ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3078

Гр. С., 10.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2611/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. Н., М. С. Н., Д. Н. М.-Д., К. К. К.-М. и Н. С. М. (последните двама – конституирани като страни по делото на основание чл. 227 ГПК в качеството им на наследници по закон на починалия на 09.01.2025 г., след приключване на устните състезания пред въззивния съд, С. Н. М.), представлявани от адвокат А. Д. от САК, срещу въззивно решение № 830 от 11.02.2025 г. по в. гр. д.№ 321/2024 г. на Софийски градски съд, ІІ-в възз. състав.

Ответната страна - ищец в производството „Ерде консулт” ЕООД, чрез адв. Г. Т. от САК, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК с писмено становище, оспорва жалбата и възразява, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Не е постъпил отговор от третото лице-помагач „Ей Си Ар“ ЕООД.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че не следва да се обсъждат доводите във връзка със соченото от ответниците основание за придобиване на спорния имот по силата на реституция и наследствено правоприемство. Съобразно нормата на чл. 294, ал. 1 ГПК и дадените от ВКС указания, предмет на делото при новото разглеждане на спора от въззивния съд е само въведеното от ответниците твърдение, че са собственици на имота на основание давностно владение, осъществявано непрекъснато в периода от възстановяването на собствеността им, което твърдят, че е станало през 2003 г., до предявяването на иска на 24.09.2019 г. Конкретно дадените указания са при новото разглеждане на делото въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства относно владението върху процесния имот и ако се налага служебно да събере нови такива (например съдебно-техническа експертиза), след което да се произнeсе относно това дали ответниците са доказали, че са установили владение върху процесния имот през твърдяния от тях период от време – от 2003 г. до завеждане на делото през 2019 г. Ако ответниците са доказали такова владение, съдът следва да се произнесе и относно това дали през сочения период от време (2003 г. - 2019 г.) е имало някакви законови пречки за придобиване на имота по давност: например пречка съгласно чл. 200 ЗУТ, с оглед установения по делото факт, че процесният имот с идентификатор 3523.6102.1533 по кадастралната карта на [населено място], СО - район П. с площ от 542 кв. м. представлява реална част от УПИ XXIII в кв. 31 по регулационния план на [населено място] от 2001 г. с площ от 4 203 кв. м., или пречка съгласно § 1 от Закона за допълнение на ЗС от 2006 г., с оглед на факта, че след 25.09.2003 г. (датата на сключване на договора за продажба на 2583,67/4203 идeални части от УПИ XXIII) горепосочените идеални части от имота вече не са били общинска собственост, а собственост само на търговското дружество „Ей Си Ар” ООД - праводател на ищеца „Е. К. ЕООД.

Въззивният съд е обсъдил приетите по делото решение № 1315/04.03.2014 г. по адм. д.№ 10013/2013 г. на АССГ, 3 състав и решение № 14716/08.12.2014 г. по дело № 8171/2014 г. на ВАС, ІІ отделение, с които е отхвърлена жалбата на „Ерде консулт” ООД срещу Заповед № РД-18-17/21.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК за прогласяване на нищожността й в частта, с която е одобрена кадастрална карта и регистри за имот 35239.61.02.1533 и за имот 35239.6102.1777. По делото ответниците са участвали като заинтересовани страни.

Съобразени са и определение № 3626/03.07.2015 г. на АССГ по адм. дело № 11229/2014 г. и определение от 14.06.2016 г. по адм. д.№ 2457/2016 г. на ВАС, ІІ отделение, с които е оставена без разглеждане жалба на „Е. К. ЕООД срещу Заповед № РД-09-252/21.07.2006 г. на кмета на СО - район П., с която е одобрено попълването на кадастрална основа за имот пл.№ 1533, кв. 31, като е посочено, че наведените твърдения обосновават спор за собственост. И по това дело ответниците са били заинтересовани страни.

В преписки № 323/1977 г. и № 1194р-23-14/2001 г. се съдържа молба от 30.12.1997 г. на К. М. и такава от С. Н. за отмяна на отчуждаването на имота поради нереализиране на мероприятието. С. З. № РД-43-6/20.03.2003 г. по искане от 07.11.2001 г. на Д. Н. и М. Н., като наследници на С. М., е отменено отчуждаването на 1/2 идеална част от имот пл.№ 678, кв. 16 стар, 18а нов, м. К., собственост на Д. Н. и М. Н., на основание чл. 2 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Възстановената част от 560 кв. м. е показана със зелен контур на приложена скица към заповедта.

В приетите в първата инстанция основно и допълнително заключение на СТЕ вещото лице е проследило регулационния статут на имот стар пл.№ 678 и след отчуждаването на западната част от този имот. По ПУП за [населено място] от 2001 г., действащ и към момента, процесните 560 кв. м. попадат в УПИ ХХІІІ – „За бензиностанция и КОО”, кв. 31, с площ от 4 203 кв. м. Съгласно допълнителното заключение, на място в процесния имот има изградена асфалтова алея, разграничена от тревната площ с градински бордюри. Алеята попада в / застъпва имот 35239.6102.1533 на площ от 102 кв. м. Алеята е била налична към 1999 г., когато теренът е бил държавна собственост.

Съгласно приетото при новото разглеждане на делото от СГС заключение на СТЕ, действащият ПУП на [населено място] е от 2001 г. Нововъзникналият поземлен имот с пл.№ 1533 е нанесен в КП от 1999 г. по скица-проект от 2006 г., но остава неурегулиран. Имот пл.№ 1533 от кв. 18а попада в УПИ ХХІІІ – „За бензиностанция и КОО”, кв. 31 по плана на [населено място], с площ от 4 203 кв. м. Съгласно действащия ПУП от 2001 г. не е предвидена улица, път или алея, която може да послужи за лице на процесния имот с пл.№ 1533. Съгласно действащия ЗП, асфалтовата алея, чиито останки се намират в самия имот пл.№ 1533, изпълнена по предходен план, не се запазва. Тя води до вада, изоставен канал в насип. По тази причина алеята не представлява лице по смисъла на разпоредбите на ЗУТ, поради което вещото лице е дало заключение, че от процесния поземлен имот с идентификатор 35239.6102.1533, съставляващ реална част от УПИ ХХІІІ – „За бензиностанция и КОО”, кв. 31 по плана на [населено място], не може да се образува самостоятелен УПИ, нито да се присъедини към съседен, тъй като те са с други собственици. При спазване на § 5, т. 11 от ДР на ЗУТ, за урегулирането на нововъзникнал поземлен имот трябва да е налице достъп от улица, път или алея. Недопустимо е регулационните линии да се прокарат по външни граници на нововъзникналия имот.

При изслушване на заключението вещото лице е обяснило, че заключението му е същото и към 2013 г. Възможно е чрез прекарване на тупик да бъде осигурено лице на имота, но само при съгласие на собственика на служещия имот може да се проведе процедура по прокарване на временен път. Въззивният съд е кредитирал заключението като обективно, компетентно и неоспорено от страните.

Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели: посочените от ответниците Ц. А. и К. М. (майка на ответниците С. М. и Д. М.-Д.) и посочената от ищеца Т. А.. След приложение на чл. 172 ГПК, въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелите А. и М., които е преценил като недостоверни, объркани и противоречащи на събраните по делото писмени доказателства. Свидетелят А. твърди, че имотът бил възстановен на ответниците през 1992 г., а по делото е установено, че заповедта за отмяна на отчуждаването на 1/2 идеална част от имота е от 2003 г., като първоначалното искане е направено през 1997 г. Показанията на този свидетел в голямата си част касаят периода преди отчуждаването на имота през 1978 г., а след 1992 г. твърди, че ответниците го косяли и същевременно – че след 1992 г. го заравнявали с трактор. Твърди, че имотът бил отчужден за стадион, а видно от приетите АДС и АЧОС, процесният имот е бил отреден за озеленяване, а съседен парцел – за стадион и спорт. Свидетелят противоречиво твърди, че в имота нямало алеи, „една пътека асфалт” имало само, а от допълнителното заключение на СТЕ и изслушаното в настоящото производство заключение е установeно, че такава алея (вече останки от нея) съществува на място и тя заема 102 кв. м. от имота с площ от 542 кв. м. Показанията на свид. М. са и логично непоследователни – същата твърди имотът да бил възстановен през 2014 – 2015 г., и същевременно - че през 2010 г. го заравнявали с багер. И двамата свидетели не могат да посочат имота на предявените им скици, свид. М. в противоречие с твърдението й, че имотът им граничел с този на С., на предявената й скица показва сградата под № 1 от имот № 258 като тази на С., която не граничи с процесния имот, а с този на ищеца. Въпреки че твърди, че е посещавала имота и го косяли, не знае в имота да има алея – факт, установен от неоспорените заключения на СТЕ.

При направения анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел за недоказано ответниците да са осъществявали фактическа власт върху спорния имот в периода 2003 – 2019 г. Дори да се приеме, че такава е осъществявана, и предвид предприетите от ответниците действия по нанасяне на имота, от кредитираното заключение на СТЕ, прието във въззивното производство, е установено, че процесният имот, представляващ реална част от УПИ ХХІІІ – „За бензиностанция и КОО” от кв. 31, не отговоря на изискванията на чл. 19 ЗУТ – същият няма лице към улица, път или алея, поради което и не може да бъде придобит по давност – както към момента на позоваване на давността с отговора на исковата молба от 18.03.2020 г., така и към 2013 г., към който момент според твърденията на ответниците следва да е изтекъл 10-годишният давностен срок. С тези решаващи съображения е аргументирано отменяването на първоинстанционното решение № 20077496 от 25.03.2021 г. по гр. д.№ 54076/2019 г. на Софийски районен съд, вместо което по предявените от „Е. К. EООД искове е признато за установено, че Д. Г. Н., М. С. Н., Д. Н. М.-Д. и С. Н. М. (починал на 09.01.2025 г. и заместен от своите наследници по закон К. К. К.-М. и Н. С. М.) не са собственици на имот с идентификатор 35239.6102.1533 по КККР на [населено място], С. О. – район П., с площ от 542 кв. м., представляващ реална част от УПИ ХХІІІ от кв. 31 по регулационния план на [населено място] от 2001 г., с площ от 4 203 кв. м., с идентификатор 35239.6102.1777 по КККР на [населено място], С. О. – район П., одобрени със Заповед № РД-18-77 от 21.12.2010 г. на ИД на АГКК.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Допустимо ли е решение по съществото на предявения отрицателен установителен иск за собственост, ако ищецът не е доказал фактите, от които произтича правото на собственост, което той сочи като единствено обосноваващо неговия правен интерес от предявения отрицателен иск?“;

2. „Съставлява ли нарушението на правилото „Ne bis in idem” нарушение на чл. 299, ал. 1 ГПК и чл. 1 от Първия допълнителен протокол към ЕКПЧ, установяващ правото на мирно ползване на собствеността?“;

3. „Може ли имот, изваден от гражданския оборот, да бъде предмет на иск за собственост – осъдителен или установителен?“;

4. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ по отношение на имоти, реституирани по някой от реституционните закони?“.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, т. 2Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, определение № 4 от 13.01.2020 г. по ч. гр. д.№ 4841/2019 г. на ВКС, І г. о., определение № 8 от 10.01.2022 г. по гр. д.№ 5142/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о., втори въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК, решение № 218 от 15.12.2023 г. по гр. д.№ 664/2023 г. на ВКС, І г. о., трети въпрос – в противоречие с решение № 50045 от 04.05.2023 г. по гр. д.№ 2690/2022 г. на ВКС, І г. о., четвърти въпрос – в противоречие с решение № 482 от 20.12.2012 г. по гр. д.№ 551/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 86 от 15.06.2011 г. по гр. д.№ 722/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 323 от 02.05.2012 г. по гр. д.№ 1377/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 331 от 03.11.2011 г. по гр. д.№ 838/2011 г. на ВКС, І г. о.

Относно втори и трети въпрос са изложени и твърдения, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос от изложението. Правният проблем за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск за собственост е разрешен при първото разглеждане на делото от касационната инстанция с решение № 215 от 14.12.2023 г. по гр. д.№ 498/2023 г. на ВКС, І г. о. Това обстоятелство е съобразено от въззивния съд, който е посочил в мотивите на обжалваното решение, че по въпроса за допустимостта на предявените отрицателни установителни искове в отменителното решение на ВКС са изложени подробни съображения, поради което наведените доводи за недопустимост на исковете не следва да се обсъждат. Действително, при първото разглеждане на делото от касационната инстанция изводът за допустимостта на предявените отрицателни установителни искове е формиран след извършена преценка в решение № 215 от 14.12.2023 г. по проблема дали пречка за разглеждането на настоящите искове е силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д.№ 48876/2015 г. на СРС, 90 състав, докато с аргументацията си към въпрос № 1 в изложението към настоящата касационна жалба касаторите възразяват, че недопустимостта на производството произтича от нищожност на прехвърлителната сделка, сключена между СО и „Ей Си Ар“ ЕООД, последното – извършило апорт на настоящия ПИ 35239.6102.1777 в капитала на „Е. К. EООД, както и поради недопустимост този имот да бъде обект на придобиване по давност. Така направените възражения, заявени като обосновка към въпрос № 1, почиват на твърдения за факти (че ПИ 35239.6102.1777 не притежава характеристики, удовлетворяващи изискванията на чл. 19 ЗУТ), които не са заявени с отговора на исковата молба, нито в който и да е момент от разглеждането на спора, включително до приключването на устните състезания, проведени при новото разглеждане на спора от въззивния съд. Тези твърдения се явяват преклудирани още с изтичането на срока за отговор на исковата молба, въвеждането им в процеса посредством изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално недопустимо, поради което не подлежат на обсъждане във фазата по селектиране на касационните жалби, съответно – лишават въпрос № 1 от белезите на общо основание за допускане на обжалването.

С оглед обосновката към него, вторият въпрос от изложението не е обуславящ за изхода на спора и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Доколкото предмет на касационно обжалване е въззивно решение, постановено при повторно разглеждане на делото, съгласно императивната разпоредба на чл. 295, ал. 1 ГПК, същото може да бъде обжалвано само за нарушения, допуснати при новото разглеждане на делото. Именно с тези нарушения следва да бъдат свързани и заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК (така: т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК). Нарушенията, допуснати при първоначалното разглеждане на делото, независимо дали са били заявени или не в първото касационно производство, са ирелевантни за новото касационно обжалване, тъй като са преклудирани. В настоящия случай, с оглед мотивите на отменителното решение на Върховния касационен съд и дадените в него задължителни указания, предметът на новото въззивно разглеждане се изчерпва единствено с осъществяване на преценка дали е осъществен твърденият от ответниците придобивен способ по чл. 79 ЗС, съответно, ако е доказано владение в законово установения срок, дали са налице законови пречки за придобиване на имота по давност. Поради това, релевантни за настоящото касационно производство са само онези нарушения, допуснати в новото въззивно производство, които са свързани с така очертания негов предмет. Доводът на касаторите, на който се основава вторият въпрос от изложението, е преклудиран с постановяване на отменителното решение на ВКС при първото касационно производство и по аргумент от чл. 295, ал. 1 ГПК евентуално произнасяне на въззивната инстанция при новото разглеждане на делото по въпрос за осъществяването на реституция в полза на ответниците (каквото произнасяне в случая изобщо отсъства), не може да послужи като основание за достъп до касационно обжалване. В случая въззивният съд е изпълнил указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, като произнасянето на въззивната инстанция при новото разглеждане на делото се е ограничило в рамките, очертани от касационната инстанция с оглед констатираната неправилност на предходното въззивно решение и дадените указания по приложение на закона.

Третият въпрос от изложението отново е свързан с допустимостта на предявения иск и за него важи казаното по-горе във връзка с въпрос № 1. В отменителното решение на ВКС по чл. 294, ал. 1 ГПК е прието, че предявените отрицателни установителни искове за собственост на реална част от УПИ са допустими, като при разрешаване на правния спор е било дължимо от въззивния съд при произнасянето си по съществото на спора да извърши преценка какви са предпоставките на закона за придобиване на собствеността от ответниците при условията на чл. 79 ЗС и дали те са налице в конкретния случай. Следва да се подчертае също, че пряк отговор на проблема, поставен с това питане, дава т. 2 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, като по задължителен начин е разяснено, че искове за собственост на реална част от имот, когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ или ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (каквото е твърдението в отговора на исковата молба), са допустими, наред с което приложими са и разясненията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съобразно които всяка от страните в спорното гражданско правоотношение може да поеме инициативата за разрешаване на спора, предявявайки искова молба, включително чрез предявяването на отрицателен установителен иск за отричане придобиването на собственост върху реална част от имот, за който насрещната страна по правния спор твърди, че е част от бивш имот, възстановен по реда на някой от реституционните закони. Въззивното решение е в пълно съответствие с цитираната задължителна практика.

Четвъртият въпрос от изложението е свързан с придобиване на собственост по реституция и доколкото въззивният съд не е основал своето решение на този придобивен способ, то и въпросът не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване.

По въпросите не е обосновано специфичното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК според действащата редакция на нормата, ДВ, бр. 86/2017 г. - не е посочено с кое решение на Конституционния съд на РБългария или на Съда на ЕС е налице противоречие, а изразеното словесно в изложението „противоречие с практиката на съдилищата“ вече не е действащо основание след горепосоченото изменение на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не е обосновано и специфичното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - не се сочи с какво разглеждането на въпроси втори и трети ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по тези въпроси, съгласно т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Когато се твърди това основание, касаторът трябва да обоснове, едновременно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване се иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното решение не страда от пороци, още по-малко с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на настоящото дело касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноски за адвокатска защита пред ВКС – сумата 3 000 лв., превалутирана съгласно ЗВЕРБ на сумата 1533,88 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 830 от 11.02.2025 г. по в. гр. д.№ 321/2024 г. на Софийски градски съд, ІІ-в възз. състав.

ОСЪЖДА Д. Г. Н., М. С. Н., Д. Н. М.-Д., К. К. К.-М. и Н. С. М. да заплатят на „Ерде консулт” ЕООД сумата 1 533,88 (хиляда петстотин тридесет и три евро и осемдесет и осемевроцента) евро - разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: