РЕШЕНИЕ

№ 260

гр. София, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Петя Колева

Членове:Пламен Дацов

Иван Стойчев

при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова

в присъствието на прокурора А. Б. Петрова

като разгледа докладваното от П. Д. К. наказателно дело от общ характер № 20268002200316 по описа за 2026 година Касационното производство е образувано по протест на Окръжна прокуратура – Пловдив срещу Присъда рег. № 15/12.02.26 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, постановена по ВНОХД №539/2025 год.

С протеста са релевирани касационните основания визирани в чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като се моли за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В хода на съдебното производство пред Върховния касационен съд(ВКС) подсъдимият Д. К. Д. не се явява, представлява се от упълномощения му защитник – адв. З.. Прокурорът от ВКП поддържа протеста и е на мнение, че релевираните с него оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд са основателни. Счита, че актът е постановен при липса на мотиви, заслужаващ отмяната му само на това основание. Прокурорът смята, че ОС-Пловдив е допуснал и съществени процесуални нарушения при оценка на доказателствата, изразяващи се в неправилно отхвърляне като недопустими показанията на св. К., неправилна оценка на показанията на св. К., а също така и липса на оценка на информацията от протокола за претърсване и изземване, водещи в своята съвкупност до липса на обективен, всестранен и пълен анализ на всички обстоятелства по делото, което е довело до пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд.

Адв. З. пледира за потвърждаване на въззивната присъда като правилна и законосъобразна, излагайки съображения в посока – че обстойно са обсъдени всички доказателства по делото и е възприет единственият правилен извод – този за оправдаване на подсъдимия.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

С Присъда рег. № 212/27.11.2024 год. по НОХД № 3929/2023 год., Районен съд – Пловдив е признал подсъдимия Д. К. Д. за виновен в това, че на 16.03.2018 г. в гр. П. е държал предмети ADR свидетелство за водач, превозващ опасни товари, образец 2013 г., №***, издадено от ИААА при МТИТС, на името на Г. А. К., ЕГН **********, и карта за квалификация на водач на МПС №***, издадена от МТИТС на името на св. Г. А. К., ЕГН ********** – и оръдие – лупа, за които е знаел, че са предназначени за съставяне на неистински официални документи за придобита професионална квалификация – престъпление по чл. 308, ал. 7, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК и прилагайки чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК го е осъдил на наказание „пробация“ за срок от една година, при изпълнението на пробационни мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител.

Производството по ВНОХД № 539/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив е образувано по жалба на подсъдимия. Съдът е отменил осъдителната присъда на РС – Пловдив и е постановил нова Присъда рег. № 15/12.02.26 г., с която е оправдал подсъдимия по така повдигнатото му обвинение.

Срещу тази присъдата на Окръжен съд – Пловдив е подаден касационен протест, очертаващ рамката на настоящата касационна проверка.

Протестът е подаден от процесуално легитимирана страна – прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив, в срока за касационно обжалване, поради което е допустим.

Разгледан по същество, същият е неоснователен.

От оплакванията, които следва да бъдат подведени под касационния повод на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, първостепенно разглеждане настоящият съд дължи на твърдяната от прокурора липса на мотиви, тъй като, в случай че такава бъде установена, по нататъшната проверка не би била необходима. Това възражение не се споделя от ВКС. Двете предходни инстанции са установили, а между страните няма и спор, че на инкриминираната дата подсъдимият Д. е държал в себе си процесните ADR свидетелство за водач, превозващ опасни товари и карта за квалификация на водач, обявени за невалидни, както и лупа.

Изводите на двете съдилища за виновността на подсъдимия са противоположни. Докато РС – Пловдив е счел, че установеното по делото от обективна страна е достатъчно да обуслови доказателствен извод за наличието на пряк умисъл у дееца, при каквато форма на вината е единствено мислимо осъществяването на инкриминираната престъпна дейност, то въззивният съд, след извършен собствен доказателствен анализ е достигнал до обратния извод. Твърдяното от прокурора съществено процесуално нарушение за липса на мотиви не е налице, тъй като волята на контролирания съд е ясно изводима от изложените в атакувания акт съображения. В същността си това възражение цели да подкопае извода на решаващия съд за липсата на достатъчно доказателствата, обуславящи наличието на извършено престъпление по чл. 308, ал. 7, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1 от НПК. В практиката си, ВКС нееднократно е подчертавал, че преценката за достатъчността на доказателствените източници да обусловят един или друг фактически извод, е суверенно правомощие на решаващия съд, стига да е проследим пътят, по който това е сторено. В същата степен това е важимо и относно преценката за достоверността и надеждността на доказателствените източници, за което ще стане дума по-нататък. Независимо, че посочените предмети, намерени у подсъдимия, са били обявени за невалидни и откраднати, ОС – Пловдив спазвайки процесуалните стандарти обосновано, всестранно и непротиворечиво е достигнал до заключение, че по делото липсват убедителни данни, които да установяват начина, по който той самият се е сдобил с тях, а оттам да бъде направен и еднозначният извод за знанието или предположението на Д., че тези вещи ще бъдат използвани за престъпни цели.

Контролираният съд е обсъдил и още едно важно обстоятелство във връзка с обективния анализ, че събраните доказателства не могат с категоричност да опровергаят обясненията на подсъдимия, за това как той се е сдобил с тях. Ето защо, така формираното вътрешно убеждение на ОС – Пловдив е законосъобразно изведено. С оглед на казаното току що, не може да бъде споделен и упрекът за приложен от този съд „завишен“ стандарт на доказване относно подлежащите на доказване обстоятелства по конкретното дело. Ц. Р. № 294 от 2013 г. по н. д. 1043/13 год. на ВКС, II НО по никакъв начин не допринА.

за изясняване съдържанието на понятието „стандарт на доказване“, извън вече известното, че обстоятелствата от предмета на доказване следва да бъдат установени по несъмнен начин.

Впрочем препратката от въззивния съд към това решение е в подкрепа на извода за допустимост на свидетелските показания на полицейски служители, за обстоятелства станали им известни в хода на оперативната им работа. Иначе казано за обстоятелства, които са възприели лично и непосредствено. Извод, който настоящата инстанция изцяло споделя.

(изкл. чл. 118, ал. 2 НПК). Отнесени към настоящото дело, тези изводи не подкрепят аргументацията на прокуратурата за допуснато съществено процесуално нарушение. Това е така, защото случаите не са идентични. Докато цитираната практика се отнА. до лични възприятия на свидетеля, тук положението е различно, имайки предвид, че св. К. нито е извършвал наблюдението на контролираните лица, нито е присъствал на срещата помежду им. Ето защо, контролираният съд правилно е обобщил, че показанията на този свидетел, в тази му част, представляват негова лична интерпретация на експлоатираните СРС, навярно след запознаване с тях, в служебно качество. Доколкото начинът за приобщаване на специалните разузнавателни средства е изрично регламентиран от закона (чл. 125, ал. 2 НПК, чл. 132, ал. 2-4 НПК, чл. 25 и сл. ЗСРС) то наличието по делото на веществените доказателствени средства от използваните СРС, така както протокола за тяхното изготвяне, предопределя информацията добита от разпита на св. К., като вторично(производно) доказателство, което не може да подмени първичното такова. Ето защо, това възражение на прокурора следва да бъде оставено без уважение.

За пълнота следва да се отбележи и още нещо, че в българския наказателен процес въпросите за първичните(оригинерните) и вторичните(производните) доказателства са изключително важни, тъй като от тях зависи разкриването на обективната истина. Основно правило в наказателния процес е принципът за непосредственост. Това означава, че съдът винаги е длъжен да търси първичния източник. Вторично доказателство може да замени първичното само по изключение, когато първоизточникът е обективно недостъпен или унищожен, което в случая не се наблюдава. От друга страна е факт, че в наказателния процес няма предварително определена сила на доказателствата. В този смисъл и първичните доказателства нямат автоматично по-голяма тежест от вторичните. Всичко се оценява поотделно и в съвкупност. В случая въззивният съд е направил точно това.

Същата съдба следва да сподели и оплакването за игнориране от страна на ОС – Пловдив на самите доказателствени средства от приложените СРС, в които е обективирано съдържанието на телефонни разговори на подсъдимия Д. с различни лица. Същите са подложени на дължимия от съда анализ, без да са допуснати процесуални нарушения, разколебаващи правилността на крайните изводи на контролираната инстанция. Те са оценени според действителното им съдържание. Изводът до който е достигнал контролираният съд изцяло се споделя от настоящия състав на ВКС, тъй като в действителност съдържанието на разговорите не позволява еднозначния извод, че предмет на разговора между подсъдимия Д. и лицето „М.“, установено на въззивното следствие като св. М. П., е била поръчка на неистински документи.

На следващо място, в протеста се отправя упрек към дейността на въззивния съд по установяване на фактите. Твърди се, че той неправилно е преоценил вече събрани от първоинстанционния съд доказателства и е извел различна фактическа обстановка, без провеждането на пълно въззивно съдебно следствие. Това оплакване не само че не може да бъде споделено от настоящия състав на ВКС, но то демонстрира и неразбиране на провежданата пред въззивния съд процедура от страна на прокурора, изготвил касационния протест. Второстепенният съд всякога е длъжен да проверява присъдата изцяло и независимо от посочените от страните основания – арг. чл. 314, ал. 1 НПК, а правомощието му да установява нови фактически положения – чл. 316 НПК го характеризират не само като съд по правото, а и такъв по фактите (съществено отличие от производството по глава XXIII НПК, с изключение на процедурата по чл. 354, ал. 5, изр. последно НПК). Същевременно, в чл. 327 НПК са уредени правилата за допускане на доказателства пред въззивната инстанция. Там правят впечатление разпоредбите на ал. 2, ал. 3 и ал. 4, уреждащи възможността съдът да извърши разпит на подсъдимия, на нови свидетели или вещи лица, или да разпита някои или всички свидетели, които вече са дали показания пред първата инстанция. Казаното дотук не е самоцелно, а обосновава извода, че никога правомощието на въззивната инстанция да установи нови фактически положения не е свързано с провеждането на ново съдебно следствие и събирането на нови доказателства, върху които да почиват те, най-малко защото това би предопределило изхода от въззивната проверка в случаите, в които първостепенният съд е събрал всички относими към предмета на доказване доказателства, без да са допуснати съществени процесуални нарушения.

Въззивният съд винаги, обаче, дължи собствен анализ на доказателствата и това важи в още по-голяма степен, при постановяването на нова присъда. Мотивите към проверяваната в настоящото производство присъдата не разкриват да е налице твърдения от защитата процесуален порок. ОС – Пловдив подробно е обсъдил всички събрани доказателства поотделно, но и в съвкупност, като ги е съпоставил помежду им, противно на изразеното в жалбата оплакване, че оправдаването на подсъдимия почива единствено на показанията на св. К. и св.П..

На следващо място, преценката кои доказателства да кредитира с доверие и кои не е суверенно право на решаващия съд, стига да са изложени доводи в тази насока.

Проверяваният съдебен акт съдържа аргументация, позволяващ на страните в производството, а така също и на ВКС, да проследи начина на формиране на вътрешното му убеждение, което всъщност подлежи на проверка от настоящия съд, а не възприетото заключение. Обратното би означавало касационната инстанция да контролира обосноваността на съдебния акт, което не е касационно основание, а оттам и да внА. промяна в установените фактически положения, което при сега действащата процесуална уредба е недопустимо (изкл. чл. 354, ал. 5 НПК).

Ето защо, така наречената от прокурора подмяна на доказателствената оценка от контролирания съд е всъщност негово традиционно правомощие, което той е упражнил и направените изводи са резултирали във възприемане на различна фактическа обстановка, без да са налице процедурни пропуски.

Не се споделя и упрекът за произволна оценка на показанията на св. К. от страна на въззивния съд. Същите са обсъдени подробно и съобразно действителното им съдържание.

Въззивният съд не е подминал представената от свидетеля информация относно размяна на флашпамет между него и подсъдимия, но доколкото такава не е намерена у подсъдимия, поради което не може да бъде установено съдържанието на информацията, решаващият съд е обосновал в анализа си, че тези свидетелски показания не могат с категоричност да установят извършване на престъпна дейност от Д., още по-малко тази описана в обвинителния акт. Поради това, при обсъждане показанията на св. К. не се наблюдават изтъкнатите процесуални нарушения.

В останалата част от протеста, прокурорът е възпроизвел част от мотивите към постановената от първоинстанционния съд присъда, вероятно защото съвпадат със собствения му прочит на доказателствата по делото, без обаче да посочва допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения (различни от вече обсъдените), които са довели до погрешно изведена фактическа обстановка. Доколкото ВКС не може да вземе отношение по обосноваността на атакувания съдебен акт, нито има възможността да прави нови фактически констатации, тъй като се касае за първо разглеждане на делото, то правилността на доказателствените изводи на контролирания съд няма да бъде коментирана, извън касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Последно, но не по важност, не може да бъде споделено и оплакването за проведено успешно косвено доказване. Изводите от цитираната в протеста съдебна практика относно допустимостта осъдителната присъда да почива изцяло на косвено доказване са принципно верни и се споделят от настоящия съдебен състав. Съотнесени към конкретиката по настоящото дело, обаче те не разкриват допуснато съществено процесуално нарушение изразяващо се в превратно тълкуване на доказателствата по делото, защото правилно второстепенният съд е установил, че доказателствата по делото не водят до безспорния извод за извършено престъпление от страна на подсъдимия.

С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.

Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, обуславящо намесата на касационната инстанция. При така описаната и вярно изведена фактическа обстановка, контролираният съд е приложил правилно материалния закон – оправдавайки подсъдимия.

Изложените от прокурора доводи, целящи да подкрепят това касационно основание всъщност атакуват доказателствената дейност на въззивния съд, упреквайки го в неправилна интерпретация на фактите, без да посочва допуснатите от този съд процесуални нарушения.

Аргументирайки по този начин касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК авторът на протеста не държи сметка за невъзможността ВКС да установява нови фактически положения, доколкото изтъкнатите от този прокурор нарушения на материалния закон целят и преразглеждане на вече установените по делото факти. Върховният касационен съд не би могъл да стори това по изложените по-горе съображения, поради което това възражение следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

Не се споделя и другото оплаква за нарушение на материалния закон, подкрепено с довода, че при така установените факти, подсъдимият вместо да бъде оправдан е следвало да бъде признат за виновен да е осъществил състава на престъплението по чл. 308, ал. 5 НПК (приготовление към документно престъпление). С оглед изложеното в обстоятелствена част на обвинителния акт – че след създаване на шаблоните, св. К. ги връщал на обвиняемия, който на свой ред въвеждал данните на лицата и отпечатвал или изработвал неистинските документи, по начало не е изключена възможността въззивният съд да упражни правомощието си по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК и да измени присъдата, прилагайки закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Тази принципна възможност обаче не води до извод за нарушение на материалния закон per se. И това е така, защото ОС – Пловдив е счел, че възведените с обвинителния акт факти, които биха могли да бъдат отнесени към престъпния състав на чл. 308, ал. 5 от НК също са останали недоказани.

Приемайки, че няма достатъчно данни св. К. да е предавал флашпамет на подсъдимия, нито такава е намерена у последния, въззивният съд правилно е приложил материалния закон, постановявайки оправдателна присъда.

С оглед на изложените съображения, атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила, тъй като липсват основания за неговата отмяна или изменение.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Присъда рег. № 15/12.02.2026 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, II състав, постановена по ВНОХД № 539/2025 година.

Решението е окончателно.