7 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 2947/04.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

З. Р.

като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 3109 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. В., чрез процесуалния му представител, срещу въззивно решение № 65 от 12.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 73/2025 г. по описа на Окръжен съд-Ямбол, с което след отмяна на решение № 684 от 02.12.2024 г., поправено с решение № 18 от 16.01.2025 г., двете постановени по гр. д. № 342/2024 г. по описа на Ямболския районен съд, е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от Д. С. В. против М. М. В. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за заплащане на сумата от 15 835, 49 лв., от които: 11 660, 49 лв. - съставляващи 1/2 ид. част от заплатените парични суми от ищеца за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2023 г. и сумата от 4 175,00 лв.- съставляваща погасени суми от ищеца за периода от 08.10.2022 г. до 11.09.2023 г. по договор за финансов лизинг № 183706433407 от 28.08.2018 г., като дадени на отпаднало основание, ведно със законната лихва върху сумата от 15 835,49 лв., считано от датата на подаване на исковата молба- 01.02.2024 г. до окончателното изплащане, и иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5 433,02 лв. обезщетение за забава като неоснователни.

В касационната жалба се поддържа оплакване, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата се релевира довод, че правните изводи на въззивния съд противоречат на установената по делото фактическа обстановка. Поддържа се твърдение, че в конкретния случай е налице типичната хипотеза на неоснователно обогатяване, който правен институт почива на принципа за справедливостта, който изисква всяко едно имуществено разместване да е правно оправдано. Сочи се, че в процесния случай се явява безспорно установено и доказано, че е налице обедняване на ищеца - именно с размера посочен като главница-сумата от 15 835.49 лева, ведно с лихва за забава така, както е предявена. Отбелязва се, че това обедняване за Д. В. е правопропорционално на същата сума, с която за негова сметка се е обогатила неоснователно М. В. - чрез еднолично придобиване на правото на собственост върху процесния лек автомобил. Прави се извод, че по този начин реално се е увеличило имуществото й, като същевременно е налице и другият елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване - че посоченото имуществено разместване произтича от един и същ факт и/или група факти. Поддържа се довод, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси:

1. Обогатява ли се неоснователно единият съпруг за сметка на другия съпруг, когато след прекратяване на гражданския брак първият става едноличен собственик на вещ закупена чрез сключен по време на брака лизингов договор, по който част от лизинговите вноски са платени по време на брака, а друга част са платени от другия съпруг по време на фактическа раздяла, а трета част след прекратяване на сключения граждански брак ?

2. Възниква ли регресно право на единия съпруг срещу другия съпруг, след прекратяване на сключения граждански брак по съдебен ред, когато единият съдлъжник /бивш съпруг / е изпълнявал солидарните си задължения за заплащане на месечните вноски по договор за банков кредит и /или финансов лизинг за закупуване на движима вещ с цел задоволяване на нуждите на семейството, за да бъде възстановено имущественото равновесие, при положение, че вещта е придобита еднолично от другия съпруг ?

3. Когато изплащането на вноските по договор за лизинг на движима вещ, сключен с един от съпрузите приключва след прекратяването на брака и лизингодателят прехвърля правото на собственост върху вещта само на този съпруг при положение, че една част от вноските са изплащани по време на брака, а друга част - по време на фактическата раздяла от другия съпруг, възможно ли е отношенията между бившите съпрузи да се уредят не чрез делба на СИО, при която квотите се определят в зависимост от приноса на всеки един от тях, а да се уредят чрез института на неоснователното обогатяване?

4. За статута на придобитата чрез договор за лизинг движима вещ - дали тя влиза в обхвата /състава/ на СИО, придобита чрез сключен по време на брака лизингов договор, по който една част от вноските са изплатени по време на брака, друга част са изплатени само от единия съпруг по време на фактическата раздяла и трета част - след прекратяване на брака само от другия съпруг?

5. Длъжен ли е съдът да изследва вътрешните отношения между съдлъжниците /бивши съпрузи/ и ако констатира, че не следва друго от тези отношения да приложи императивната правна норма на чл. 127, ал. 1 ЗЗД, като приеме за установено, че дължимото от тях е по равно ?

6. Допустимо ли е да се приеме, че в отношенията между солидарните длъжници по лизингов договор със сложен фактически състав, при положение, че всеки един от тях е заплатил различен размер от дължимите месечни вноски, през различен период от време, че няма неуредени облигационни отношения между тях, когато изплащането на лизинговите вноски приключва след прекратяване на брака и лизингодателят прехвърля правото на собственост само на единия съпруг?

7. Приложима ли е разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от СК, като солидарност, определена от закона, когато съпругът е уговорил с кредитора, че встъпвайки в дълга на първоначалния длъжник - негов брачен партньор, отговаря солидарно с първоначалния длъжник?

8. Периодичните парични задължения, които солидарните длъжници по един договор за финансов лизинг са поели, наемна цена ли са или представляват анюитетна вноска по погасителен план, уточняващ частично възстановяване на получен от тях паричен заем?

9. Каква е съдбата на сделка, постигната при уговорен модалитет - бъдещо несигурно събитие, когато отлагателното условие стане обективно невъзможно?

В срока по чл. 287 ГПК ответната страна М. М. В., чрез своя процесуален представител, оспорва касационната жалба и прави искане да не бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение. Релевира възражение, че поставените от жалбоподателя въпроси не са включени в предмета на спора и не са обусловили правната воля на въззивния съд. Излага и доводи по правилността на обжалваното решение.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, поддържаните от касатора доводи и становището на насрещната страна по спора, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е посочил, че съобразно твърденията, изложени в исковата молба, предявената претенция следва да бъде квалифицирана като такава по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание, каквато правна квалификация е била дадена от районния съд с доклада по делото по чл. 146 от ГПК. До този извод решаващият съд е достигнал, като се е позовал на поддържаното от ищеца в исковата молба, а именно, че до фактическата му раздяла с ответницата на 07.10.2022 г. сумите за погасяване на задълженията по договора за лизинг са били превеждани по сметка на лизингодателя и представляват семейни средства, а след фактическата раздяла до 25.09.2023 г. сумите са били превеждани от него и представляват негови лични средства, като намеренията на страните били след погасяване на лизинговите вноски да придобият лизинговия автомобил в режим на съпружеска имуществена общност. С прекратяването на брака между страните обаче, според твърдението на ищеца, това основание е отпаднало, поради което претендира връщането на половината от заплатеното от бившите съпрузи по договора за лизинг преди фактическата им раздяла на 07.10.2022 г. в размер на 11 660,49 лв. и заплатеното от него по договора за лизинг след фактическата раздяла до 11.09.2023 г. в размер на 4 175,00 лв., с които суми твърди, че ответницата се е обогатила. Въззивният съд е допълнил, че неправилната правна квалификация на предявения иск е резултат от неправилно приложение на материалния закон и този порок съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение, както и за разрешаване на спора по същество, а не води до недопустимост на решението, тъй като първоинстанционният съд не се е произнесъл извън заявените факти и искане, т. е. по непредявен иск. Посочил е, че основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за връщане на сума в размер на 15 835,49 лв. /след изменение на иска/, от които 11 660,49 лв. - съставляващи 1/2 ид. ч. от депозираните парични суми по договор за лизинг по време на брачното съжителство на страните за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2022 г. и сумата от 4 175 лв., съставляваща погасени суми по договора за лизинг по време на фактическата раздяла на страните през периода от 08.10.2022 г. до 11.09.2023 г., по който страните отговарят солидарно - ищецът в качеството му на съдлъжник, а ответницата в качеството й на лизингополучател, е обусловена от установяване по безспорен начин на настъпило за ищеца обедняване за сметка на обогатяването на ответницата, както и на обстоятелството, че разместването на имуществените блага е настъпило по силата на валидно правоотношение между тях, чието действие е отпаднало. Обяснил е, че в процесния случай със сключването на договора за финансов лизинг между бившите съпрузи и третото за спора лице - лизингодател, ищецът Д. С. В. е поел задължение като съдлъжник да отговаря за изпълнението на задълженията на лизингополучателя по договора за лизинг. Посочил е, че бившите съпрузи са били солидарно отговорни за изпълнението на задълженията по договора за лизинг и извършените от тях плащания до фактическата им раздяла са били на основание този договор. Приел е, че основанието за плащане на лизинговите вноски от страните не е отпаднало с фактическата раздяла между тях, нито с прекратяването на брака им, доколкото всеки един от тях е длъжен да погасява задълженията си по лизинговия договор. Направил е извод, че плащането от ищеца на процесните суми по договора за лизинг както преди фактическата раздяла между страните, така и след това, не води до основателност на претенцията му за връщане на сумите, доколкото самият ищец е страна по договора за лизинг. Посочил е, че от заключението на вещото лице по възложената допълнителна съдебно - счетоводна експертиза, се установявало, че общо платеното по договора за лизинг е в размер на 38 797,29 лв. за периода от 31.08.2018 г. до 04.10.2023 г., от които от ищеца са били заплатени за този период 7 829,05 лв. Приел е, че ищецът е дължал изпълнение по договора за лизинг и платените от него суми са именно въз основа на възникналото валидно облигационно правоотношение по този договор между него като съдлъжник и лизингодателя по договора за лизинг, което е продължило да съществува както след фактическата раздяла между съпрузите, така и след прекратяване на брака им във вида, в който е възникнало. Допълнил е своите изводи, като е посочил, че спецификата на семейните отношения, регулирани от СК, изключва приложението на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, докато съпрузите са в брак. Обяснил е, че платеното тогава за погасяване на поети задължения за задоволяване на нуждите на семейството, независимо от титулярството по платежните документи, е с общи средства и в изпълнение на задължението по чл. 17 от СК, според която разпоредба всеки от съпрузите е длъжен да осигурява благополучието на семейството, съобразно своите възможности, имущество и доходи. Поради това е приел, че съпругът, платил по време на брака поети за нуждите на семейството задължения със семейни средства, не може да иска половината им от другия съпруг. В заключение е направил извод, че доколкото по делото не са били установени елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване, предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Направил е извод, че поради отхвърлянето на главния иск като неоснователен, то следва да бъде отхвърлен и акцесорния иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на лихва за забава до датата на завеждане на искова молба, както и претенцията за заплащане на законна лихва върху исковата сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

При тези мотиви на въззивната инстанция първите три правни въпроса са обуславящи, тъй като са свързани с решаващите изводи на съда и поради това осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са свързани най-общо с предпоставките, които следва да бъдат налице, за да възникне отговорността по чл. 55 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД и които обобщени и преформулирани от настоящия състав на ВКС, съгласно разясненото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до въпроса:

Какви са предпоставките за приложението на съставите на чл. 55 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД и какво e разграничението на различните уредени от закона случаи с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и с оглед на различните правни последици?

В Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС е разяснено, че в чл. 55 ЗЗД са уредени три различни фактически състава, а чл. 59 ЗЗД има предвид отделен фактически състав. Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. При втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. При третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила. Когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД.

Във връзка с приложението на института на неоснователното обогатяване е създадена многобройна практика на ВС и ВКС и именно, за да бъде проверено съответствието на въззивното решение с тази практика следва същото да бъде допуснато до касационно обжалване по преформулирания по-горе от съда правен въпрос.

Обстоятелството за статута на придобитата чрез договор за лизинг движима вещ - дали тя влиза в обхвата /състава/ на СИО, придобита чрез сключен по време на брака лизингов договор, не е било въведено от страните като част от спора и съответно не е коментирано от въззивния съд, поради което по въпрос № 4 отсъства общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросите под номера 5 и 6 са свързани с приложението на разпоредбата на чл. 127 ЗЗД и по тях съдът ще се произнесе с акта си по същество на правния спор.

Въпросите с номера 7, 8 и 9 са неясно формулирани и без връзка с конкретния съдебен казус и обжалвания акт. Поради изложеното съдът не следва да допуска въззивното решение до касационен контрол по тези въпроси.

Мотивиран от изложените съображения, състав на Четвърто гражданско отделение при Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 65 от 12.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 73/2025 г. по описа на Окръжен съд-Ямбол.

Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 619.43 евро в противен случай касационната жалба ще бъде върната.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.