ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3065
София, 09.06.2026 година
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 27.05.2026 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева
ЧЛЕНОВЕ: Милена Даскалова
Диана Коледжикова
разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 3761/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на И. М. Ч., чрез адв. И. Д., адв. В. П. и адв. Ц. Т., срещу решение № 374/17.07.2025 г. по въз. гр. дело № 172/2025 г. на Окръжен съд-В. Т. с което е потвърдено решение № 107/16.01.2025г. по гр. д. № 1487/2024г. на Районен съд-В. Т. за признаване за установено по отношение на И. М. Ч., че Я. М. Ч. е собственик на 1/2 ид. ч. от жилище с идентификатор ***, находящо се в [населено място], [улица], ет. ***, ап. ***и на 1/2 ид. ч. от гараж с идентификатор ***, с адрес гр. В. Търново, [улица] и И. Ч. е осъден да предаде на Я. Ч. владението върху 1/2 ид. част от горепосочените имоти и на основание чл. 537 ал. 2 ГПК е отменен изцяло нотариален акт за собственост на недвижим имот № 193, том 4, рег. 2981, н. д. № 182/2023г., а нотариален акт за собственост № 145, том 8, рег. № 8445, н. д. № 706/2023г. и нотариален акт за собственост № 3, том 5, рег. № 3122, н. д. № 192/2023г. са отменени до 1/2 ид. ч.
Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:
1.Как следва да бъдат оценявани свидетелските показания на лица, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните? Поддържа се противоречие с решение № 265 от 10.09.2015 г. по гр. д. № 5088/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 159 от 22.02.2016 г. по търг. д. № 1871/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/ 2021 г. на ВКС, I г. о.
2. При оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост от кого се носи тежестта за доказване - от оспорващата страна или от лицето, признато за собственик с констативния нотариален акт? Сочи се противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК на ВКС.
3. Обстоятелството, че владелецът се е позовал на придобивна давност след смъртта на наследодателя, означава ли, че той не е придобил правото на собственост чрез давностно владение в по-ранен момент? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК на ВКС и решение № 11 от 14.03.2022 г. по гр. д. № 2122 /2021 г. на ВКС, I г. о.
4. Действията на владелеца по ремонт на жилището, заплащане на консумативните разходи и на дължимите местни данъци и такси ирелевантни ли са за установяване на факта на установяване на владение? Твърди се противоречие с решение № 350 от 17.05.2012 г. по гр. д. № 530/2010 г. на ВКС, I г. о.
5. За да се обори презумпцията на чл. 69 ЗС, следва ли владелецът да доказва на какво основание е придобил фактическата власт върху имота? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК на ВКС.
6. Допустимо ли е доброволно предаване на владението върху недвижима вещ от владелеца на друго лице, без да е спазена определена форма? Поддържа се противоречие с решение № 55 от 08.10.2015 г. по гр. д. № 3255/2014 г. на ВКС, II г. о.
Постъпил е писмен отговор от Я. М. Ч., чрез адв. В. М. и адв. Й. П., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата.
Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са наследници на М. И. Ч., починал на 16.10.2022г., който е бил собственик на процесния имот / нотариален акт № 81, н. д. № 2900/1998г./. На основание чл. 63, ал. 1 ЗС, въз основа на отстъпено право на строеж от община В. Т. прекият на страните наследодател е станал собственик на построения от него гараж с идентификатор ***/договор за отстъпено право на строеж върху общинска земя от 21.09.1999г., разрешение за строеж № 190/19.04.2000г./. След смъртта му ответникът на основание давностно владение е признат за собственик на 1/2 ид. част от процесния апартамент /нотариален акт № 193, н. д. № 182/2023г. и нотариален акт № 3, н. д. № 192/2023г./. На основание давностно владение ответникът е признат за собственик и на спорния гараж /нотариален акт № 145, н. д. № 706/2023г./.
За безспорно е прието от въззивния съд, че наследодателят на страните е напуснал процесното жилище около 2000 г. От 2000г. до настоящия момент жилището се обитава от ответника, който е подменил дограмата, поставил теракот и интериорни врати, закупил и монтирал климатици и домакински ел. уреди, заплащал разходите, вкл. местни данъци и такси.
За безспорно е прието също, че през 2023г. лелята на страните - свидетелката Ч., е дарила на ищцата собствения си апартамент в [населено място].
Въззивният съд е посочил, че спорно по делото е дали към момента на откриване на наследството имотите са част от наследствената маса или наследодателят на страните е изгубил собствеността по арг. от чл. 99 предл. 1 ЗС, тъй като е придобита от ответника на основание давностно владение, упражнявано приживе на наследодателя. Прието е, че за да се осъществи фактическият състав на придобивната давност в твърдяната от ответника хипотеза, освен упражняване на фактическа власт върху имотите за период от 10 години, е необходимо и прекият наследодател приживе да му е предал владението. Последното предполага изразена от него воля /с конклудентни действия или чрез словесни изрази/, че предава владението на бъдещия наследник, който от получаването му установява самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. В този случай, макар и след смъртта на собственика да има качеството на наследник, той е започнал да осъществява владение на основание, изключващо владението на останалите наследници. В тази връзка и на основание чл. 69 ЗС намерението за своене се предполага и за да придобие собствеността е достатъчно да се установи, че е упражнявал фактическа власт върху спорните вещи в срока по чл. 79 ЗС. Посочено е от въззивния съд, че в тази хипотеза не е необходимо останалите наследници да знаят за изразената приживе от наследодателя воля за предаване владението на бъдещия наследник, нито е необходимо същият да манифестира пред тях намерението си за своене.
Прието е от въззивния съд, че от събраните доказателства не се установява ответникът да е получил приживе от прекия наследодател владението върху процесните имоти. Обстоятелството, че е останал да обитава жилището, след като баща му го е напуснал, не сочи еднозначно, че му е предал владението. Липсват доказателства прекият наследодател към посочения момент да е обективирал словесно или с фактически действия воля за предаване на владението. Съдът е посочил, че от показанията на свид. Ч. се установява, че изразената от брат й воля имотът да остане за ответника е направена не много преди той да почине и касае времето след неговата смърт, а не приживе. Ч. е категорична, че брат й не е искал докато е жив да прехвърли имота на ответника, а искал да стане негов след смъртта му. Според въззивния съд обстоятелството, че свид. Ч. е дарила жилището си на ищцата също не води до извод, че приживе прекият на страните наследодател е предал владението на спорния имот на ответника. От една страна дарственото разпореждане е извършено след неговата смърт, много след като ответникът твърди да е получил владението, а от друга страна не се установява с нужната сигурност, че дарението е израз на постигната уговорка за разпределяне на имущество, доколкото сама свид. Ч. сочи да го е извършила поради обещанието на ищцата, че ще се грижи за нея. Обстоятелството, че след 2000г. бащата на страните не е живял и ползвал спорните имоти не означава, че се е отказал от собствеността си, респ., че е предал владението върху тях на ответника с конклудентни действия. Съгласно чл. 100 ЗС първото изисква формален акт, какъвто няма, а второто изисква поведение, което недвусмислено да показва желанието на собственика да предаде владението върху вещта на трето лице. От значение за наличието на воля за предаване на владението е поведението на собственика, а не на трето лице, поради което и действията на ответника по ремонт на жилището, заплащане на разходи и местни данъци и такси по правило са ирелевантни за установяване на този факт. Дори това поведение на ответника, особено по ремонтиране и обзавеждане на имота, да бъде отнесено към преценката за предаване на владението приживе от наследодателя, същото не е достатъчно за категоричното установяване на това обстоятелство. Изложени са и мотиви, че след смъртта на баща си ответникът не се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на целия имот на основание давностно владение, а само за 1/2 ид. част от него, а за останалата част от собствеността се е позовал на правата си в открито наследство. Позоваването на наследствените права съставлява извънсъдебно признаване на неизгоден факт и отрича пълното доказване на твърдението на ответника, че владението му е предадено приживе от наследодателя. Според въззивния съд, зачитайки наследствените си права, ответникът сам опровергава соченото от него придобивно основание - давностно владение, осъществено приживе на собственика, който му е предал владението.
Прието е, че оставянето на ответника да обитава и ползва спорните имоти, е израз на търпими действия, а не на предаване на владението.
За недоказано е счетено, че в периода от 2000г. до предявяване на иска ответникът е осъществявал такава фактическа власт върху имота, че да е препятствал прекия си наследодател и ищцата да си служат с него. Този извод е направен въз основа показанията на свидетелите Г., З., Б. и Ч..
Според въззивния съд установеното по делото, че по волята на прекия наследодател жилището и гаражът следва да останат за ответника след неговата смърт, не е достатъчно, за да се признае на ответника изключителна собственост върху тях. Волята на наследодателя не е обективирана в завещателно разпореждане или в прехвърлителна сделка, за да поради желаните правни последици. Дори тази уговорка да поставя началото на давностно владение, то от смъртта на прекия наследодател до завеждане на иска не е изминал необходимият 10- годишен срок по чл. 79 ЗС.
В заключение е направен извод, че на основание наследствено правоприемство ищцата е собственик на 1/2 ид. част от спорните имоти и искът по чл. 108 ЗС е основателен.
Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото не е изведен от мотивите на въззивното решение. Последното не е основано само на част от свидетелските показания, в който смисъл са твърденията, с които касаторът обосновава въпроса си. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е изградил правните си изводи след анализ на всички събрани доказателства, като е взел предвид не само показанията на част от свидетелите, а всички свидетелски показания.
Отделно от това въпросът не е и във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, които са, че не е доказано бащата на страните да е предал владението върху спорните имоти на сина си. Показанията на свидетелите З. и Б., за които касаторът твърди, че са заинтересовани, са обсъждани във връзка с допълнителните мотиви, че не е доказано в периода от 2000г. до предявяване на иска ответникът да е осъществявал такава фактическа власт върху имота, че да е препятствал както прекия си наследодател, така и ищцата, да си служат с него.
По втория поставен въпрос липсва противоречие на изводите на въззивния съд с разрешението, дадено в т. 2 от Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК на ВКС, според което оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.
В случая и двете страни по спора разполагат с титул за собственост на спорната 1/2 ид. ч. от апартамента. Ищцата твърди, че е собственик на основание наследство, като за правата на наследодателя й върху спорния апартамент, е съставен нотариален акт № 81, н. д. № 2900/1998г., а ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост. Относно гаража ищцата също се легитимира като собственик, тъй като гаражът е изграден въз основа на надлежно учредено на наследодателя й право на строеж. Следователно доводите на касатора, че ищцата не разполага с титул за собственост, не отговарят на фактическата обстановка, която въззивният съд е приел, че е установена по делото и съответно изводите на въззивния съд, че ответникът следва да докаже придобивното си основание, не са в противоречие, а са в съответствие със задължителната практика на ВКС.
По третия въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване – не е във връзка с направените от въззивния съд изводи. Искът е отхвърлен не защото въззивният съд е приел, че щом като ответникът се е позовал на придобивна давност след смъртта на наследодателя, то това означава, че той не е придобил собствеността на основание давностно владение в по-ранен момент. В обжалваното решение е посочено, че спорният по делото въпрос е дали имотите са били част от наследството, останало от М. Ч., или той е изгубил собствеността върху тях по арг. от чл. 99 пред. 1 ЗС, тъй като е придобита от ответника на основание давностно владение, упражнявано приживе на наследодателя. Т.е. въззивният съд изрично е приел, че ответникът е могъл да придобие собствеността на соченото от него основание още приживе на наследодателя, независимо че се позовал на давността след смъртта на наследодателя, като искът е отхвърлен поради недоказаност на твърдяното от ответника предаване на владението от баща му.
И четвъртият поставен въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото не е във връзка с приетото от въззивния съд в обжалваното решение. Действията на ответника по ремонт на жилището, заплащане на консумативи и данъци са преценени не с оглед на това дали сочат на установено от ответника владение върху имота, а за това дали въз основа на тях може да се направи извод за наличието на воля за предаване на владението. Мотивите на въззивния съд са, че от значение е поведението на собственика, а не на трето лице, поради което и описаните действия са ирелевантни за установяване факта на предаване на владението, като в допълнение е прието, че дори поведението на ответника да бъде отнесено към преценката за предаване на владението приживе, то не е достатъчно за категоричното установяване на посоченото обстоятелство. Във връзка с тези решаващи изводи на въззивния съд правен въпрос не е поставен.
По петия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото въззивният съд е приел, че оставянето на ответника да обитава и ползва имота, е израз на търпими действия, които търпими действия не съставляват фактическа власт като част от фактическия състав на чл. 79 ЗС.
Шестият въпрос не кореспондира с мотивите на въззивното решение и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. В обжалваното решение не е прието, че предаването на владението е формален акт. Напротив, въззивният съд ясно е посочил, че волята за предаване на владението може да се изрази с конклудентни действия или чрез словесни изрази.
Въпросът е обоснован с твърдения, че въззивният съд е приел, че владението не е предадено, доколкото липсва формален акт и съдът е направил неотносима препратка към чл. 100 ЗС.
Видно от обжалваното решение, позоваването на разпоредбата на чл. 100 ЗС не е във връзка със спорния по делото въпрос дали владението е било предадено на ответника. Мотивите на въззивния съд са, че обстоятелството, че след 2000г. бащата на страните не е живял и ползвал спорните имоти не означава, че се е отказал от собствеността си, респ. е предал владението върху тях на ответника с конклудентни действия – по аргумент от чл. 100 ЗС първото изисква формален акт, а второто - поведение, недвусмислено показващо желанието на собственика да предаде владението на трето лице. Т.е. въззивният съд не е приел, че предаването на владението е формален акт, а тъкмо обратното, че е достатъчно да се установи поведение, изразяващо волята за предаване на владението, който факт, според въззивния съд, е останал недоказан по делото.
Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Изложените от касатора доводи не обосновават допускането на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, защото те са относими към правилността на обжалваното решение, за която касационният съд не се произнася в производството по чл. 288 ГПК.
ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.
С оглед изхода от спора в полза на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 837,67 евро /равностойността на 5 550 лева/.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 374/17.07.2025 г. по въз. гр. дело № 172/2025 г. на Окръжен съд-В. Т.
ОСЪЖДА И. М. Ч. да заплати на Я. М. Ч. на основание чл. 78 ГПК направените разноски по делото пред ВКС в размер на 2 837,67 евро /две хиляди осемстотин тридесет и седем евро и 67 евроцента/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: