ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3050

гр. София, 09.06.2026 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Милена Даскалова

Д. К.

като изслуша докладваното от съдията Коледжикова гр. дело № 4394 по описа за 2025 година по описа на Второ гражданско отделение и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 96777 от 14.08.2025 г., подадена от името на Б. А. С. чрез адв. С. Ц., против решение № 4464 от 09.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12061/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20225606 от 27.12.2021 г., постановено по гр. д. № 49759/2017 г. по описа на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от нея иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено спрямо Т. И. П., че ищцата е собственик и за осъждане на ответника да предаде владението върху недвижим имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], представляващ земеделска земя с площ от 590 кв. м.

В касационната жалба се застъпват оплаквания за наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват се изводите, че процесният имот е възстановен на ответника по земеделската реституция. Твърди се, че въззивният съд е анализирал повърхностно показанията на свидетелите и е направил неправилния извод, че ищцата не е осъществявала владение. Неправилно бил приложен материалният закон, дефиниращ придобивната давност.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Формулирани са следните правни въпроси:

Допустимо ли е в гражданския процес да се правят възражения относно валидността и обвързващото действие на решение на ПК по ЗСПЗЗ от страна на трето лице, което не е било страна в административното производство?

Попада ли под разясненията на Тълкувателно решение № 99/2012 г. на ВКС по т. дело № 9/2012 г. хипотеза, в която ищцата не твърди, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията, а излага позиция за конкретно първоначално възстановяване на различен от процесния имот, което води до разлика във възстановения с решението на ПК имот и този, предмет на придобивната давност от страна на ищцата по делото.

Може ли лице, упражнявало фактическа власт преди реституция, да придобие собственост върху имот чрез придобивна давност, започнала да тече след влизане в сила на реституционно решение, при липса на активни действия на титуляра на правото на собственост по реституционното решение, респективно неговият правоприемник?

Какви следва да бъдат необходимите действия за трансформиране на

държане във владение при първоначално установена фактическа власт без правно основание, включително спрямо реституиран собственик/негов правоприемник, който не е заявил своите категорични претенции за собственост?

Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; Длъжен ли е съдът, след като определи правилно предмета на спора, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правно релевантна факти, от които произтича спорното право, включително и доказателствените средства, свидетелски показания и аргументи. При преценката на всички приобщени доказателства и всички доводи на страните съгласно чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК не се ли налага извод, че при обсъждането им, доказателствата следва да се съпоставят, след което да се извърши тяхната съвкупна преценка по вътрешно убеждение, като решаващият орган съблюдава правната и житейска логика и достоверност с оглед всички данни по делото?

Препращането към мотивите на първата инстанция съгласно чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи? Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателствени средства съобразно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 ГПК?

В допълнение касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационен контрол. С оглед настъпилата смърт на касатора след подаване на касационната жалба, на нейно място в процеса са конституирани наследниците й Ю. Ч. и М. Ч., които поддържат жалбата.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация възразява, че касационната жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лице, имащо правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което ревандикационният иск на Б. С. е отхвърлен, въззивният съд е приел, че не е доказано ищцата да е установила владение върху процесния имот.

Съдът е споделил мотивите на първоинстанционното решение и е препратил към тях по реда на чл. 272 ГПК. Приел е, че процесният имот е представлявал земеделска земя, която е била внесена в ТКЗС и впоследствие реституирана с решение на ОСЗГ – Н. И. от 27.10.2004 г., поради което при прилагане на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ придобивна давност за имота може да се зачита след тази дата. Съдът взел предвид, че ищцата е била допусната в имота като работник в ТКЗС, поради което упражняваната от нея фактическа власт е била на държател, а не на владелец. Посочил, че за да се придобие имотът по давност, е необходимо намерението за своене на държателя да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху вещта. От анализа на събраните доказателства съдът е достигнал до извод, че ищцата не е упражнявала фактическа власт с намерение да свои имота, а спрямо лицата, заедно с които го е ползвала, било установено със сила на пресъдено нещо, че Т. П. е негов собственик. Не било доказано манифестиране на явно намерение за своене на имота; упражняваната фактическа власт не била несъмнена и явна, а е била скрита за собствениците. Съдът е достигнал до краен извод за липса на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС.

С оглед съображенията на въззивния съд настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

С оглед посоченото в мотивите на въззивния съд, че за успешното провеждане на ревандикационния иск е необходимо ищецът да докаже придобивното основание, на което претендира да е възникнало право на собственост – в случая придобивна давност, въпросите, касаещи възстановяването имота на ответника по реда на земеделската реституция, не са обуславящи. Това е така, защото искът е отхвърлен поради недоказване осъществяването в полза на ищцата на фактическия състав на придобивната давност.

Въпросите относно действията на титуляра на правото на собственост не са обуславящи, тъй като въззивният съд не е приемал, че реституираният собственик и неговият правоприемник не са извършвали активни действия и не са заявили собственически права върху имота. Съдът изрично се е позовал на съдебното производство по гр. д. № 18352/2006 г. на СРС между майката на ищцата и ответника, следователно е приел, че ответникът е извършвал действия по защита правото си на собственост върху имота.

Общите процесуално-правни въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните са обуславящи изхода от всеки спор, но не са разрешени от въззивния съд с трайната практика на ВКС по тях. В случая въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, в съответствие с предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност при потвърждаване на нейното решение, но заедно с това е изпълнил задължението си да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка доказателствата по делото и обсъди защитните тези на страните с оглед на оплакванията и възраженията във въззивната жалба. Следователно поставените въпроси не обосновават специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не са налице пороци на въззивното решение от кръга на тези, за които касационната инстанция следи служебно, същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за допускането му до касационно обжалване. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната логика.

Ответникът по касация претендира направените за настоящата инстанция разноски, които следва да му се присъдят в доказания размер от 2300,81 евро (равностойност на 4500 лева).

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на № 4464 от 09.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12061/2022 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Ю. А. Ч. и М. А. Ч. да заплатят на Т. И. П. разноски за касационната инстанция в размер 2300,81 евро (две хиляди и триста 0,81) евро.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.