ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2955

София, 04.06.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 1234 по описа на Върховния касационен съд за 2026 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Й. К., против въззивно решение № 217 от 02.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 437/2025 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 49 от 22.05.2025 г., постановено по гр. д. № 85/2025 г. по описа на Окръжен съд - Търговище, с което е признато за установено съществуването на вземането на ищцата Т. П. П. от ответника Д. Й. К. за сумата 109 000 лева по запис на заповед, издаден на 19.05.2023 г., с падеж – 30.09.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението – 19.11.2024 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед № 317 от 22.11.2024 г., постановена по ч. гр. д. № 663/2024 г. по описа на Районен съд - Попово за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417, т. 10 ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 535 ТЗ, като е осъден Д. Й. К. да заплати на Т. П. П. направените по делото в заповедното производство разноски в размер на 6180 лева, както и в исковото производство разноски в размер на 6180 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. С въззивното решение настоящият касатор е осъден за съдебно деловодни разноски.

Касаторът Д. Й. К. обжалва решението, като неправилно и моли за неговата отмяна, както и за отхвърляне на предявения иск. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация Т. П. П., подаден чрез процесуалния представител адв. И. И., в който се поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага се и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира:

По делото е установено, че по подадено от Т. П. П. на 19.11.2024 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа на запис на заповед с дата на издаване – 19.05.2023 г., издател Д. Й. К., с поето безусловно задължение от последния да заплати, по този запис на заповед, без протест и без разноски, на поемателя Т. П. П. сумата от 109 000 лева, с падеж 30.09.2024 г., е издадена по ч. гр. д. № 663/2024 г. по описа на Районен съд - Попово заповед № 317 от 22.11.2024 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Д. Й. К. да заплати на кредитора Т. П. П. сумата от 109 000 лева, представляваща парично вземане по запис на заповед от 19.05.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда – 19.11.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 6180 лева разноски по делото, от които 2180 лева заплатена държавна такса и 4000 лева адвокатско възнаграждение. Длъжникът е подал възражение срещу заповедта, с посочване, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. С отговора на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК е оспорил иска по чл. 422 ГПК с твърдения, че между страните липсва каузално правоотношение, както и претендираното облигационно правоотношение.

Въззивният съд се е солидаризирал с първостепенния съд, че предявеният положителен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен. Изложил е, че представеният в заповедното производство запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа всички изискуемите реквизити по чл. 535 ТЗ, а именно: наименованието „запис на заповед“ в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно обещание да се плати определена сума пари – безусловно поето задължение да се заплати сумата от 109 000 лева; падеж – 30.09.2024 г.; място на плащане – [населено място], обл. Търговище, [улица] /адрес, съвпадащ с посочения в записа на заповед постоянен адрес на издателя/, името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати – Т. П. П., дата – 19.05.2023 г. и място на издаване – [населено място], обл. Търговище, [улица]; подпис на издателя Д. Й. К. /с изписани ръкописно и три имена/. Аргументирал се е, че в първоинстанционното производство ответникът не е твърдял, че записът на заповед не е подписан от него и в тази връзка оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, като не е изследвал от кого е издаден записът на заповед и на кого са подписите в него, са неоснователни. Посочил е, че записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, какъвто е настоящият случай, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ответникът също така, не е твърдял, съответно и доказвал, да е погасил вземането чрез плащане или друг предвиден в закона способ, от което следва извод, че вземането съществува, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед, че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните два правни въпроси: 1. „Когато едната страна твърди, че „няма основание“ за претенцията, длъжен ли е съдът да изследва това основание или може да приеме, че не е спорно и да реши делото и без такова изследване?“ и 2. „Длъжен ли е съдът по принцип да проверява дали частният документ е истински и подписан от лицето или това е само по искане на страната и кога е допустимо да се повдига въпросът за подписа?“. Сочи, че първият въпрос е решен при неправилно интерпретиране на съда на приетото в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г., постановено тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Атакуваното решение е валидно и допустимо.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Същите са повдигнати във връзка с оплакванията на касатора, че съдът е следвало служебно за изследва дали подписът върху процесния запис на заповед е положен от ответника, с оглед твърденията му в процеса, че не дължи заплащане на сумата по записа, тъй като между страните липсвало облигационно правоотношение. Въпросите са обуславящи предвид изложените от Апелативен съд - Варна мотиви, но са решени от съда при съобразяване на трайната практика. Оспореното вземане е било материализирано в процесния запис на заповед /самостоятелна, абстрактна правна сделка – при нея основанието е извън съдържанието на документа/, поради което, когато длъжникът се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, кредиторът не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед /така, т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г., постановено тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Процесуалните правила на чл. 269 ГПК се прилагат на общо основание и в производството за въззивно обжалване на решения, постановени по искове с правно основание чл. 415 във вр. с чл. 422 ГПК за съществуване на парични вземания, произтичащи от предвидените в чл. 417 ГПК документи. Предметът на въведения с иска по чл. 422 ГПК правен спор се свежда до установяване на паричното вземане, за което ищецът-кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на представен в заповедното производство документ по чл. 417 ГПК. Когато вземането произтича от документ, чиято формална редовност е условие за действителност на обективираната в него правна сделка и съответно за възникване на вземането, въззивният съд не е ограничен от разпоредбата на чл. 269 ГПК да се произнесе относно съществуването на вземането след като извърши самостоятелна преценка за спазване на особените изисквания, които законът поставя към формата и съдържанието на документа. За да удостовери валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане на посочената от издателя парична сума, записът на заповед трябва да притежава формата и реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ. Поради това, независимо дали е сезиран с доводи във въззивната жалба, при разглеждане на иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане, породено от запис на заповед, въззивният съд следва да съобрази доколко представеният от ищеца-кредитор документ отговаря на формалните изисквания на чл. 535 ТЗ, които му придават значението на запис на заповед /чл. 536, ал. 1 ТЗ/ и на източник на вземане по абстрактна менителнична сделка. След като формалната редовност на документа е предпоставка за възникване на вземането, произнасянето по въпроса за действителността на записа на заповед при отсъствие на заявени във въззивната жалба доводи не съставлява нарушение на правилата на чл. 269 ГПК и не води нито до недопустимост, нито до неправилност на въззивното решение, с което е разгледан искът по чл. 422 ГПК /така решение № 71 от 03.07.2012 г. по т. д. № 444/2011 г. на ВКС, II т. о./. Конкретно записът на заповед е частен диспозитивен документ. В случая ответникът – касатор в настоящото производство, не е възразил в срока за отговор по чл. 131 ГПК, че положеният върху записа на заповед подпис не е негов /дори във въззивната жалба изрично не го в заявил/, с което да разколебае извода на съдилищата, че записът удостоверява валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане на посочената от издателя парична сума. Съдът не дава указания на ответника за това как да организира защитата си и евентуално какви твърдения да направи, за да може да се защити. Това би противоречало на правилата за състезателност и равнопоставеност на страните в процеса. Само когато ответникът е направил фактически твърдения в срока за отговор и не е посочил доказателства за тези твърдения, само тогава съдът е длъжен да даде указание, че не се сочат доказателства за релевантни факти. Съдът разпределя доказателствената тежест само по въведените факти с исковата молба и с отговора на исковата молба, а не по правната норма. Поради изложеното, не е налице допълнителното селективно основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория въпрос специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само бланкетно посочено, касаторът не е развил съображения с какво разглеждането на въпроса би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й, не се позовава на непълнота, неяснота или противоречия в нормативната уредба и необходимост от преодоляване на несъвършенствата й според изискванията на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За пълнота на мотивите следва да се отбележи, че и това основание не се разкрива.

В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация Т. П. П. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 евро, платими от касатора.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 217 от 02.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 437/2025 г. по описа на Апелативен съд - Варна.

ОСЪЖДА Д. Й. К., ЕГН [ЕГН], да заплати на Т. П. П., ЕГН [ЕГН], сумата 2000 /две хиляди/ евро – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: