ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2952

гр. София, 04.06.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 807/2026 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. К., чрез адвокати П. и Т., против решение № 1296 от 11.11.2025 г. по гр. д. № 1558/2025 г. на Апелативен съд - София.

Ответникът А. С. Н., чрез адв. К. в писмения отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК счита, че липсват основания за допускане на касационен контрол. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 705 от 04.02.2025 г. по гр. д. № 6970/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, I - 14 състав за отхвърляне на предявения от И. А. К. против А. С. Н. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 35 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от изявления на ответника по време на проведена среща на 10.07.2023 г. в СБАЛАГ „Майчин дом“ с министъра на здравеопазването, и на 06.07.2023 г. в интервю в електронна медия actualno.com, със заглавие: „Внесени са три сигнала до прокуратурата срещу шефа на „Майчин дом“, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2023 г. до изплащането и на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че фактите са правилно установени от първата инстанция съобразно събраните по делото доказателства, като направените правни изводи се споделят от него, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Решаващият състав е разграничил в своите мотиви обида от клевета, разяснил е специфичните характеристики, които те притежават и е изтъкнал, че разгласените чрез клеветата факти и обстоятелства трябва да са неистински и позорни, за да реализират предпоставка на увреждащо, деликтно поведение, каквото се твърди да е налице в случая. По делото е установено, че ищецът е лекар със специалност „Акушерство и гинекология“, който считано от м. април 2017 г. и понастоящем е изпълнителен директор на СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД – [населено място]. На 10.07.2023 г., сутринта, в зала „Аула“ на болницата се състояла среща между министъра на здравеопазването към момента и медицинският екип на болничното заведение. На срещата присъствали и двете страни по делото – ищецът като част от ръководството на болницата и ответникът – в качеството му на председател на синдикалната организация към СБАЛАГ „Майчин дом“. Там последният направил публично изложение (изявление) относно проблемите на болницата във връзка с нейното управление; преструктуриране на звена и клиники; кадрово обезпечаване; осигуряване възможност за достъп на повече лекари (а не на тесен кръг, сред които ищеца К.) за работа с налична скъпоструваща медицинска техника (медицински робот за операции „Да Винчи“); липсата на ясни критерии за определяне на работни заплати и допълнителни възнаграждения на лекари и медицински персонал, което да не е за сметка на възнагражденията на членовете на ръководството на болницата и в частност неговия изпълнителен директор, като се е позовал на одитен доклад за извършен одитен ангажимент в болницата за предходен период и установените във връзка с проверката подробни констатации. Съобразени са и данните от изготвените два констативни протоколи за извършена проверка - съответно № 637 от 28.07.2023 г. и № 639/28.07.2023 г. като във втория е направен извод за допуснато нарушение на чл. 189 от Закона за здравето и са дадени задължителни предписания в общо две точки на изпълнителния директор на лечебното заведение. За безспорно по делото е прието съдържанието на публикуваното на 06.07.2023 г. в електронната медия (сайт) actualno.com интервю с ответника, чието заглавие е: „Внесени са три сигнала до прокуратурата срещу шефа на „Майчин дом“, което е достигнало до неограничена аудитория (самото съдържание на интервюто е обективирано на приложен и приобщен по делото оптичен носител – компакт диск). Установено е, че там ответникът е заявил, че поради лошото управление на болницата са били съкратени шест клиники и сектори, в това число две клиники по патология на бременността, ин-витро клиника, интензивен сектор за бременни пациентки и сектор за детско-юношеска гинекология. В болницата се наблюдавало високо текучество на медицински персонал като в изготвения за болницата одитен доклад този показател е 15 % при норма 5 %. За сметка на медицинските специалисти административният персонал в болницата бил нараснал двойно. Твърдял е, че изпълнителният директор на болницата имал годишно възнаграждение от 1. 5 млн. лева като получавал 90 % от средствата от медицинската услуга, която се предлага в медицинския център към болницата. Заявил е още, че болницата се управлявала непрозрачно, липсва яснота за възнагражденията и за разпределението на допълнително заработените средства от медиците. Посочил е също, че болницата била закупила робот за извършване на ендоскопски операции, с който работел единствено проф. К. (т. е. ищеца), както и един-двама приближени до него лекари. Роботът не бил използван пълноценно, като при индикации за извършване на операции по 6-8 пъти на ден, той е използван средно по 1. 5 пъти на седмица. Според него ищецът блокирал сертифицирането на други лекари за извършване на операции с роботизираната система. В обжалваното решение са обсъдени събраните по делото свидетелски показания на двете групи свидетели – ангажираните от ищеца и тези на ответника, които са ценени с оглед правилото на чл. 172 ГПК, т. е. кредитирани са в частта, в която се подкрепят и от анализа на останалите приобщени по делото доказателства. Така при оценката на доказателствената съвкупност по делото е направен извода, че по делото не е доказано поведение на ответника, осъществено чрез обидни изрази и клеветнически твърдения спрямо ищеца в процесните негови публични изяви на посочените дати (участие в среща с министъра на здравеопазването по повод актуални проблеми на болница „Майчин дом“ на 10.07.2023 г. и медийна публикация на 06.07.2023 г. на интервюто му в електронно издание), които да са засегнали честта и достойнството на пострадалия, да е накърнен неговия авторитет и да е изменена в негативен аспект обществената оценка за него. В частност е прието - при първата изява - да не се установява на публично място при среща с министъра на здравеопазването ответникът да е използвал по адрес на ищеца думите „феодал“, „корумпиран олигарх“, да го е обвинил, че „източва здравната каса“, както и че управлението му е „мафиотско“ така, както се твърди в обстоятелствената част на исковата молба. Отречено е и да е отправяно от ответника внушение към другите лекари в болничното заведение, че след отстраняването на ищеца (като негов изп. директор), ще се предприемат действия по отстраняване на „непослушните служители“ от работа и реорганизиране на клиниките и звената му. За неоснователни са намерени оплакванията, че неправилно с първоинстанционното решение е отречено деликтно поведение на ответника при втората, процесна негова (медийна) изява - посредством публикуваното на 06.07.2023 г. в горепосочен електронен сайт интервю, доколкото там същият е изнесъл невярна информация с твърдението (с което позорял ищеца), че „за последните 6 години управление на настоящото ръководство бяха съкратени 6 клиники и сектори в „Майчин дом, тоест 2 клиники по патология на бременността, интензивен сектор за бременни пациентки, в това число и клиника по ин-витро лечение. Изявлението на ответника в интервюто, че управлението на лечебното заведение от страна на И. К. е „абсолютна непрозрачност“ и „всичко е под сурдинка“, е прието също да не притежава характеристиката на противоправно (да не съдържа клеветнически твърдения, засягащи честта и достойнство на пострадалия, неговото добро име). Развити са доводи, че при безспорния по делото факт за извършени структурни промени в лечебното заведение за времето от началото на изпълнение на договора за управление, сключен с ищеца (през 2017 г.) до момента и при отсъствие на ангажирани доказателства за конкретни трансформации (по време и начин на осъществяване) на съществуващите клиники и звена, изявлението на ответника в електронното издание по същността си представлява фактическо твърдение. Предвид на изложеното, същото е счетено да не е невярно, а още по - малко да позори адресата. По отношение на останалите изявления в горното интервю – за непрозрачност в управлението, което е „под сурдинка“, решаващият състав е приел, че същите представляват изразяване на лично мнение от ответника, формирано от данните на одитния доклад (за текучеството на персонала, за неяснотата относно критериите, по които се определят основните трудови възнаграждения на работещите и допълнително заработените средства). Изтъкнато е, че тъй като оценките (мненията) не подлежат на проверка за верност - те не представляват факти от обективната действителност, отговорността на техния автор може да се ангажира само ако представляват обида. Такива обидни изрази обаче е отречено да се съдържат в процесната медийна изява като оценките на интервюирания (ответника) са приети да не са произволни и резултат единствено на личното му негативното отношение към ищеца, а почиващи на изнесените публични данни (за резултатите от извършен одитен ангажимент на държавната болница). При позоваване на разпоредбите на чл. 39 - 41 КРБ е разяснено, че при конституционно гарантирани в равна степен права на гражданите, при колизия между свободата на словото, от една страна и засягане, чрез упражняването й на правата и доброто име на гражданите, от друга - както в случая, свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности - напр. правата и доброто име на гражданите. Посочено е, че свободата на печата и на другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси, но съдържанието й не включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. Мотивирано е становище, че в случая именно в качеството си на синдикален лидер на една от синдикалните организации при управляваната от ищеца болница, ответникът е упражнил правото на свободно изразяване на личното си мнение, респ. информирал е обществеността за съществуващ проблем в лечебното заведение, в което работи, без да вреди на доброто име на ищеца, респ. без да е налице разпространяване на неверни данни. Поради липсата на кумулативно разписана предпоставка от фактически състав на чл. 45 ЗЗД предявеният деликтен иск е счетен за неоснователен и отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата си касаторът поставя правни въпроси, които твърди да се обусловили изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителна – основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси са следните:

1. „При иск за непозволено увреждане длъжен ли е гражданският съд да установи буквално съвпадение между показанията на свидетелите и процесните изрази, реализиращи увреждащото поведение по твърденията в исковата молба или е достатъчно да се установи смислово съвпадение между същите, за да се приеме, че са се осъществили?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?;

3. „Нарушени ли са критериите за преценка на свидетелските показания в хипотеза, когато въззивният съд не ги е кредитирал в частта, в която ползват ищеца, поради неправилно тълкуване на протокола, в който са разпитани, което е довело до преиначаване на гласните доказателства?“

По първия въпрос се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г., решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г., всичките по описа на IV г. о., решение № 2/11.01.2024 г. по т. д. № 2195/2022 г. на II т. о., решение № 110/17.07.2018 г. по гр. д. № 3763/2017 г. на III г. о.

По второто питане обжалването се обосновава с противоречието на въззивното решение с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., всичките по описа на II т. о. на ВКС

Във връзка с последното питане се твърди несъответствие с решение № 136/10.03.2025 г. по гр. д. № 2981/2024 г. на ВКС, I г. о., решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС, решение № 2/11.01.2024 г. по т. д. № 2195/2022г. на ВКС, II т. о.

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на обжалването.

Първият и третият от поставените процесуалноправни въпроси не обуславят изхода на делото и не осъществяват обща предпоставка за селектиране на жалбата (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). По смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросите са фактически, тъй като отговорът на тях изисква обсъждане на доказателства и по съществото си са касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение. Правилността на извода, че установените по делото факти, релевантни към ангажиране на деликтната отговорност на ответника по иска, не осъществяват соченото от ищеца противоправно поведение, от което се твърди да са произтекли вреди, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК.

Второто питане доколкото касае правомощията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора, е принципно относимо към всяко исково производство. То удовлетворява общия критерий за допустимост на обжалването, но е и допълнителния такъв в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; той следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал; тези изводи трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност; мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност – така ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, ТР № 1/9.12.2013 г., ОСГТК, решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № № 1656/2013, II т. о., решение № 44/10.07.2020 по гр. д. № 1963/2019 г. на ІІ г. о. и др. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е събраните доказателства и доводите на страните и е изложила собствени мотиви по съществото на спора. Налице са обосновани изводи въз основа на анализ и преценка на всички събрани по делото доказателства за релевантните по спора факти. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване. В този смисъл, в производството по селектиране на жалбата (чл. 288 ГПК) не може да се изследва въпроса правилно ли при доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването по чл. 281, т. 3 ГПК и биха могли да бъдат предмет на проверка едва при разглеждане на касационната жалба по същество, което обаче изисква преди това допускането й до касация при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, които в случая не са налице.

Неоснователно е искането за допускане на касационен контрол и поради сочената очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на горната разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно – то не е постановено в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на въззивния съд са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

В заключение, не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не може да се допусне касационен контрол.

При този изхода на делото, ответникът по жалба имат право на разноски, които са своевременно поискани за присъждане. Те възлизат в размер на 1 500 евро, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на касационната жалба и изложението за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сумата е посочена в приложения договор за правна помощ от 03.02.2026 г. като вписването в него за направеното плащане – в брой, е достатъчно и има характера на разписка - т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г., ОСГТК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1296 от 11.11.2025 г. по гр. д. № 1558/2025 г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА И. А. К. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 4, ап. 6 да заплати на А. С. Н. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1 сумата от 1 500 (хиляда и петстотин) евро – разноски в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.