ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2945

гр. София, 04.06.2026г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 1900 по описа за 2026г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ш. В. Де Роз“ ЕООД, подадена чрез процесуален представител адв. М. Д. против решение № 190/07.11.2025г. постановено по в. гр. д. № 458/2025г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 498/28.04.2025г. постановено по гр. д. № 1493/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което на основание чл. 441, ал. 1 от ГПК вр. чл. 74 от ЗЧСИ вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от „Ш. В. Де Роз“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] срещу ЧСИ П. С. И., рег. № ....... и с район на действие, този на ПОС, искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите, представляващи обезщетения за вреди, както следва:

- от 80000 лева – за имуществени вреди от незаконосъобразен отказ на съдебния изпълнител да спре в цялост изп. д. № 386/2017г. и незаконосъобразно изнасяне на публична продан на самостоятелни обекти в сграда с ид. ...................................... и ...................................... по КК на [населено място], съизмерими с пазарната цена на изнесените на публична продан самостоятелни обекти към датата на проданта, ведно със сумата от 10577.78 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.02.2020г. до 09.06.2021г.;

- от 6376.50 лева – за имуществени вреди съизмерими с начислените от съдебния изпълнител в тежест на ищеца такси и разноски по разпределението от 02.07.2020г., ведно със сумата от 607.54 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.07.2020г. до 09.06.2021г.;

- от 388.71 лева – за имуществени вреди съизмерими с начислените в полза на съдебния изпълнител такси и разноски по разпределението от 29.03.2021г., ведно със сумата от 7.88 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 29.03.2021г. до 09.06.2021г.;

- от 1721.57 лева – за имуществени вреди, представляващи лихви начислени върху вземане по АУЗД от 30.08.2012г. поради незаконосъобразно разпределение от 02.07.2020г. и незаконосъобразно превеждане на суми по обявен за нищожен АУЗД от 18.02.2016г., ведно със сумата от 164.03 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.07.2020г. до 09.06.2021г.;

- от 15000 лева – за неимуществени вреди от незаконосъобразно протичане на изп. д. № 386/2017г. поради несъразмерност на наложените обезпечения с размера на задължението, ведно със сумата от 6412.51 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 24.03.2017г. до 09.06.2021г.,

ведно със законната лихва върху всяка от сумите за имуществени и неимуществени вреди от датата на подаване на исковата молба в съда - 10.06.2021г. до окончателното плащане.

Решението е постановено при участието на „ДЗИ – общо застраховане“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] и ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК[ЕИК], в качеството им на трети лица помагачи на страната на ответника ЧСИ П. С. И., рег. № ..........

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявените искове да бъдат уважени в цялост.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не е отстранил допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила, на които страната се е позовала във въззивната си жалба и това се е отразило върху непълното и некоректно установяване на фактическата обстановка по делото, рефлектирало и върху правилността на решението. Съдът не е отговорил на оплакванията относно неправомерността на бездействието на ответника да спре изп. д. № 386/2017г. и на действията му по предприемане на изпълнителни действия въпреки влязлото в сила съдебно решение за обявяване нищожността на АУЗД от 18.02.2016г., както и на действията му по налагане на явно несъразмерни обезпечения спрямо размера на задължението по изп. д. Съдът не е изложил конкретни мотиви за съответствието на действията и бездействията на ЧСИ с изискванията на чл. 1 от КЗПЧОС.

В писмен отговор ответникът по касация П. С. И., в качеството му на ЧСИ, чрез процесуален представител адв. И. Б., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.

Застрахователна компания „Л. И. АД, чрез процесуален представител юрисконсулт Н. Г. в отговор на жалбата изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационна обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта, насочена против въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционно решение по исковете с цена от 388.71 лева – за имуществени вреди от начислени от съдебния изпълнител такси и разноски по разпределението от 29.03.2021г. и с цена от 1721.57 лева – за имуществени вреди, представляващи лихви начислени върху вземане по АУЗД от 30.08.2012г. поради незаконосъобразно разпределение от 02.07.2020г. и незаконосъобразно превеждане на суми по обявен за нищожен АУЗД от 18.02.2016г., ведно със законна лихва за забава за минал период и от исковата молба. В тези части касационната жалба е насочена срещу акт изключен от касационен контрол по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Ето защо в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, като процесуално недопустима.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване на неблагоприятно решение, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Към жалбата е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

В решението си въззивният съд приел за установени следните факти: изпълнителното дело № 386/2017г. по описа на ответника е било образувано на 06.02.2017г., на основание акт за възлагане събирането на публични вземания № 6618000009/02.02.2017г. на кмета на община Сопот, като е възложено на ЧСИ П. И. събирането на публични задължения в полза на [община] по два Акта за установяване на задължения по декларация, съответно от 2012г. и от 2016г. - с АУЗД № 6618000003/30.08.2012г. са били установени задължения на ищеца „Ш. В. Де Роз“ЕООД в размер на общо 2376.31 лева главница /данък върху недвижим имоти и такса за битови отпадъци/ и общо 245.67 лева лихви до 30.08.2012г., а с АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 6618-АУЗД-282 1/18.02.2016г. са били установени задължения на ищеца „Ш. В. Де Роз“ЕООД за данък върху недвижими имоти в размер на 2148.81 лева главница, ведно с 374.40 лева лихва и за ТБО в размер на 10320.18 лева главница и 2319.16 лева лихва.

На 21.02.2017г., на основание чл. 191, ал. 2 от ДОПК, ЧСИ изпратил до ТД на НАП-Пловдив уведомление за образуваното изпълнително производство срещу ищеца по делото. На 30.05.2017г., по изп. д. е постъпило удостоверение от НАП от 29.05.2017г. за налични задължения на „Ш. В. Де Роз“ЕООД в размер на 35097.54 лева и за наложени обезпечителни мерки върху имуществото на длъжника, а именно - възбрана върху поземлен имот – земеделска земя, находящ се в [населено място], с площ 73278 кв. м, както и запор на банкови сметки в „ПИБ“ АД, „У. Б. АД, „Сибанк“АД. Съгласно удостоверението е започнало принудително изпълнение спрямо описания поземлен имот.

По искане на взискателя, с писмо от 22.03.2017г., ЧСИ е поискал вписването на възбрана върху недвижими имоти на длъжника по изп. дело „Ш. В. Де Роз“ЕООД, както следва: 2 самостоятелни обекта в сграда в [населено място], съответно с площ 19 кв. м и 16 кв. м; поземлен имот в [населено място], общ. Сопот, целият с площ 72266 кв. м, съставляващ земеделска територия, ведно с построените в имота 2 бр. сгради; поземлен имот, находящ се в [населено място], целият с площ 10988 кв. м, с трайно предназначение: урбанизирана територия и начин на ползване: за друг вид производствен, складов обект, ведно с находящите се в имота 10 сгради; три поземлени имота в землището на [населено място] съответно с площ 6.700 дка, 2.700 дка и 13.400 дка /съответно с данъчни оценки от 569.80 лв., 229.60 лв. и 1139.70 лв./. Последните два имота впоследствие били образувани в един с № 0110271, с площ 16.100 дка. Или, възбрани са били наложени върху 2 самостоятелни обекта в сграда, 5 поземлени имота, ведно с находящите се в два от тях общо 12 сгради.

На 22.03.2017г., до ищеца по делото, като длъжник по изпълнението, е изпратена покана за доброволно изпълнение /ПДИ/, като задължението му към този момент по двата АУЗД е посочено в размер на общо 23 398.08 лева, съответно е уведомен за наложените запори и възбрани. ПДИ е получена от длъжника на 31.03.2017г.

По молба от взискателя [община] от 19.09.2017г., на 21.09.2017г. от ЧСИ е предприето принудително изпълнение чрез насрочване на опис на трите поземлени имота в землището на [населено място]. Извършени са опис и оценка и са проведени множество публични продажби, които са обявени за нестанали поради непостъпили наддавателни предложения.

По отношение на имот с площ 6.700 дка, в землището на [населено място], в периода 28.02.2018г. – 29.07.2021г. са проведени общо 10 публични продажби /първата от 28.02.2018г. до 29.03.2018г., при първоначална цена от 22960 лв. и последната 10-та от 29.06.2021г. до 29.07.2021г., при началната цена от 2808 лв./, 9 от които са обявени за нестанали поради липса на кандидати за купувачи, а за последната няма данни по делото дали е приключила с продажба или също е нестанала.

По отношение имот № 011027, с площ 16.100 дка в землището на [населено място] /образуван от имот № 011002, с площ 2.700 дка и поземлен имот № 011003, с площ 13.400 дка/ са проведени общо 7 публични продажби в периода 31.12.2018г. – 21.01.2021г. /първата в периода 31.12.2018-31.01.2019г., при първоначална цена от 15200 лв. и 7-ма в периода 21.12.2020г.-21.01.2021г., явяваща се първа при първоначална цена от 7440 лв./, като всички са обявени за нестанали.

През 2018г., за задължения на ищцовото дружество към [община] и НАП съответно в размер на 51126.31 лева и 34153.21 лева, на 12.07.2018г. и 18.09.2018г., по искане на публичен изпълнител по изп. дело № 203/2013г. и на ЧСИ К. П. по изп. дело № 370/2015г., са наложени и вписани възбрани върху недвижими имоти на ищеца, а именно: ПИ в [населено място], с площ 10988 кв. м, ведно с находящите се в него 10 сгради, сграда с площ 99 кв. м, разположена в имот с ид. 00480.74.30, [населено място] и сграда с ид. ..................., с площ 1938 кв. м, разположена в имот с ид. ................................., [населено място].

С Определение от 28.11.2018г. по адм. дело № 3187/2018г. по описа на Административен съд – Пловдив, изпълнението на АУЗД от 18.02.2016г. е спряно. Определението е представено на ЧСИ И. от длъжника с молба от 17.12.2018г., като е поискано спиране на изпълнителното дело, до окончателното приключване на делото. Направено е и възражение по чл. 442а от ГПК по повод насочването на изпълнението върху поземлен имот с ид. 36498.504.148, с площ 10988 кв. м, ведно с построените в него сгради, поземлен имот № 012006, с площ 6.700 дка и поземлен имот № 011027, с площ 16.100 дка, като е поискано прекратяване на изпълнението срещу тях, поради несъразмерност на наложените обезпечителни мерки с размера на събираните вземания.

С разпореждане от 17.12.2018г. на ЧСИ И., е спряно частично изп. д. 386/2017г. по отношение на вземанията по АУЗД от 18.02.2016г., като е посочено, че продължава изпълнението за вземанията на взискателя [община] по АУЗД от 30.08.2012г. Разпореждането е съобщено на длъжника на 10.01.2019г.

Определението от 28.11.2018г. по адм. д. № 3187/2018г. по описа на АС-Пловдив е обжалвано от взискателя [община] пред Върховния административен съд. Образувано е адм. д. № 1791/2019г., по което, с окончателно определение № 6158/23.04.2019г., ВАС отменил определението на АС-Пловдив от 28.11.2018г., с което изпълнението на АУЗД от 18.02.2016г. било спряно.

На 08.01.2019г., по изп. д. № 386/2017г. е постъпило ново удостоверение от НАП за размера на задълженията на длъжника, според което същите са в размер на 34823.02 лева.

Със съобщение от 21.01.2019г., във връзка с представени от длъжника с молба от 17.01.2019г. доказателства за цената на имот № 012006, имот № 011027 и имот с ид. ................................, ЧСИ И. е уведомил длъжника, че е оставено без уважение искането му за прекратяване на изпълнението срещу част от имотите и вдигане на наложените обезпечения. С молба от 25.02.2019г., по изп. дело е депозирано ново възражение по чл. 442а, ал. 2 от ГПК от длъжника, касаещо изпълнението срещу горепосочените имоти, поради несъразмерност на наложените обезпечителни мерки с размера на събираните вземания. То е оставено без уважение от ЧСИ, като разпореждането му е обжалвано пред ПОС. С решение по гр. д. № 1037/2019г. на ПОС, жалбата е оставена без уважение.

По искане на взискателя от 25.03.2019г., на 14.05.2019г. е последвал опис на СОС с идентификатори ......................... и.................. по КК на [населено място], а след това е определена пазарна стойност от 37 000 лева за СОС с ид. ..........................и 31000 лева за СОС с ид. .................................. На 23.04.2019г., новите публични продажби на двата поземлени имота № 012006 и № 011027 са обявени за нестанали. С жалба от 10.06.2019 г., ищцовото дружеството е оспорило оценката на двата имота и е внесло разноски за изготвянето на нова оценка от посочено от него вещо лице. ЧСИ е определил едноседмичен срок за изготвяне на заключение. Съобщението е връчено на 27.06.2019г. В последният ден от срока е постъпило искане за продължаването му, като същото е оставено без уважение като недоказано. Поради непредставянето на заключение и липсата на доказателства за уважителни причини за това, на вещото лице е наложена глоба в размер на 300 лева с разпореждане от 08.07.2019г.

С определение от 28.05.2019г. по адм. д. № 3187/2018г. на АдмС – Пловдив е спряно изпълнение по АУЗД от 18.02.2016г., до приключване на производството. С молба от 13.06.2019г., ЧСИ П. И. е уведомен за съдебния акт и от ищеца е поискано спиране на изпълнението по изпълнителното дело. Във връзка с молбата, ЧСИ изпратил съобщение до длъжника, че изпълнителното дело е спряно частично по отношение на вземанията на взискателя [община] по АУЗД от 18.02.2016г. и продължава по отношение на вземанията по АУЗД от 30.08.2012г. С протоколи от 28.10.2019г. са обявени за нестанали двете публични продажби на СОС в [населено място]. С молба от 04.11.2019г. взискателят е поискал извършването на нова продан на същите. За времето от 13.01.2020г. до 13.02.2020г. по изп. д. № 386/2017г. е проведена 2-ра публична продан за двата СОС с идентификатори ....................... и ................................. по КК на [населено място], която е завършила успешно. На 20.02.2020г., са издадени постановления за възлагане на двата имота, които са влезли в сила 01.06.2020г. Имотите са продадени за сумата от съответно 34658 лева за първия и 22340 лева за втория.

С Решение от 10.06.2019г. по адм. дело № 3187/2018г. на АдмС – Пловдив, потвърдено с окончателно решение от 11.03.2020г. на ВАС, АУЗД от 18.02.2016г. е обявен за нищожен. Въззивният съд приел, че от материалите по изп. дело не се установява решението на ВАС да е представено по изпълнителното дело от длъжника или от някоя от другите страни, съответно не се установява ЧСИ да е уведомен за същото по някакъв начин. Едва с искане от 20.01.2021г., ЧСИ И. служебно е изискал от АдмС – Пловдив заверени препис от решението по адм. д. № 3187/2018г. по описа на същия съд, както и от Решение № 3720/11.03.2020г. по адм. д. № 10934/2019г. на ВАС. Такива са постъпили по делото на 04.02.2021г. С постановление от 05.02.2021г. на ЧСИ И., изпълнителното производство по изп. д. № 386/2017г. е частично прекратено само относно вземанията на взискателя [община] по АУЗД от 18.02.2016г. В постановлението е посочено, че делото остава висящо по отношение на вземанията на взискателя [община] по АУЗД от 30.08.2012г. и досежно вземанията по изп. лист от 22.06.2020г. от АдмС-Пловдив. Постановлението на ЧСИ е влязло в сила на 26.02.2021г.

На 26.06.2020г., по изп. д. е постъпило удостоверение от НАП за размер на задълженията на длъжника към Държавата, а именно 73443.59 лева. На 02.07.2020г., ЧСИ И. е извършил разпределение на постъпилите от продажбата на двата СОС с идентификатори ................................... и ................................. по КК на [населено място] суми, в общ размер на 56998 лв., за което длъжникът е уведомен на 07.07.2020г.

В разпределението взискателят [община] е включен като такъв, както с вземанията си по АУЗД от 2012г., така и с вземанията си по АУЗД от 2016г., който към този момент вече е бил обявен за нищожен с решение от 11.03.2020г. по адм. д. № 10934/2019г. на ВАС. По изп. дело обаче няма данни решението на ВАС да е сведено да знанието на ЧСИ, който не е бил страна по административното производство и няма нормативно установено задължение служебно да следи за хода на делото. В съставения от ЧСИ протокол за предявяване на разпределението е отразено, че не са се явили представители на страните.

От заключението на приетата пред първата инстанция ССчЕ, неоспорено от страните, въззивният съд приел за установено, че с разпределението от 02.07.2020г., сумата от 56998 лв., получена от публичната продан на двата СОС, е разпределена като общата сума от 3358.51 лв. – такси и разноски за ЧСИ са начислени за реализирания принудителен способ и са свързани с вземането на взискателя по АУЗД от 2012г., а не с това по АУЗД от 2016г. Въззивният съд съобразил, че тази сума като част от претендираното от ищеца обезщетение за имуществени вреди от общо 6376.50 лв., произтичащи от начислените такси и разноски в полза на ответника, вследствие на диспропорционално приложения принудителен способ по разпределение от 02.07.2020г. включва сумата от 650 лв. пропорционална такса по т. 26, начислена върху разпределената в полза на [община] сума от 13009.12 лв., както и сумата от 1017.99 лв. пропорционална такса за вземането по АУЗД от 18.02.2016г. От заключението на ССЕ обаче приел за установено, че за вземанията на [община] по АУЗД от 2012 и 2016г., с разпределението от 02.07.2020г. е разпределена сумата от общо 12358.40 лева. От нея, след извършеното разпределение, с платежни нареждания /л. 1610-1612/ в полза на [община] са преведени от ЧСИ И. само следните суми - 501.55 лева и 1583.48 лева, с основание - АУЗД от 30.08.2012г., както и сумата от 788 лева, с основание - ав. такси изп. д. № 386/2017г., т. е. общо 2873.03 лв. Съгласно заключението на ССЕ няма документи, изходящи от ЧСИ, от които да се направи заключение има ли други суми, преведени от ЧСИ на О. С. на основание разпределението от 02.07.2020г.

С писмо с изх. № С-230911 от 12.05.2021г. [община] уведомила ищеца, че сумите по АУЗД от 18.02.2016г. получените от нея от ЧСИ на 10.08.2020г. от 6080.03 лв. – по код за ТБО и на 10.08.2020г. от 3475.34 лв. – по код за ДНИ, общо 9555.37 лв., са възстановени от [община] на ЧСИ на 15.01.2021г. Този факт и че описаните суми са постъпили по сметка на ответника с посочено основание за превода „Връщане грешно нареден превод“ съдът приел за установен и от допълнителното заключение на ССчЕ. Сумата от 9555.37 лв. е била разпределена с последващо разпределение от 29.03.2021г.

Въззивният съд приел, че сумата от общо 3358.51 лв. в разпределението от 02.07.2020г. – такси и разноски за принудителния способ, чиято реализация се разпределя – не е начислена във връзка със събиране вземането на взискателя [община] по обявения за нищожен АУЗД от 18.02.2016г. Кредитирал в тази връзка данните по изпълнителното дело и заключението на ССчЕ като компетентно и обосновано дадено. Приел също, че сумата от 1017.99 лв., която ищецът твърди, че съставлява пропорционална такса за вземането по АУЗД от 18.02.2016г. в полза на ЧСИ, не е разпределяна като такса по т. 26 ТТРЗЧСИ в полза на ответника, а само фигурира в описанието на вземанията на взискателя по АУЗД от 2016г., в раздел I, т. 17 от разпределението. От заключението на ССЕ приел, че се установява, че с разпределението от 02.07.2020г., като такси и разноски по изп. д. във връзка с вземанията по АУЗД от 2012г., в полза на съдебния изпълнител са разпределени 1350.71 лв. + 2007.80 лв. + 56.94 лв., т. е. общо 3415.45 лв., а във връзка с вземането по АУЗД от 2016г. – 650.72 лв. От посочената в разпределението като определена за [община] сума от 12358.40 лв., ЧСИ е превел на този взискател общо 2873.03 лв. По отношение на остатъкът до сумата от 12358.40 лв., в размер на 9485.37 лв., [община] е превела на ЧСИ впоследствие общо 9555.37 лв. с основание „Връщане грешно нареден превод“. Извел извод, че извършеното от ЧСИ разпределение от 02.07.2020г. е било редовно предявено на страните в изп. производство с протокол за предявяване от 16.07.2020г. /л. 1584/ и не е обжалвано нито от длъжника, нито от взискателите.

На 25.01.2021г., по изп. дело е постъпило удостоверение от НАП за това, че задълженията на дружеството – ищец по делото, са в размер на 41999.52 лева. На 26.03.2021г., по изп. дело е постъпила нова информация за задълженията на длъжника към Държавата в размер на 36625 лева.

На 29.03.2021г., ЧСИ е извършил разпределение на сумата от 9555.37 лева. В разпределението е посочено, че сумата е запазена по сметка на ЧСИ за удовлетворяване на вземания по АУЗД от 18.02.2016г., съгласно разпределение от 02.07.2020г., с което е разпределена постъпилата продажна цена от публичната продан на двата СОС с идентификатори .......................... и .................................... по КК на [населено място], както и че производството по изп. д. № 386/2017г. е прекратено частично досежно вземанията на взискателя по АУЗД от 18.02.2016г., поради обявяването му за нищожен с решение по адм. д. № 3187/2018г. на Адм.С-Пловдив, влязло в сила на 11.03.2020г. Длъжникът е уведомен за разпределението на 02.04.2021г., като същото му е предявено на 08.04.2021г. От заключението на ССЕ въззивният съд приел за установено, че при това разпределение не е налице дублиране, респ. повторно начисляване на такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ върху заделената сума за вземания на [община] от първото разпределение на сумата от 9555.37 лв., доколкото такси по т. 26 от ТТРЗЧСИ са начислявани само при разпределението от 02.07.2020г. и не са начислявани при разпределението от 29.03.2021г. Според експерта в хипотеза, че с разпределението от 02.07.2020г. не е заделена сума за погасяване на задълженията по АУЗД от 18.02.2016г., а същата е била използвана за погасяване на задълженията по АУЗД от 30.08.2012г., то погасеното вземане на [община] при този коефициент би било в размер на 3121.37 лв. Разликата между реално погасеното с разпределението от 02.07.2020г. и изчисленото евентуално погасяване при описаната хипотеза възлиза на 318.34 лв. Законната лихва върху сумата 318.34 лв. за периода от 02.07.2020г. до 29.03.2021г. /270 дни/ възлиза на 23.88 лв.

При тези факти от правна страна въззивният съд изложил съображения, че деликтната отговорност на ЧСИ ще е налице, когато има неправомерни негови действия, настъпила вреда, причинена при изпълняване на дейността му и причинна връзка помежду им. Посочил, че в практиката на ВКС еднопосочно се приема и че съдът по делктния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата.

Отчел е, че противоправният характер на действията на ответника в случая се извежда от ищеца от твърдения за неправомерен отказ на ЧСИ да спре в цялост принудителното изпълнение, въпреки наличието на Определение на Адм.С – Пловдив от 28.05.2019г. за спирането му отчитащо предпоставките по чл. 157, ал. 3 от ДОПК, а именно: достатъчно обезпечения за задълженията, за които е образувано изпълнителното дело и наличие на прекомерна обезпеченост на задължението, за което е образувано изпълнителното дело; за това, че взискателят по изпълнителното дело [община] е бил обезпечен с възбрани върху имоти на обща стойност, многократно надвишаваща стойността на дълга, при което ответникът не е извършил никаква преценка на пропорционалността на намесата в правната сфера на ищеца чрез продължаване на изпълнителните действия, нито е съобразил прекомерната обезпеченост на взискателя, който и по двата АУЗД е един и същ – община Сопот, наложени от ЧСИ при явна несъразмерност с размера на задължението по изпълнителното дело; както и че неправомерният отказ на ЧСИ да спре в цялост изпълнителното производство влече неправомерността на всички изпълнителни действия, предприети след 13.06.2019г., а именно: публичната продан на имотите на ищеца, проведена в периода 13.01.2020г.-13.02.2020г.; насочването на принудителното изпълнение върху други два поземлени имота на ищеца; присъединяването на държавата в лицето на ТД на НАП-Пловдив като взискател; разпределението на сумите, постъпили от публичната продан на двете кантори на ищеца в полза на [община] и на Държавата нарушава чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, конкретно от нарушаване на изискването за пропорционалност на намесата в правото на ищеца на притежание и налага върху него прекомерно индивидуално бреме /„excessive individual burden”/.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, въззивният приел, че не е налице незаконосъобразен отказ на ЧСИ да спре изцяло принудителното изпълнение по изп. д. № 386/2017г. на основание постановеното Определение от 28.05.2019г. по адм. д. № 3187/2018г. на Адм.С-Пловдив. Отбелязал, че с това определение не е постановено спиране на изп. д. № 386/2017г., а е спряно само изпълнението на АУЗД от 2016г., който е само едно от изпълнителните основания, въз основна на които е образувано изп. д. № 386/2017г. Извел извод, че не е съществувало процесуално основание за спиране на цялото изп. производство, тъй като изпълнителното дело е образувано за събиране на вземания на [община] от дружеството ищец и въз основа на АУЗД от 2012г., като изпълнително основание, чието изпълнение не е спряно с това съдебно определение и не е имало пречка да се провеждат изп. действия във връзка със събиране на вземанията на взискателя [община] по този акт. Изтъкнал, че обратното би означавало да се отрече правото на взискател с подлежащо на изпълнение вземане, снабден с изпълнителен титул, за принудително събиране на същото. Приел, че основанието само за частично спиране на изпълнението следва именно от акта на съда, който го е постановил, а не следва от волята на ЧСИ, доколкото с определението на съда е спряно изпълнението само на АУЗД от 2016г., а не и на другото изпълнително основание, въз основа на което е било образувано изп. дело. Ето защо заключил, че продължаването на изп. производство по изп. дело № 386/2017г. относно вземанията на [община] по АУЗД от 2012г., чието изпълнение не е било спряно с определението на Адм.С-Пловдив, не съставлява неправомерно действие на ЧСИ. Изтъкнал, че към момента на образуване на изп. дело, а и понастоящем, процесуалният закон не предвижда ограничения на броя изпълнителни основания, въз основа на които може да се образува едно изпълнително дело, поради което и един взискател може да поиска, в рамките на едно изп. дело, да се събират вземанията му срещу един и същ длъжника по множество изп. титули. Респ. спирането по разпореждане на съд на изпълнението по един от тези титули не води до спиране на цялото изп. производство. Съобразил, че СИ няма нормативни правомощия сам да спре изпълнителното дело и в частта относно второто изп. основание /АУЗД от 2012г./, въз основа на което [община] се легитимира като взискател и кредитор на ищцовото дружество или пък да откаже да провежда изп. действия за събиране на това вземане. Обосновал неоснователност на доводите на ищеца за незаконосъобразност на отказа на ответника да спре изцяло изпълнението по изп. дело № 386/2017г.

Взел е предвид също, че още на 21.02.2017г., на основание чл. 191, ал. 2 от ДОПК, ЧСИ е изпратил до ТД на НАП-Пловдив уведомление за образуваното изпълнително производство срещу ищеца по делото, с което е указано, на основание чл. 191, ал. 3 от ДОПК, да се изпрати удостоверение относно това има ли започнато производство за принудително изпълнение или наложени мерки за обезпечаване на публични вземания срещу длъжника по делото, техния размер и вида на обезпеченията. Отбелязал, че съгласно чл. 191, ал. 3 от ДОПК, когато срещу имуществото на длъжника са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на ГПК, Държавата се смята винаги като присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. За тази цел съдебният изпълнител изпраща съобщение на Националната агенция за приходите за всяко започнато от него изпълнение и за всяко разпределение. Същото правило и задължение на ЧСИ е уредено и в чл. 458 от ГПК.

Въззивният съд е взел предвид, че на 30.05.2017г., по изп. д. № 386/2017г. е постъпило удостоверение от НАП от 29.05.2017г. за налични задължения на „Ш. В. Де Роз“ЕООД в размер на 35097.54 лева и за наложени обезпечителни мерки върху имуществото на длъжника. Съгласно удостоверението, е започнало принудително изпълнение спрямо ПИ с ид. ...................... по ККР, находящ се в [населено място]. С оглед на това извел извод, че считано още от 30.05.2017г., на основание чл. 458 от ГПК вр. чл. 191, ал. 3 от ДОПК, Държавата, чрез НАП-Пловдив е била присъединен взискател по изп. д. № 386/2017г., с вземания в посочения в удостоверението размер. За неоснователни поради това приел доводите на ищеца, че Държавата се присъединява като взискател по изпълнителното дело с претенция за вземане от ищеца на стойност 73443.59 лв. едва на 22.06.2020г. Изтъкнал установеното, че в хода на изп. производство, от НАП-Пловдив неколкократно са постъпвали нови удостоверения за размера на публичните вземания от „Ш. В. Де Роз“ЕООД /на 30.05.2017г., на 08.01.2019г. – 34823.02 лева; на 26.06.2020г. – 73443.59 лева; на 25.01.2021г. – 41999.52 лева; на 26.03.2021г. – 36625 лева/. Този факт изтъкнал като допълнителен аргумент в полза на извода, че основание за цялостното спиране на производството по изп. д. № 386/2017г. по описа на ЧСИ не е било налице. Отбелязал, че ако длъжникът оспорва съществуването или размера на публичните си задължения, за които е постъпила информация при ЧСИ и за които Държавата, чрез НАП е присъединен по право взискател, то същият разполага със средства за защита по реда на ГПК и ДОПК. По делото обаче приел, че няма данни длъжникът да е оспорил по надлежния ред съществуването на задълженията си към Държавата, за които по изп. д. е постъпило удостоверение.

От извода, че не е налице незаконосъобразен отказ на ЧСИ да спре изцяло принудителното изпълнение по изп. д. № 386/2017г. на основание определението от 28.05.2019г. по адм. д. № 3187/2018г. на Адм.С-Пловдив, въззивният съд обосновал извод и за неоснователност на доводите на ищеца за незаконосъобразност на всички последващи действия на ЧСИ по изпълнителното дело. В частност, този извод отнесъл за извършените публични продажби на двата СОС с идентификатори ......................... и .......................... по КК на [населено място], за сума в общ размер на 56998 лв., които приел за законосъобразно проведени в съответствие с процесуалните изисквания. Изтъкнал, че към момента на извършването им, длъжникът е имал непогасени задължения, както към взискателя О. С. така и към присъединените такива [община] и Държавата, чрез НАП-Пловдив. Втората публична продан на двата имота приел, че е протекла за времето от 13.01.2020г. до 13.02.2020г., като след обявяване на купувач, който е внесъл дължимата за имотите цена, на 20.02.2020г., са издадени постановления за възлагане на двата имота, които са влезли в сила 01.06.2020г. Посочил, че получените от проданта суми съответно 34658 лева и 22340 лева са разпределени от ЧСИ на 02.07.2020г. Към този момент съобразно заключение на тройна СОЕ пазарната стойност на всеки от обектите е била съответно 27982 лв. и 23564 лева. Така обосновал извод за неоснователност на иска за обезщетение на имуществени вреди в размер на 80 000 лева, представляваща пазарна стойност на продадените обекти, вследствие провеждането на принудително изпълнение по отношение на тези имоти, публичната им продан и разпределения на получената сума за погасяване задължения към взискателите по изп. дело.

По твърдението за неправомерност на действията на ответника, произтичаща от налагането на обезпечения, които са явно несъразмерни с размера на задължението по изпълнителното дело, въззивният съд съобразил, че изп. д. № 386/2017г. по описа на ЧСИ П. И. е образувано на 06.02.2017г. по акт за възлагане на кмета на община Сопот, с който е възложено събирането на публични задължения на „Ш. В. Де Роз“ЕООД в полза на [община] по два АУЗД, съответно от 2012г. и от 2016г. Задълженията по акта от 2012г. са били в размер общо 2621.98 лв., а по акта от 2016г. - общо 16171.55 лв.

На 22.03.3017г. СИ пристъпил към вписване на възбрани върху 2 самостоятелни обекта в сграда, 5 поземлени имота, ведно с находящите се в два от тях общо 12 сгради за задължения в размер на общо 23398.08 лева.

Въззивният съд съобразил, че към датата на налагане на възбраните върху посочените имоти /22.03.2017г./, редакцията на нормата на чл. 441 от ГПК гласи: „Частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение“. С ДВ, бр. 86 от 27.10.2017г., е приета нова ал. 2 на чл. 441 от ГПК, според която: „Налице е незаконосъобразно принудително изпълнение и когато съдебният изпълнител е наложил обезпечения, които са явно несъразмерни с размера на задължението по изпълнителното дело“. Приел, че доколкото със ЗИД на ГПК, с който е приета новата ал. 2 на чл. 441 от ГПК, законодателят не е придал изрично обратно действие на същата, то тя не е приложима в конкретния случай при преценката за законосъобразност на действията на ЧСИ по налагане на възбрани върху имотите на ищеца на 22.03.2017г. Взел е предвид, че към тази дата не е съществувала и разпоредбата на чл. 442а от ГПК, Обн., ДВ, бр. 86 от 27.10.2017г. Отбелязал обаче, че и двете разпоредби следва да се вземат предвид при преценката относно законосъобразността на извършените от ЧСИ действия по изп. д. № 386/2017г. след датата на влизането им в сила. Отчел в същото време, че и до изменението на ГПК/2017г., съразмерността на наложените от съдебния изпълнител обезпечителни мерки и предприетите изпълнителни способи въпреки липсата на изрична регламентация в закона, следва да се зачете с оглед наличие на баланс между интересите на кредитора и длъжника. Обосновал съответно, че следва да се прецени дали налагането на процесните възбрани върху имотите на ищцовото дружество е засегнало прекомерно и в необоснован обем интересите на длъжника и ако такова засягане е налице, дали вследствие това длъжникът е претърпял твърдяните вреди.

При тази преценка, съдът съобразил, че ЧСИ е наложил възбрана едновременно на 5 поземлени имота и 2 самостоятелни обекта /кантори/, като за неоснователно приел твърдението в исковата молба, че обезпечението е засегнало 19 имота. Съобразил, че действително, в един от поземлените имоти, с площ 10988 кв. м попадат и 10 сгради, а в друг, с площ 72366 кв. м – 2 сгради, но посочил, че въпросните сгради не се продават отделно от имотите, в които попадат, поради което посочването им по този начин, като отделни обекти, върху които е насочено изпълнението, е некоректно. От заключение на проведена по делото СОЕ определила пазарната стойност на възбранените имоти към датата на налагане на възбраните, приел, че същата на първия самостоятелен обект е 23450 лв., а на втория - 19740 лв.; на поземления имот в [населено място] - 83530 лв.; на поземления имот в [населено място] - 873810 лв.; на поземления имот в [населено място] с площ от 6.700 дка - 3540 лв. и на другия в същото населено място с площ 16.100 дка - 8760 лв.

При тези данни, за да обоснове извод за неоснователност на доводите на ищеца за явна несъразмерност между предприетото обезпечение и стойността на дълга допусната от ЧСИ без необходимата преценка на пропорционалност на намесата в правната сфера на длъжника, въззивният съд изтъкнал, че налагането на възбраните е предприето в самото начало на изп. производство, с цел запазване на недвижимите имоти в патримониума на длъжника. Посочил, че като вид обезпечителна мярка, възбраната не лишава по никакъв начин длъжника от възможността да ползва имота си по предназначение, а само прави непротивопоставими на взискателя евентуални негови разпореждания с него в полза на трети лица. В самото начало на изп. производство приел, че ЧСИ не може да прецени кое от установените имущества на длъжника /движими вещи, недвижим имоти, парични средства, вземания и др./, върху които може да се насочи принудителното изпълнение, би се реализирало, кога и за каква цена. Доколкото съгласно чл. 133 от ЗЗД, длъжникът отговаря за задълженията си с цялото си имущество, а съгласно чл. 442 от ГПК, изпълнението може да се насочи срещу всяка вещ или вземане на длъжника, обосновал, че не може да се приеме за прекомерно, а от там за неправомерно налагането на обезпечителни мерки върху имущество на длъжника, което номинално /на база известните на съдебния изпълнител данни за стойността му, напр. данъчна оценка или придобивна стойност по титул за собственост на длъжника/ надхвърля като стойност размера на дълга му. Отбелязал, че налагането на възбраната, само по себе си, има чисто обезпечителна функция. По искане на взискателя съдебният изпълнител може да прецени да пристъпи към принудителни действия само по отношение на отделни имоти или вещи на длъжника, както е процедирано и в конкретния случай. Изтъкнал, че тази преценка на взискателя, респ. на ЧСИ е винаги конкретна, доколкото, от една страна, е свързана с размера на вземането, поведението на длъжника, наличието на задължения към други взискатели, вида и характеристиките на съответното запорирано или възбранено имущество, възможността вземането да остане неудовлетворено, а от друга и с извършването на съответните разходи за осъществяване на изпълнителния способ спрямо конкретното имущество на длъжника. По конкретното изпълнение отбелязал, че ЧСИ е предприел по-нататъшни действия по описа и публичната продан само на три от имотите на длъжника, с най-ниски данъчни оценки, като в продължение на около 2г. се е опитвал неуспешно да ги продаде. По отношение на двата имота с най-висока стойност според СОЕ /в [населено място] и в землището на [населено място], О. С. , ЧСИ не е извършил никакви действия по принудително изпълнение, освен налагането на възбрана. А по отношение на поземлен имот в землището на [населено място], О. С. целият с площ от 72366 кв. м, вече е имало наложена възбрана и предприето принудително изпълнение за вземания на Държавата по друго изп. производство.

Въззивният съд съобразил, че възражението на длъжника за несъразмерност на наложените обезпечителни мерки е направено по изпълнението с молба от 17.12.2018г., заедно с искането за спиране на делото, а на 17.01.2019г. е представена данъчна оценка за имот 36498.504.48, с площ от 10998 кв. м, която действително надхвърля няколко пъти стойността на вземането на взискателя. Насроченият за 18.12.2018г. опис на този имот обаче така и не е извършен от ЧСИ нито на тази дата, нито впоследствие. Последващите действия на съдебния изпълнител са били насочени само спрямо поземлените имоти в [населено място], поради което приел, че несъразмерността в случая фактически е съобразена от ЧСИ с липсата на реално предприето принудително изпълнение върху имотите, несъразмерни по стойност на дълга. По отношение на първия имот в [населено място] са проведени 10 публични продажби, 9 от които обявени за нестанали, а по отношение на втория имот – проведени 7 продажби, всички обявени за нестанали. Съдът изтъкнал също, че според заключението на СОЕ, намиращите се в ПИ с ид. ............................ сгради /10 броя/, както и двете сгради в поземлен имот с идентификатор ..........................................., намиращ се в землището на [населено място], О. С. са в изключително лошо и занемарено състояние, което води до липса на пазарна стойност на същите. Ето защо възражението за несъразмерност на ищеца основано на наличните много на брой сгради приел и за необосновано. Извел решаващ извод, че действията на ЧСИ по налагане на обезпечение не могат да се считат за неправомерни на основание явна несъразмерност.

За да обоснове извод за неоснователност на довода за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС, въззивният съд приел, че практиката на ЕСПЧ, на която ищецът се позовава е неотносима към разглеждания случай. Съобразил, че в случая в исковата молба не се съдържа конкретно оплакване, че на ищеца, който е засегнат от мярка представляваща намеса в неговото „притежание“, не е предоставена разумна възможност да изложи позицията си пред компетентните органи с цел ефективно оспорване на тези мерки, нито, че не е разполагал с процесуални гаранции, за да се гарантира, че не е поставен в положение, в което жалбите му са ефективно ограничени и че не може да защити правилно своите интереси. От друга страна посочил, че по процесното изп. дело е имало и други взискатели с неудовлетворени парични вземания към ищеца /Държавата и община Карлово/, чиито права биха били засегнати от спирането на изпълнението. Ето защо обосновал, че не могат да бъдат споделени доводите на дружеството, че в настоящия случай, подобно на цитираното дело Мindek v. Сroatia, не е имало трета страна, чиито интереси биха могли да бъдат засегнати, ако принудителното изпълнение беше спряно изцяло и не се бе пристъпило към публична продан на имущество на длъжника. Изтъкнал от друга страна, че възбраните имат чисто обезпечителен характер и в случая по делото не е установено да са засегнали или ограничили, в това число прекомерно, правото на ищеца свободно и спокойно да ползва собствеността си. Ефектът от същите, регламентиран в чл. 452, ал. 1 от ГПК, е останал така, че евентуални разпореждания на длъжника с възбранените имоти ще е непротивопоставим на взискателя и присъединилите се кредитори. Въз основа на комплексен анализ на установеното по делото, а именно наличие на стари, непогасени задължения на длъжника към други кредитори; насочено изпълнение към негово имущество за събирането им /възбрана върху имот ид. ............................по ККР, представляващ земеделска земя, находящ се в [населено място] – с площ 73278 кв. м и запори върху банкови сметки/; липса на парични средства по банковите сметки и на други вземания към трети лица, обусловил извод, че налагането на възбрани върху няколко имота на длъжника не е било прекомерно, а напротив – било е наложително, предвид липсата на бързоликвидно имущество на длъжника, както и задълженията му към други кредитори, с цел запазване на съществуващото имущество в патримониума му.

За недоказани въззивният съд приел и твърдените от ищеца неимуществени вреди, намерили отражение в бизнеса на дружеството, вкл. и от показанията на свидетелите Ботев и К., които преценил като изолирани, пристрастни и некореспондиращи с останалите доказателства по делото.

Въззивният съд приел също, че до 04.02.2021г., по изп. дело не е постъпвала информация /от длъжника или по друг начин/, че с влязло в сила на 11.03.2020г. решение по адм. дело № 3187/2018г. на Адм.С-Пловдив АУЗД от 18.02.2016г. е обявен за нищожен. Длъжникът не е уведомил ЧСИ за същото, вкл. не е обжалвал извършеното от ЧСИ разпределение от 02.07.2020г., с което ищецът се позовава на неправомерно разпределение на средствата за погасяване на задълженията на длъжника по вече обявения за нищожен АУЗД от 2016г. Отбелязал, че в практиката на ВКС се приема, че съдебният изпълнител не е задължен да следи за развитието на материалното правоотношение между страните по изпълнението и служебно да съобразява действията си по изпълнителното производство с него, като може да съобрази тези обстоятелства, ако бъде уведомен за тях от някоя от страните по изпълнителното производство или от трето, засегнато от изпълнението лице и му бъдат представени надлежни доказателства за това. В настоящия случай, доколкото към момента на разпределението от 02.07.2020г., нито длъжникът, нито някой от взискателите е уведомил съдебния изпълнител за настъпилата промяна, ЧСИ е следвало да процедира съобразно разпоредбите на ГПК, третирайки изпълнението на вземанията по АУЗД от 2016г. единствено като спряно.

В заключение, съдът приел, че исковете са недоказани по основание. По делото не са установени осъществени от ответника неправомерни действия, в качеството му на ЧСИ, изразяващи се в несъразмерност на наложените по изп. дело № 386/2017г. обезпечения; незаконен отказ на съдебния изпълнител да спре изцяло изпълнението; незаконно изнасяне на публична продан на самостоятелните обекти в [населено място]; незаконно начислени от съдебния изпълнител такси и разноски по разпределение от 02.07.2020г. по изп. дело № 386/2017г. и по разпределение от 29.03.2021г. по изп. дело № 386/2017г. и незаконосъобразно превеждане на суми по обявен за нищожен АУЗД от 18.02.2016г. Предвид недоказаността на твърденията на ищеца за извършените от ответника, в качеството му на ЧСИ, неправомерни действия, за недоказани приел и твърденията на ищеца за причинени му от такива неправомерни действия имуществени и неимуществени вреди, които да подлежат на обезщетяване. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт.

Касаторът „Ш. В. Де Роз“ ЕООД обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими следните правни въпроси:

1/ В хипотеза, в която изпълнително дело е образувано за вземания, произтичащи от два АУЗД и впоследствие с влязъл в сила съдебен акт е постановено спиране на предварителното изпълнение по единия АУЗД следва ли ЧСИ да спре изпълнителното дело изцяло, ако вземането по него е многократно по-ниско от това по АУЗД, по който предварителното изпълнение е било спряно, кредитор по вземанията и по двата АУЗД е един и същ и в негова ползва са наложени обезпечения многократно надвишаващи по стойност вземането по АУЗД, по който предварителното изпълнение не е спряно?

2/ Допустимо ли е частично спиране на изпълнителното дело в хипотеза, различна от визираната в чл. 421 от ГПК?

3/ Приложими ли са пряко, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, правните стандарти по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, свързани с изискването за съразмерност на всяко ограничение в правото на притежание при насочване на принудително изпълнение върху имуществото на едно лице, при преценката за законосъобразност на действията на частния съдебен изпълнител и преди влизането в сила на чл. 441, ал. 2 от ГПК?

4/ Наличието на повече от един взискател освобождава ли съдебния изпълнител и съда от задължението да съобразят принципа на пропорционалност и да изберат такива изпълнителни мерки, които, доколкото е възможно, постигат удовлетворяване на вземанията с най-малка намеса в правото на собственост на длъжника?

5/ Преценката за несъразмерност на наложените от частният съдебен изпълнител обезпечения зависи ли от броя на имотите, обект на обезпечителни мерки или от тяхната пазарна оценка на имотите?

6/ За да е нарушено изискването за пропорционалност по смисъла на чл. 441, ал. 2 от ГПК и по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, достатъчно ли е наложените обезпечения да са явно несъразмерни или е необходимо да се е стигнало до насочване на изпълнението върху имущество, служещо за обезпечение и то да е на несъразмерно по-висока стойност от тази на дълга?

7/ При преценката дали действията на ЧСИ по налагането на обезпечение са диспропорционални коя стойност на имотите, върху които са наложени възбрани, следва да се има предвид – пазарната стойност на имотите към датата на налагане на възбрани върху тях или стойността, на която са продадени при публичната продан?

По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:

Първите два въпроса от изложението са поставени от касатора на плоскостта на поддържания и в касационната жалба довод за неправомерен отказ на СИ да спре изпълнителното дело в цялост след постановеното от съда спиране на предварителното изпълнение на АУЗД от 2016г. Конкретно, въпросите са за това допустимо ли е изпълнителното дело да бъде спряно частично – само по отношение на принудителното събиране на вземането по Акт за установяване на задължения със спряно изпълнение, когато предмет на изпълнение са вземания на един кредитор по два различни Акта за установяване на задължения, вземането по втория е в по-малък размер и е свръхобезпечено.

Въпросите са включени в предмета на делото и отговорите им са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, а с това и изхода на делото. С това е изпълнено общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК определящо приложното поле на касационното обжалване, но по въпросите не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В практиката си Върховният касационен съд е разяснил, че производството по принудително изпълнение действията на съдебния изпълнител /СИ/ са насочени към реализиране на признатото в съответното изпълнително основание притезание на кредитора към длъжника. До установяване на противното СИ е обвързан от установените в изпълнителното основание вземания, на които е поискано принудително изпълнение. В рамките на едно изпълнително производство кредиторът може да предяви различни свои притезателни права към същия длъжник, които да са обективирани в различни изпълнителни основания. Съдбата на вземането, предмет на принудително удовлетворяване в рамките на образуваното изпълнително производство по едно от изпълнителните основания не зависи от съдбата на вземането, предмет на същото производство по принудително изпълнение, произтичащо обаче от друго изпълнително основание. Когато едно от изпълнителните основания бъде обявено за нищожно, респ. бъде обезсилено или отменено, това не влече само по себе си същите пороци и на другото/другите изпълнителни основания, въз основа на които е образувано изпълнителното производство. Съответно основанията за спиране на изпълнението, възникнали за едно от изпълнителните основания, не съставляват автоматично основание за спиране на изпълнението и по останалите изпълнителни основания, предмет на производството по принудително изпълнение. Без значение в тази връзка е дали страните /кредитор и длъжник/ по различните изпълни основания са едни и същи и дали е образувано едно изпълнително дело въз основа на отделните изпълнителни основания или са образувани няколко различни изпълнителни дела, които впоследствие са присъединени /решение № 80/29.08.2023г. по гр. д. № 72/2023г. на ВКС, IV ГО/.

Случаите, в които е възможно спирането на изпълнителното производство са изброени в разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от ГПК, като извън тях спирането на изпълнението е допустимо само в изрично предвидените в закона случаи /чл. 464, ал. 1 от ГПК – спира се само предаването на сумата на кредитора, чието вземане се оспорва/. В практиката на ВКС се приема, че е допустимо спиране на изпълнителното производство само по отношение на определени изпълнителни действия или по отношение на определена част от вземането. Съдът може да наложи обезпечителна мярка, с която да спре изпълнението само по отношение на конкретно вземане или конкретно изпълнително основание, без това да засяга останалите вземания или основания, по които не са налице основания за спиране. Това е прието, че е в съответствие и с чл. 421, ал. 2 ГПК, който предвижда възможност за спиране на предварителното изпълнение само за съответната част от вземането – определение № 1276/26.05.2023г. по ч. гр. д. № 1486/2023г. на ВКС, III ГО и определение № 1337/13.05.2026г. по ч. т.д. № 885/2026г. на ВКС, I ТО.

В случая въззивният съд, за да обоснове извод за неоснователност на довода за незаконен отказ на ЧСИ да спре изпълнителното дело и в частта по вземането на О. С. произтичащо от Акт за установяване на задължения, чието изпълнение не е спряно от съда, е приел, че настъпилите в хода на изпълнението основания за спиране на изпълнителното производство по едно изпълнително основание не рефлектират автоматично върху останалите изпълнителни основания, по които не са настъпили такива основания. Допустимо е частично спиране на изпълнителното производство само по отношение на конкретното основание, като изпълнителните действия могат да продължат за останалите основания. Решавайки поставените от касатора въпроси от съдържанието на делото по този начин, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, а предпоставките на специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не са обосновани от касатора според критериите, посочени в ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, т. 4. Само твърдението, че липсва съдебна практика по даден въпрос, не е достатъчно за удовлетворяване на селективния критерий, касаещ точното прилагане на закона и едновременно с него – развитието на правото.

Всички следващи въпроси от изложението /№№ 3-7/ са на плоскостта на изискването за съразмерност на наложените обезпечителни мерки с размера на задължението. Отговорът на тези въпроси е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд и резултата по делото, поради което въпросите са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

С измененията на ГПК, обн. в ДВ бр. 86/2016г., конкретно в текстовете на чл. 441, ал. 2, чл. 442 а, чл. 507а и чл. 73а от ГПК, като условие за процесуалната законосъобразност на действията на СИ в изпълнителния процес, изрично се прогласи принципа за съразмерност на изпълнителните действия и предмета на изпълнителното дело. Съразмерността не е нов принцип – той е изведен от правната теория и съдебната практика по делата за обезпечения /преценката за адекватност на обезпечението и за избор на подходяща обезпечителна мярка/, но не беше изрично регламентиран в нарочна нормативна разпоредба, респ. нямаше законов текст, който да е пряко основание от СИ да се изискват само такива действия на принуда, които са съразмерни /количествено и стойностно/ с оглед целта на принудителното изпълнение – взискателят да се удовлетвори за вземането си. От тази гледна точка, принудителната мярка трябва да е способна да осъществи тази цел, да й съответства, но без да е прекомерна и да засяга неоправдано правната сфера на длъжника. Същевременно, константно е разбирането в практиката на ВКС, че съдебният изпълнител поначало не може да откаже да приложи посочен от взискателя изпълнителен способ върху секвестируемо имущество на длъжника. Единствено последният разполага с възможността да предложи на основание чл. 443 от ГПК изпълнението да бъде насочено върху друга вещ или вземане, или да бъде извършено само чрез някои от поисканите от взискателя начини на изпълнение. Ако СИ прецени, че предложеният от длъжника начин на изпълнение е в състояние да удовлетвори взискателя, той насочва изпълнението върху посочената от длъжника вещ или вземане, но освобождава от изпълнение посочените от взискателя имуществени обекти, след като той бъде удовлетворен. При действието на нормата на чл. 442а от ГПК /ДВ, бр. 86/2017г./ СИ може по възражение на длъжника да вдигне наложени обезпечителни мерки, когато установи, че са несъразмерни с размера на дълга, като при формиране на преценката си трябва да отчете „всички конкретни данни и обстоятелства по делото, процесуалното поведение на длъжника и възможността вземането да остане неудовлетворено“, като ще отговаря за вреди както в случая, когато те са произтекли от неправилното неуважаване на възражението на длъжника; така и когато в резултат на вдигане на мерките, някаква част от вземането на взискателя остане неудовлетворена. Затова, при преценката си за съразмерността на наложените мерки съдебният изпълнител, трябва да има предвид не само стойностното съответствие между дълга и запорираното и възбранено имущество /като известна несъразмерност е допустима/, но и комплекс от фактори с различна относителна тежест по конкретното дело и в хода на целия изпълнителен процес, които законодателят най-общо е посочил в чл. 442а ГПК. От мотивите към законопроекта на ЗИД ГПК – обн. ДВ бр. 86/2017г. и обсъжданията в Народното събрание, става ясно, че приетите законодателни промени целят да се избегнат случаите на насочване на принудителното изпълнение върху имущество на длъжника, чиято стойност многократно надхвърля размера на вземането на кредитора, както и предприемането от ЧСИ на множество изпълнителни действия, натоварващи длъжника с разноски, надвишаващи по размер сбора от главницата и лихвите по задължението му. Тези съображения са възприети в Решение № 14/15.02.2021г. по гр. д. № 3343/2020г. на ВКС, III ГО и в цитираните в него решения на касационната инстанция.

В случая, ищецът се е позовал на допусната от ЧСИ „явна несъразмерност” между стойността на дълга по изпълнителното дело и предприетото от ЧСИ обезпечаване на принудителното му събиране чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти на длъжника, пазарната стойност на два от които надвишава значително размера на дълга. За да обоснове неоснователност на този довод, въззивният съд е проследил цялата хронология на изпълнителното производство; наложените обезпечения – вписване на възбрана върху 2 самостоятелни обекта и 5 поземлени имота на длъжника, което приел, че само по себе си не съставлява противоправно поведение на СИ, като основание за ангажиране на специалната му деликтна отговорност; изтъкнал, че само стойностното несъответствие между пазарната цена на възбранените имоти и размера на вземането на взискателя не е обуславящо за да се приеме, че е налице несъразмерност, респ. непропорционално засягане на правната сфера на длъжника. Съдът е изложил допълнителни съображения, че вписването на възбраните е предприето от ЧСИ по взискане на взискателя в самото начало на изпълнителното производство, а явната несъразмерност, не може да се констатира от СИ преди извършването на описа и приемането на оценката и преди да се извърши проучване има ли други кредитори, които да се считат присъединени по право взискатели, чиито вземания ще се удовлетворяват привилегировано при осребряването на вещта. А държавата е винаги присъединен по право взискател в изпълнителния процес /чл. 458 от ГПК/. Отново по искане на взискателя О. С. СИ е пристъпил към принудително изпълнение върху поземлените имоти в землището на с. [населено място], общ. К., с най-ниска данъчни оценка съответно 569.80 лв., 229.60 лв. и 1139.70 лв., по отношение на които е извършен опис и оценка. Само на тези 3 поземлени имота, два от които /ПИ № 011002 с площ 2.700 дка и ПИ № 011003 с площ 13.400 дка/ след началото на изп. производство са обединени в един имот с № 011027, с площ 16.100 дка, са проведени многократни публични продажби, обявени за нестанали. По молба на взискателя О. С. СИ е пристъпил към опис и обявяване на публична продан на СОС с идентификатори.............................. и ......................................... по КК на [населено място]. А спрямо двата най-големи имота на длъжника, които са на най-висока стойност, освен наложените възбрани, ЧСИ не е предприел никакви действия по принудително изпълнение. Съдът е отчел, че преценката за съразмерност не е изолирана и не се изразява само в стойностно сравнение между дълга и обезпеченията, а релевантни са още комплекс от факти и обстоятелства характеризиращи конкретния случай: наложените обезпечения и предприетите изпълнителни способи, поведението на страните по делото, конкретните възможности за удовлетворяване на вземането и за погасяване на дълга, съпоставил всички конкуриращи се интереси, включително правото на собственост на длъжника и т. н.

При изложените от въззивния съд мотиви защо в конкретния случай не е налице явна несъразмерност на наложените от ЧСИ обезпечителни мерки и предприетите от него изпълнителни способи, по смисъла на чл. 442а, ал. 1 от ГПК, въпросите в изложението не са решени в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Оплакванията на касатора за неправилност на решаващите изводи на съда предполагат извършване на преценка по обосноваността и правилността на съдебния акт. А тази преценка е извън правомощията на ВКС в рамките на настоящото предварително производство по селекция на касационната жалба по чл. 288 вр. чл. 280 от ГПК.

Ето защо по тези въпроси също не е налице специалният критерий за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съответно приложното поле на касационното обжалване по тях е изключено.

Касационната инстанция отчита също, че достигайки до извод за липса на несъразмерност на обезпеченията, предприетите изпълнителни способи и размера на дълга, въззивният съд не е отрекъл конвенционните стандарти по чл. 1 от Протокол 1 къв КЗПЧОС за защита на правото на собственост – законност, легитимна цел и пропорционалност, като част от вътрешното ни право и не е ограничил преценката си след датата на влизането в сила на чл. 441, ал. 2 от ГПК/2017г. Изрично съдът е посочил, че и до изменението на ГПК/2017г., съразмерността на наложените от съдебния изпълнител обезпечителни мерки и предприетите изпълнителни способи, като принцип, следва да се приложи в случая и да се прецени на плоскостта дали наложените от ЧСИ обезпечения са засегнали прекомерно и в необоснован обем интересите на длъжника, независимо, че не е бил изрично нормативно закрепен в определена законова разпоредба. Същевременно, като е приел, че цитираната от страната практика на ЕСПЧ не е относима към разглеждания случай, въззивният съд не е отрекъл правните стандарти, изведени от практиката на ЕСПЧ, като общовалидни и приложими към всички случаи, засягащи правото на мирни притежания по чл. 1 от Протокол № 1 от Конвенцията, нито задължителната сила на окончателните решения на ЕСПЧ. Доводите на касатора в този смисъл са неоснователни.

Неоснователен е и доводът за очевидна неправилност на въззивното решение. Такава не е видима от мотивите на акта. Не се установява грубо вътрешно противоречие на изводите на съда с правилата на формалната логика, не е приложена несъществуваща правна норма, нито е приложена правна норма противно на нейния действителен смисъл. Позоваването на приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК не отговаря на изискванията за квалифицирана неправилност на съдебния акт, то е формално.

При служебно извършената проверка съдът в случая не установи обжалваното решение на Апелативен съд – Пловдив да е вероятно нищожно или недопустимо. Ето защо касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът по касация П. С. И. – ЧСИ има право на поискани разноски. Доказаният размер на разноските под формата на платено възнаграждение на адвокат възлиза на сумата от 1500 евро. В този размер, разноските следва да се възложат в тежест на касатора.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК касационна жалба на „Ш. В. Де Роз“ ЕООД, подадена чрез процесуален представител адв. М. Д. насочена против частта от въззивно решение № 190/07.11.2025г. постановено по в. гр. д. № 458/2025г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с която е потвърдено първоинстанционно решение за отхвърляне на осъдителните искове за сумите от 388.71 лева – за имуществени вреди от начислени от съдебния изпълнител такси и разноски по разпределението от 29.03.2021г. и за сумата от 1721.57 лева – за имуществени вреди, представляващи лихви начислени върху вземане по АУЗД от 30.08.2012г. поради незаконосъобразно разпределение от 02.07.2020г. и незаконосъобразно превеждане на суми по обявен за нищожен АУЗД от 18.02.2016г., ведно със законна лихва за забава за минал период и от исковата молба.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 190/07.11.2025г. постановено по в. гр. д. № 458/2025г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в останалата част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Ш. В. Де Роз“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на ЧСИ П. С. И., рег. № .............. и с район на действие, този на ПОС, сумата от 1500 евро, представляваща разноски за касационна инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба на „Ш. В. Де Роз“ ЕООД е оставена без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок, който за касационния жалбоподател започва да тече от получаване на съобщението за постановяването му, а в частта, с която не е допуснато касационно обжалване – определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.