ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1617

гр. София, 04.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 930 по описа на съда за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 22 от 18.02.2026 г., постановено от Окръжен съд – Кърджали по в. т.д. № 321 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 321 от 26.06.2025 г., постановено от Районен съд – Кърджали по гр. д. № 1687 по описа на съда за 2024 г., с което касаторът е осъден да заплати на „СТИЛМЕД-СА“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], следните суми: сумата в размер на 24 318.11 лв. с ДДС - главница, представляваща неплатена сума по фактура № [ЕГН] от дата 19.10.2023г., както и сумата от 3 612.56 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 19.10.2023 г. до 14.11.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба - 15.11.2024 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на атакуваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени, със законните последици.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът заявява, че счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по /според касатора/, „процесуалноправни“ въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд:

1. Представлява ли издадена фактура, осчетоводена от страните, достатъчно доказателство за възникване на договор за търговска продажба, когато се оспорва възлагането и приемането на доставката?

2. Може ли фактурата сама по себе си да установява сключен договор за търговска продажба между търговец и община без други доказателства за възлагане?

3. Следва ли съдът да приеме за доказано облигационно отношение само въз основа на фактура и счетоводни записвания, когато се твърди липса на представителна власт на лицето, подписало приемо-предавателния протокол?

4. Води ли неспазването на вътрешните правила за предварителен финансов контрол в общинска администрация до недействителност или непротивопоставимост на поетото задължение?

5. Следва ли съдът да съобрази вътрешните правила за поемане на финансови задължения на общината при преценка дали е възникнало валидно облигационно отношение?

Касаторът излага, че ако в решение на ВКС бъде даден отговор на поставените въпроси, ще се избегне постановяването на противоречиви решения, като ще се създаде практика по прилагането на този въпрос за в бъдеще и ще се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, каквато е функцията на касационното производство - унифициране на правоприлагането, съгласно TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел в мотивите си, че:

От фактическа страна по делото се установява, че между страните е сключен договор за покупко-продажба на стоки. Фактура с № [ЕГН] от 19.10.2023 г. и с предмет вземане за продажна цена на материали по протокол от 19.10.2023 г. за доставка на пясък за помощно футболно игрище на стадион „А. А. [населено място], е подписана от кмета по това време на [община] А., който, разпитан в съдебно заседание, заявява, че подписът е негов. Съдът сочи, че фактурата обективира договор за покупко-продажба, сключен от кмета, като законен представител на ответната община. По делото е представен и двустранно подписан протокол за приемане на извършена услуга от 19.10.2023 г., който удостоверява факта на изпълнение и приемане без възражения от страна на възложителя на доставените материали.

Ответникът не твърди и не доказва изпълнение на задължението си за заплащане на дължимата продажна цена.

Свидетелските показания установяват еднопосочно, че ищецът е изпълнил задължението си за предаване на стоките, предмет на процесния договор.

От заключението по приетата по делото ССчЕ, която съдът изцяло кредитира, се установява, че процесната фактура е надлежно осчетоводена и от двете страни; че счетоводствата им се водят редовно, както и че размерът на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД съответства на исковата претенция. Вещото лице установява също така, че по процесната фактура не е извършено плащане

При така приетото по делото от фактическа страна, въззивният съдебен състав е споделил изводите на първоинстанционния съд за това, че съдебната практика приема, че фактурата е годно доказателствено средство за установяване както на договора за търговска продажба, когато съдържа необходимите елементи от съдържанието на сделката, така и че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на получателя на стоката, включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. С оглед редовното осчетоводяване в счетоводствата на страните на задължението на ответника към ищеца по процесната фактура и по аргумент на чл. 55, ал. 1 ТЗ, съдът е направил извод, че извършените счетоводни записвания съставляват доказателство за наличието на твърдяната от ищеца сделка, по силата на която ответникът е приел извършената в негова полза доставка, срещу което в негова тежест е възникнало задължението да плати на ищеца дължимата по нея продажна цена в доказания размер на 24 318.11 лв. с ДДС. Като не е сторил това, ответникът дължи и заплащане на обезщетение за забава в размер на сумата от 3 612.56 лева за периода от 19.10.2023 г. до 14.11.2024 г.

По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, въззивният състав е посочил и следното:

По силата на чл. 327 от ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за предаване на вещите, предмет на договорното правоотношение.

В случая, ищецът основава вземането си по отношение на ответника на двустранно подписана от страните по делото фактура № [ЕГН] от 19.10.2023 г. В решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 96/26.11.2009 г. по т. дело № 380/2008 г. на ВКС, I т. о. и решение № 211 от 30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., е прието, че фактурата може да бъде доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид стойност, начин на плащане, страни, време и място на издаване. В тази връзка оспорването на сключен между страните договор за търговска продажба, съдът е намерил за неоснователно, доколкото представената по делото фактура съдържа необходимите индивидуализиращи белези на правоотношението, по повод на което е издадена - страни, предмет и цена за придобиване правото на собственост върху вещите, обект на продажбата. Съществуването на обективираното във фактура № [ЕГН] от 19.10.2023 г. продажбено правоотношение и фактът на доставката на стоките се подкрепят и от показанията на разпитаните свидетели, както и от заключението на ССчЕ. Процесната фактура, на която ищецът основава вземането си, съдържа всички изброени реквизити. С предаването на процесната вещ съгласно чл. 24, ал. 2 от ЗЗД и с полагането на подпис от представител на купувача, ответникът е признал, че стоката, предмет на процесния договор за търговска продажба, му е предадена, т. е. продавачът е изпълнил своите основни правни задължения, породени от договора за търговска продажба. При изпълнението на насрещната престация за предаване на стоката, предмет на договора, правното задължение на купувача за заплащане на цената е станало изискуемо. Не се спори, че ответникът не е заплатил цената на стоката, поради което искова претенция на ищеца следва да бъде уважена, както следва да бъде уважен и акцесорният иск по чл. 86 от ЗЗД, тъй като ответникът е изпаднал в забава от датата на падежа на задължението - 19.10.2023 г., обективирано в процесната фактура.

Относно направеното във въззивната жалба оплакване, че при липса на заявка за извършване на разход, задължителна за извършването на предварителен контрол преди поемане на задължение, съгласно приетите в [община] процедури, според въззивния съд следва да се приеме, че тази липса не може да породи съмнения, че такъв договор действително е сключен и [община] е задължена по него. И това е така, защото съществуващите въз основа на издадени от кмета на общината заповеди за приемане на процедури, в частност - Процедура за предварителен контрол при поемане на финансово задължение и извършване на разход в Общинска администрация - Кърджали; Процедура за предварителен контрол при поемане на финансови задължения и извършване на разходи от второстепенните разпоредители с бюджет в [община] и Правила за функциониране на Системата за финансово управление и контрол в [община], са вътрешноведомствени актове, които касаят вътрешноорганизационни процеси и отсъствието на изискуемите се от тях документи и/или процедури могат да доведат до друг вид отговорност/ напр. трудовоправна, административноправна или наказателноправна/, но не могат да породят съмнения за наличието на процесните договорни правоотношения.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая по делото не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

В обосноваване на това по т. 1 от цитирания законов текст, касаторът не посочва конкретна съдебна практика измежду уредената в същия /включително с оглед задължителните за съдилищата разяснения на точния му смисъл, дадени в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г./, по отношение на която практика въобще да може да се извърши обоснована преценка дали въззивното решение й противоречи или не.

Не е обоснован с конкретни твърдения в насоките, дадени със задължителните за съдилищата разяснения в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., и претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 22 от 18.02.2026 г., постановено от Окръжен съд – Кърджали по в. т.д. № 321 по описа на съда за 2025 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: