изменението на базовия лихвен процент, но не и по отношение на определения към датата на сключването на договора точен размер на приложимия лихвен процент /това се твърди поне двукратно в жалбата – веднъж по отношение на влязлото в сила решение по приключилото дело между страните в неговата цялост, и малко преди това – по отношение на съдържанието на мотивите към него./ Видно от действителното съдържание на постановените в приключилото производство между страните съдебни решения, същите нямат претендираното от касатора съдържание, на което са основани както оплакванията в жалбата му, така и твърденията в обосноваване на въпросите му в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Противно на твърденията на касатора, в диспозитива на първоинстанционното решение на СРС по приключилия спор, клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния договор е изрично и ясно възпроизведена в диспозитива на решението в нейната цялост – с цялото й съдържание, съобразно договора, и именно като такава – в нейната цялост, включително в частта й за първоначално уговорения, при подписването на договора, размер на възнаградителната лихва по кредита, е призната за нищожна. Това решение на СРС е потвърдено в цялост от СГС, а предмет на приключилото производство пред ВКС, е въззивното решение на СГС само в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на СРС в неговата част, с която е отхвърлен иска на настоящия ответник за прогласяване на нищожността и на чл. 22, ал. 1 от договора за кредит, и обусловения от него иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. При така изложеното всеки съд, разглеждащ спор между същите страни, основан на същото правоотношение, е категорично и императивно обвързан от признатата с влязлото в сила съдебно решение, нищожност на процесната договорна клауза. Отново противно на твърдяното от касатора при обосноваването на въпросите му, нямат претендираното от него съдържание – приемане на нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора, само и единствено в частта относно изменението на базовия лихвен процент, но не и по отношение на определения към датата на сключването на договора точен размер на приложимия лихвен процент, и мотивите на съдебните решения, постановени в приключилия правен спор между страните. Дори и претендираната от касатора разлика между приетото в мотивите и в диспозитива на влезлите в сила съдебни решения, да би била налице обаче, преодоляването на налични противоречия между изразеното от съда в мотивите и постановеното от него в диспозитива на съответния съдебен акт, се осъществява по реда на установените в процесуалния закон производства по отстраняване на очевидна фактическа грешка, тълкуване и/или допълване на същия, но не и чрез косвен контрол в последващо производство между същите страни, каквото е настоящото, и осъществяването на какъвто контрол е категорично недопустимо.
При изложеното и доколкото поставените от касатора въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на същите не се дължи преценка за наличието или липсата на поддържаните допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 970 от 03.08.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 2152 по описа на съда за 2022 г.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на Й. Т. Й., ЕГН: [ЕГН] сумата 4000 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: