ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3026
София, 08.06.2026 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 21 април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА
АТАНАС КЕМАНОВ
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр. дело 3036 / 2025 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Г. Г., ЕГН-[ЕГН] и Х. Р. Г., ЕГН-[ЕГН] против решение № 330 от 26.03.2025 г., постановено по гр. д.№ 2956/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2345/23.05.24г., постановено по гр. д.№ 5249/22г. на РС-Пловдив. С последното е намалено с 27300/81900 ид. ч., на основание чл. 30 ЗН дарствено разпореждане, извършено от наследодателя Ц. Ф. Х., ЕГН-[ЕГН], починала на 04.04.2021г., направено с договор за дарение от 14.12.2017г., обективиран в нот. акт № 39, т. 117 от 14.12.2017г. на Служба по вписванията гр.Пловдив, в полза на Р. Х. Г., ЕГН-[ЕГН], възстановена е запазената част на Г. Х. Г., починал на 18.04.2021г., в полза на законните му наследници: П. С. Г., ЕГН-[ЕГН], Б. Г. Т., ЕГН-[ЕГН] и Т. А. А., ЕГН-[ЕГН] в размер на по 9100/81900 ид. части за всеки от тримата от наследството на Ц. Ф. Х., ЕГН [ЕГН], починала на 04.04.2021г. Допуснато е извършване на съдебна делба между П. С. Г., Б. Г. Т., Т. А. А., З. Г. Г., и Х. Р. Г., последните двама като правоприемник на починалия в хода на производството - на 19.07.2023 г. ответник Р. Х. Г. на следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район З., [улица], ет.***, в жилищна сграда с идентификатор ***, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, на едно ниво, с площ 96 кв. м., с прилежащи две избени помещения с обща площ от 32 кв. м., при описани граници, ведно с 1/6 ид. част от тавана и 1/6 ид. част от общите части на сградата при квоти: по 14/108 ид. ч. за П. С. Г., Б. Г. Т. и Т. А. А., и по 33/108 ид. ч.
за З. Г. Г., и за Х. Р. Г..
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради неуважаване на възражението на ответниците за придобивна давност. Твърди се нарушение на материалния закон - правилата за придобивна давност, необоснованост на изводите на съда поради неправилен анализ на свидетелските показания и другите доказателства и необоснованост на изводите, че първоначалния ответник не е владял за себе си целия имот в периода от 1997 г. до 2007 г., включително и частта на брат си след смъртта на баща им.
В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първото основание е наведено по следните въпроси: 1.Трябва ли въззивния съд, в мотивите на решението си да обсъди подробно и да се произнесе мотивирано и обосновано по всички направени искания и възражения на страните във връзка с конкретни факти и доказателства, съблрани в хода на производството и посочени изрично във въззивната жалба, като посочи детайлно кои от фактите счита за доказани и кои не? 2.Допустимо ли е въззивният съд в мотивите на решението си да не извърши самостоятелна преценка на доказателствата, като се позовава на чл. 272 ГПК и препраща към мотивите на решението на първоинстанциония съд, когато във въззивната жалба изрично е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение поради необсъждане или превратно обсъждане на събраните доказателства, доводите и възраженията, които страните своевременно са заявили? По този въпрос се навежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 3.Може ли въззивния съд, след изтичане на 10 години придобивна давност по чл. 79 ЗС, при условията на чл. 69 ЗС да отхвърли в мотивите в мотивите на решението си съществуването на тази давност въз основа на факти и обстотелства, настъпили след изтичането й? По този въпрос е наведено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответниците по касация П. С. Г., Б. Г. Т., Т. А. А. оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като съдът е отговорил на оплакванията във въззивната жалба, съобразил е събраните доказателства и от тях е формирал изводите си, поради което решението не е постановено в противоречие със съдебната практика по първите два въпроса, а третия е неопределящ за изхода от спора, защото не е доказано преобръщане на държането във владение от наследодателя на касаторите.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.
По делото е установено следното:
П. С. Г., Т. А. А. и Б. Г. Т. са предявили срещу Р. Х. Г. иск за делба на жилище с идентификатор ***, ведно с прилежащите две избени помещения преходни, с обща площ от 32,00 кв. м. и 1/6 ид. част от тавана и общите части на сградата, придобит по наследство от прекия им наследодател Г. Х. Г., починал на 18.04.2021 г., и ответника Р. Х. Г. – негов брат. Тъй като с договор за дарение от 14.12.2017 г., оформен с нот. акт № 39, т. 117/2017г. на СВп., майката на наследодателя на ищците - Ц. Ф. Х., починала на 04.04.2021г., е дарила притежаваните от нея 4/6 идеални части от делбения имот на ответника Р. Х. Г., заявяват, че с това е накърнила запазената част на наследодателя им – неин син Г. Х. Г. и искат възстановяване на запазената част и допускане на съдебна делба.
В срок ответникът Р. Х. Г., починал на 19.07.2023г.- в хода на производството и конституираната негова съпруга З. Г. са оспорили предявените искове и са направили възражение за придобиване на имота по давност в периода 1997 – 2007 г., т. е. преди дарението от майка му, като го завладял още 1994 г. – след смъртта на бащата - извършили подобрения в имота, преустройство на избените помещения и полагал грижи за родителите, а брат му Г. Х. Г. напуснал имота през 1977 г., когато се е оженил и се е преместил в свой собствен имот. Родителите помогнали на брат му финансово, а в процесното жилище останал да живее ответника с родителите. От 14.12.2017 г. до смъртта си на 2021 г. Ц. Ф. Х. живяла в едното от двете избени помещения, прилежащи към процесното жилище. Оспорва иска по чл. 30 ЗН, защото в наследството на Ц. Ф. Х.. имало и 1/54 ид. ч. от десет реституирани земеделски имота, придобита по наследство. След смъртта на Р. Г. като негов наследник е конституиран и синът му Х. Р. Г., освен преживялата го съпруга З. Г., които са касатори.
Процесният имот е придобит възмездно през 1972 г. по време на брака между наследодателите Х. Г. Х., починал на 28.07.1994 г. и съпругата му Ц. Ф. Х., починала на 14.04.2021 г. От брака си имат двама сина: Г. Х. Г. и Р. Х. Г.. Ищците са наследници на сина Г., починал след родителите си, на 18.04.2021 г., а касаторите са наследници на сина Р., ответник по иска, починал в хода на производството на 19.07.2023 г. След смъртта на съпруга си, преживялата съпруга Ц. притежава 4/6 ид. ч. /от които 1/2, т. е. 3/6 от прекратената СИО и 1/6 ид. ч. по наследство от него. Всеки от синовете е наследил по 1/6 ид. ч. Първоначалният ответник Р. Х. Г. и конституираната негова съпруга З. Г. Г. са заявили възражение за придоибване по давност на идеалната част на преживялата съпруга и майка Ц. Х. и на сина Г. Х. Г. преди извършване на дарението, поради което пледират за отхвърляне на иска по чл. 30 ЗН и за делба.
Съобразявайки разясненията в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, и двете инстанции са преценили на какво основание е установено владението от заявилия възражение за придоибвна давност ответник. Тъй като ответниците по иска твърдят, че са установили владение след смъртта на бащата, съдът е посочил, че наследяването е основание за възникване на съсобственост и установената фактическа власт въз основа на него е при условията на съвладение, при което всеки е владелец на своята идеална част и държател на частите на другите сънаследници. Затова е преценявано дали ответника е извършвал действия по преобръщане на държането частите на другите наследници във владение за себе си. /При придобиване по давност съпругата придобива на основание съществуващият брак към момента на изтичане на давността - т. 2 от ПП-8-80г./
От показанията на св.Н. Д. С. и И. С. С. е установено, че Р. и З. Г. са останали да живеят в жилището след смъртта на бащата, че са извършвали ремонтни дейности, направили са преустройство на избеното помещение, като го приспособили за живеене – направили баня с тоалетна, и в него се е преместила да живее майката. Те се грижели за нея и заплащали съответните дължими за апартамента такси и разходи за поддръжка на жилищната сграда, съставляваща етажна собственост. Свидетелите Г. С. Т. и С. Г. Т. обаче установяват, че отношенията между братята Р. и Г. Г. били влошени заради делбения имот, но поради непостигането на съгласие относно това, че Г. Г. е искал да продаде на Р. Г. своя дял от имота за 15 000 лв., но Р. нямал пари и отговорил да се продаде апартамента и да си разделят парите. Предлагал и брат му да продаде нивите и да вземе парите. Свидетелите разказват, че това е станало 10 или 7-8 години преди разпита им. Тези показания са кредитирани, като логични, житейски обосновани и неопровергани от показанията на свидетелите, доведени от ответника.
Тази позиция на ответника за уреждане на отношенията във връзка с наследствения имот и приетото дарение от майката през 2017 г. са приети като признание правата на другите двама съсобственици. Този извод кореспондира и на подадената след дарението - на 20.04.2018 г. данъчна декларация за имота по чл. 14 ЗМДТ, с която се декларира, че собствениците на имота са Р. Х. Г. за 5/6 ид. части и Г. Х. Г. за 1/6 ид. част.
При тези доказателства, РС е приел, че възражението за придобиване идеалните части на другите наследници, включително и на дарителката по давност и конкретно частта на майката преди извършеното от нея дарение е неоснователно, защото не се установява демонстриране на намерение за своене, а напротив е налице признание правата на другите съсобственици.
Затова е разгледан иска по чл. 30 ЗН. Ищците, в качеството си на наследници на Г. Х. Г., починал след майка си, наследяват неговото право да иска възстановяване на запазената част, която съгласно чл. 29 ЗН, за тях е общо 1/3. Дареният Р. Х. Г. също е наследник с право на запазена част, която е 1/3, респективно толкова е и разполагаемата част на наследотелката Ц. Х..
Масата по чл. 31 ЗН включва стройността на апартамента - 122 850 лв., от който са дарени 4/6 ид. ч. на стойност 81900 лв. и придобитата по наследство от съпруга й 1/54 ид. част от десет възстановени земеделски имота в землището на [населено място] с пазарна цена общо за тази част - 21620 лв., т. е общо стойността на масата по чл. 31 ЗН е 103520 лв., а на запазената част на ищците общо – 34506,66 лв., /по 11502 лв. на всеки от тях/ В наследството е останала само 1/54 от възстановените ниви на стойност 21620 лв., от която те наследяват половината. Не е доказано наследодателя на ищците Г. Х. Г. да е облагодетестван със завети и/или дарения, поради което такива не следва да бъдат приспадани равностойността на такива. За допълване на запазената част на ищците, дарението е намалено с 27300 лева., т. е. със 27300/81900 ид. части,, по 9100/81900 ид. ч. за всеки от тримата. Не е приложена нормата на чл. 36 ЗН и в двете си алинеи, защото дареният е наследникът със запазена част и притежава дял от дарения имот на друго основание (1/6 ид. част на основание наследствено правоприемство от своя баща), в какъвто смисъл е съдебната практика /решение № 25/7.03.2014 г. по гр. д. № 4215/2013 г., ВКС, І г. о. и решение № 37 от 4.04.2018 г. по гр. д. № 1836/2017 г., I г. о./
Като резултат от уважаването на иска по чл. 30 ЗН е уважен и иска за делба, като е допусната делба на процесния имот при квоти: по 14/108 ид. ч. за П. С. Г., Б. Г. Т. и Т. А. А. и по 33/108 ид. ч. за З. Г. Г. и Х. Р. Г..
Решението на РС е обжалвано изцяло, но оплакванията се отнасят само до това, че не е уважено възражението за придобивна давност. Въззивният съд е приел същата фактическа обстановка, тъй като не са събрани нови доказателства пред него и е намерил, че не следва да повтаря отново доказателствата.
По същество е приел, че е обоснован извода на въззивния съд, че е неоснователно възражението за придобивна давност, тъй като не е установено демонстриране, че ответниците се явяват единствени собственици, че не е доказано преобръщане на държането във владение за себе си, че след наследяване не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да го поддържа и ремонтира и да заплаща данъците за него, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене на чужди идеални части, като се е позовал на Решение № 108/30.12.2020 по г. д. 4611/2019 г. на ВКС, 2 г. о. Мотивирал се е също както РС, че в резултат на наследяване, което е основание за общо правоприемство, владението преминава върху всички наследници независимо, че само един от тях ползва сънаследствения имот, поддържа го, ремонтира го и плаща данъците за него, че подобни действия не са достатъчни, за да се приеме, че ползващият имота упражнява фактическата власт с намерение за своене за себе си. Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано от събраните доказателства, че Р. Г. е преобърнал владението и от съсобственик съвладелец е станал собственик владелец, тъй като от показанията на разпитаните свидетели не се установява той да е демонстрирал пред брат си Г., че е единствен собственик на процесния имот, нито чу негово субективно намерение е достигнало до Г. Г.. Въззивният съд се е позовал на показанията на свидетелите Н. С. и И. С. в смисъл, че Р. и З. Г. са останали да живеят в имота след смъртта на наследодателя Х. Г. и са извършвали ремонтни дейности, заплащали са дължимите във връзка с поддържането на имота такси и разходи, но тези действия не представляват демонстриране пред сънаследника Г. Г., че Р. е единствения собственик, не съставляват преобръщане на държането частите на другите наследници във владение за себе си.
За неоснователни са приети възраженията във въззивната жалба, че първостепенният съд неправилно кредитирал показанията на свидетелите Трендафилови-баща и син, които били във влошени отношения с Р. и З. Г. и съответно показанията им не били обективни и безпристрастни. Посочил е, че дори и да се приеме, че това е така, техните показания могат да бъдат ценени при условията на чл. 172 от ГПК, като се преценяват с оглед на всички други данни по делото, което е направил и районният съд. И въззивната инстанция е приела, че тези показания се подкрепят от други доказателства по делото – нотариалния акт за дарение и писмото от О. П. Местни данъци и такси /на л. 224 от делото на РС/. Допълнително е посочил, че тези свидетелски показания не касаят периода, за който ответниците твърдят, че е текла придобивната давност-1997-2007г., а по-късен период. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетелите на ищците в смисъл, че отношенията между двамата братя били много добри, но се влошили в последните години във връзка с подялбата на апартамента и от тях не може да се обоснове извод, че за същия този период Р. и З. Г. са манифестирали пред Г. Г. намерението си да владеят имота само за себе си, отричайки неговото владение, защото извършването на дейности, свързвани с поддържането на имота от страна на Р. Г. не представлява демонстриране спрямо брат му на владение върху целия имот за себе си. С тези мотиви е потвърдено решението на РС.
Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК.
Според т. 1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда за конкретния резултат. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение и да обоснове наведеното от него допълнително основание за допускане до касация, в случая по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Видно от изложените подробни мотиви, въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика, обобщена в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд при действието на ГПК от 2008 г. е длъжен да провери служебно валидността и допустимостта на решението на първата инстанция, но правилността му проверява само по наведените оплаквания във въззивната жалба. /чл. 269 ГПК/ При произнасяне по тези оплаквания, съдът е длъжен да обсъди доказателствата и доводите във връзка с тях. В подадената от касаторите въззивна жалба оплакванията са касаели само възражението за придобиване по давност. Въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика. Въззивният съд не е възпроизвел подробно фактическата обстановка, а е препратил към установената от РС, каквато възможност е предвидена в чл. 272 ГПК, но не се е ограничил до това, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с тази съдебна практика.
Оплакванията на въззивниците, сега касатори, за това, че не са обсъдени свидетелските показания, че не са кредитирани показанията на доведените от тях свидетели, че не е отчетено владението им, осъществено преди дарението, са обсъдени. Това, че изводите направени от въззивния съд не съвпадат с поддържаната от касаторите теза не е основание за допускане до касационен контрол. Не обсъждането на цитираната от въззивниците съдебна практика не е основание за допускане до касация. В случая тя е била и неотносима към установеното по спора, защото не е доказано ответниците да са владели частите на останалите сънаследници – майката и брата. Затова е без значение съдебната практика за периода на владение и основанията за прекъсване. Поради изложеното не се допуска касационно обжалване по първият формулиран въпрос на наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Неоснователно се твърди и необсъждане на фактите, относими към приложението на ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Изводът, че първоначалният ответник и съпругата му не са преобърнали държането идеалните части на другите сънаследници във владение за себе си, е формиран от установените факти по делото - Р. Г. е разговарял с брат си за уреждане на отношенията във връзка с имота и поради това, че не е имал средства да му плати дела, е изразявал готовност да се продаде имота и да си разделят парите или да продаде нивите и брат му да вземе парите от тях. Това доказва, че не е оспорвал правата на брат си върху апартамента. Той е признал правата на майка си, включително и върху наследстваната 1/6 ид. ч., приемайки дарението от нея през 2017 г., с което признава, че не е владял за себе си. Всички декларации по ЗМДТ за имота, включително и тази от 2018 г. - след дарението от 2017 г. са за съсобствен имот.
В отношенията между съсобственици действат специфичната уредба на съсобствеността – чл. 30-32 ЗС. Всеки съсобственик може да се ползва от общата вещ – чл. 31 ЗС. Затова ползването на имота от един от съсобствениците не е демонстрация на намерение за своене. Когато сънаследник установи фактическата власт върху сънаследствен имот на основание наследяване, това предполага съвладение и в този случай той е само държател на правата на останалите съсобственици. За да започне да тече в негова полза придобивна давност за чуждите идеални части е необходимо да демонстрира промяна в намерението си чрез действия, които отричат правата на останалите съсобственици. Единствено ползването и поддържането на имота не е такова действие предвид нормите на чл. 30, ал. 3 и чл.ЗС /Р № 381/25.10.2010г. гр. д.№ 37/2010г. ІІ гр. о., ТР № 1/2012 г./ В случая освен, че няма такива действия, а напротив доказани са действия, с които се признават правата на другите сънаследници, няма дори изключително ползване на целия имот от ответниците Р. и З. Г., защото в част от жилището – принадлежащото му избено помещение е живяла майката, за която е извършено преустройството с оформяне на баня с тоалетна.
Владението продължава на основанието на което е установено, докато не се промени основанието или не се извършат действия, които недвусмислено да сочат преобръщане на държането във владение за себе си. Тези действия са различни и се преценяват конкретно, но само ползването и поддържането на имота не са такива действия. Действително презумпцията на чл. 69 ЗС може да се приложи и в отношенията между съсобственици, съгласно приетото в ТР №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС, но разграничителният критерий за това дали владението е установено за себе си или се владее при условията на съвладение е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици /например делба, която се оказва нищожна поради неучастие на съсобственик, прехвърляне на по-голяма иделана част от притежаваната/, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Ако фактическата власт е установена на основание, което предполага съвладение, каквото е наследявянато или прекратяване на съпружеската имуществена общност, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици.
Изводът, че ответниците не са доказали превръщане на държанието частите на другите сънаследници във владение за себе си изцяло кореспондира от установеното от свидетелските показания, включително и от показанията на свидетелите на ответниците и писмените доказателства. Не кореспондира на мотивите към решението, а отразява субективното виждане на касаторите становището, че въззивния съд следвало да констатира, че изводите на РС са необосновани и, че са превратно обсъдени свидетелските показания. Настоящата инстанция не констатира превратно обсъждане на свидетелските показания, а напротив, изводите от тях кореспондират и на писмените доказателства. Затова не се допуска касационно обжалване по втория формулиран въпрос и на двете наведени основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Третият въпрос е неотносим за изхода от спора, тъй като не е доказано владение и придобиване по давност преди извършване на дарението. Придобивната давност включва кумулативно наличието на два елемента – владение и изтичане на определения в закона период от време. От своя страна владението съдържа два елемента: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта и субективен – намерение за своене на вещта. Владението следва да е доказано и с нормативно установените признаци: да е спокойно, да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно - да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., Решение № 503 от 2.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 83/2011 г., I г. о. Решение № 445 от 21.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 283/2010 г., I г. о., Решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр. д. № 1366/2005 г./, ВКС, ІV г. о., Решение № 3/06.03.2015 г. по гр. д.№ 4048/2014г. ІІ гр. о. В случая не е установено владение от ответника върху идеалните части на неговата майка и брат му до датата на дарението и след това, тъй не е доказан субективният елемент на владението – анимуса за своене. С участието си в сделката и приемане на дарението, Р. Г. е признал правото на собственост на майка си върху дарените 4/6 ид. ч. С изявленията, че няма пари да плати на брат си неговата идеална част от апартамента или предложението да продадат наследствените ниви и брат му да получи цялата цена от тях, той е признал и правата на брат си върху апартамента, което отрича субективиня елемент на владението и възможността за придобиване по давност. Затова и по трети въпрос не се допуска касационно обжалване и по двете наведени основания.
Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 на същия текст, касационно обжалване се допуска на въззивното решение освен ако е нищожно или недопустимо, и ако е очевидно неправилно. Решението страда от този порок, когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Нормите, уреждащи придобивната давност са императивни относно срока за придобиване и основанията за спиране и прекъсване на давността и за прекъсване на владението, но в случая ответникът Р. Г. не е упражнявал владение върху идеалните части на сънаследниците си, а е бил само техен държател. Затова не са нарушени императивни правни норми. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски, доказани с три договора за правна помощ с договорен адвокатски хонорар от по 1500 лв., изплатени в брой. Така с оглед резултата, З. Г. Г. и Х. Р. Г. следва да бъдат осъдени да платят на П. С. Г., Б. Г. Т., Т. А. А. деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 4500 лв., равняващи се на 2300,81 евро.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 330 от 26.03.2025 г., постановено по гр. д.№ 2956/2024 г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от З. Г. Г., ЕГН-[ЕГН] и Х. Р. Г., ЕГН-[ЕГН].
Осъжда З. Г. Г., ЕГН-[ЕГН] и Х. Р. Г., ЕГН-[ЕГН] да платят на П. С. Г., ЕГН-[ЕГН], Б. Г. Т., ЕГН-[ЕГН] и Т. А. А., ЕГН-[ЕГН] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 2300,81 евро, /равняващи се 4500 лв./.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: