ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3152

гр. София, 11.06.2026 г. Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

Членове: ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3593 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Столична община срещу решение № 636 от 16.05.2025 г. по в. гр. д. № 2381/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1810 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 12748/2022 г. на Софийски градски съд в частта му, в която са уважени предявените от Б. А. С., заместена в хода на процеса на основание чл. 227 ГПК от законния й наследник К. В. С., срещу жалбоподателя обективно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 4080 лв. – обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, осъществено на 07.01.2019 г., ведно със законната лихва от 08.01.2019 г. върху сумата от 2 100 лв. и от 16.01.2019 г. върху сумата 1 980 лв., и на сумата 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от същия деликт, ведно със законната лихва от 07.01.2019 г., както и в частта му, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Столична община обратен иск срещу „ГБС - Инфраструктурно строителство“ АД (трето лице - помагач, конституиран на страната на ответника) за сума в общ размер от 64 080 лв.

Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че по делото не са доказани всички елементи от фактическия състав на субективното право по чл. 49 ЗЗД - не е налице противоправно и виновно поведение на служители на Столична община, както и причинна връзка с настъпилите вреди. Поддържа, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви и не е извършил безпристрастен и задълбочен анализ на всички относими по делото доказателства. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, а предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД да бъдат отхвърлени като неоснователни или да бъде намален размерът на присъдените обезщетения. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба Столична община навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с които поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото, които имат значение за решението по делото? Следва ли въззивният съд при условията на ограничения въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора? Възпроизвеждането на мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; 2. „Може ли да се приеме за доказан фактическият състав на деликта въз основа на ангажирани и приети косвени доказателства (заключение на съдебно-медицинска експертиза) и от показанията на свидетели, които очевидно са заинтересовани от изхода на делото и не са безпристрастни? Може ли да се приеме, че ищецът е провел пълно и главно доказване на иска си при положение, че не е ангажирал безспорни доказателства за осъществен деликт?“, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, IV г. о.; 3. „Може ли да се приеме, че е налице причинна връзка между поведението на ответника и претърпените телесни увреждания от ищцата, при положение, че разпитаните свидетели са: единият близък семеен приятел на ищцата и другият - човек, живеещ на семейни начала с ищцата, и са очевидно заинтересовани от изхода на делото?“, и 4. „Следва ли да се приеме, че инцидентът, настъпил при спъване и падане на твърдяно от ищеца място - необезопасена дупка на тротоара на ул. Д-р Л. Р. след отбивката, водеща към комплекс К. В. (в посока към МБАЛНП Св. Наум) на 07.01.2019 г., е единствената пряка и непосредствена причина за вредоносния резултат, или има и други причини, в т. ч. и обективни (случайно събитие), включително и съпричиняване, които в определено съотношение помежду си определят общия обем на евентуално доказана отговорност за настъпилия деликт?“. По последните два въпроса жалбоподателят не посочва практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която атакуваното решение противоречи. По всички поставени въпроси навежда бланкетно като допълнително основание хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба – К. В. С., в който последният поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на съдебно – деловодните разноски пред касационната инстанция.

Постъпил е писмен отговор и от третото лице – помагач на страната на ответника - „ГБС - Инфраструктурно строителство“ АД, в който е поддържано становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.) в частта му досежно иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, т. е. в тази част тя е допустима. Касационната жалба в частта й досежно иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от процесния деликт с цена 4 080 лв. е недопустима като насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (с оглед цената на иска, която е под 5 000 лв.) и като такава следва да бъде оставена без разглеждане.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, въз основа на писмените доказателства по делото и показанията на свидетеля М. – очевидец на процесното падане в необезопасена дупка на тротоарна площ, следния механизъм за настъпване на увреждането: на 07.01.2019г., около 15.00 ч., в [населено място], придвижвайки се към МБАЛНП „Св. Наум“ по десния тротоар на ул. „Д-р Л. Р. , [населено място], левият крак на пострадалата С. е попаднал в необезопасена дупка на тротоара, съставляваща пространство, на което изцяло липсвали поставени плочки, в резултат на което е загубила равновесие и е паднала. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗП общинска собственост са общинските пътища, улиците и булевардите, като съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общината. Приел е, че тротоарът на ул. „Д-р Л. Р.“, на който е настъпил процесният инцидент, като част от земното платно по смисъла на § 1, т. 2 ДР ЗП, е собственост на Столична община. От приетото и неоспорено заключение на техническата експертиза е намерил, че по него има четири участъка, които са със счупени, неравно поставени тротоарни плочки и около 20-25 м. преди МБАЛНП „Св. Наум“ има липсващи плочки, лошо подредени и изпочупени, от което са се образували дупки. Съобразил е констатацията на съдебния експерт, че към момента на огледа тротоарът е невъзможно да се ползва нормално и е необходимо повишено внимание от страна на пешеходците. Заключил е, че е осъществено виновно и противоправно поведение - бездействие на лица, на които Столична община е възложила поддържането на общинската инфраструктура в района, в който е станал процесният инцидент, както и че е налице причинна връзка между горепосоченото противоправно поведение и увреждането на първоначалната ищца. Последното според приетото и неоспорено заключение на медицинската експертиза, кредитирано изцяло от решаващия съд, се изразява в следните травми: счупване на горния край на лява раменна кост и счупване на горния край на лява бедрена кост - пертрохантерно. Фрактурите съставляват средна телесна повреда, а по своя медикобиологичен характер са предизвикали трайно затруднение на движението на левия горен и на левия долен крайник за период от около 5-6 месеца. Те не са застрашили живота на пострадалата, но са внесли значителен дискомфорт в ежедневието й, тъй като тя не е могла да се обслужва нормално. Предприетото лечение е било оперативно, като и на двете фрактури е поставена фиксация. То е било адекватно, необходимо и целесъобразно. Съдебният експерт – медик е посочил, че пострадалата е търпяла болки с много голям интензитет през първите 7-8 дни непосредствено след инцидента, с голям интензитет около 30 дни след това и с умерен интензитет в следващите 7-8 месеца, след което болките са намалели. Посочил е, че в следствие на травмите са настъпили трайни последици – затруднена походка с бастун, два белега от оперативните интервенции, ограничен обем на движението на лявата тазобедрена става - 88% от нормата. Прогнозата е била, че не се очаква подобрение. За интензитета и продължителността на претърпените физически болки и душевни страдания и притеснения въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля М., живеещ на семейни начала с пострадалата С., при условията на чл. 172 ГПК. От показанията на свидетеля е намерил за установено, че след изписването от болницата пострадалата се е нуждаела непрекъснато от чужди грижи, не е можела да става и да се обслужва, била е на обезболяващи. Определяйки справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт (на сумата 40 000 лв.), второинстанционният съд е съобразил вида и тежестта на горепосочените травматични увреждания, претърпените оперативни интервенции, периодът от време, през който е продължило лечението и възстановяването, както и настъпилите трайни и необратими последици от увреждането. Съобразил е и възрастта на пострадалата – на 58 г. към момента на настъпване на инцидента, както и икономическата конюнктура в страната. Обсъдил е направеното от ответника възражение за съпричиняване поради неполагане на необходимата и обичайна грижа при придвижване по тротоара от страна на пострадалата. За да приеме същото за неоснователно, въззивният съд е намерил, че тротоарите трябва да се поддържат в такова състояние, че да бъдат достъпни и нормално проходими за пешеходците, а бездействието на собственика на тротоара не може да е предпоставка да се изисква по-голяма грижа от страна на пешеходците при преминаване по него от нормалната, както и да служи за намаляване на отговорността му.

По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му досежно претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт настоящият съдебен състав намира следното:

Първият въпрос притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но спрямо него не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По правния въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г. о.; решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г. на ВКС, І г. о.; решение № 74/02.07.2020 г. по гр. д. № 2701/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 133/23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г. о. и др.), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. В съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, след което е достигнал до решаващия правен извод относно наличието на всички елементи от фактически състав на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД и е извел справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпените от пострадалата неимуществени вреди. За да приеме, че е налице противоправно и виновно поведение на Столична община, решаващият съд е съобразил, че по силата на разпоредбите на чл. 8, ал. 3 ЗП и чл. 31 ЗП тротоарът на ул. „Д-р Л. Р.“, на който е настъпило процесното увреждане, е общинска собственост, като именно ответникът е субект на задължението за неговия ремонт и поддръжка, което задължение не е изпълнено. Последният факт е обоснован след съвкупен анализ на доказателствата по делото. От показанията на свидетеля - очевидец М., като и от заключението на медицинската експертиза е установил и причинната връзка между противоправното поведение на служители на ответната община и процесните неимуществени вреди. Второинстанционният съд е изложил собствени фактически и правни мотиви, след извършен анализ на всички относими към спора доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Обсъдил е и възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е изложил аргументи защо го приема за неоснователно. Поради това, доколкото въззивният съд е процедирал в решаващата си дейност изцяло в съответствие с горепосочената практика на ВКС, при неосъществено допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да бъде допуснат касационен контрол по първия въпрос.

Вторият и третият въпроси, отнасящи се до процеса на доказване на елементите от фактическия състав на субективното право по чл. 49 ЗЗД, съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като имат обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор. Те обаче не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, защото са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Трайна и последователна е практиката на ВКС (решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г., IV г. о.; решение № 208/15.12.2020 г. по гр. д. № 127/2020 г., III г. о.; решение № 50180/12.10.2022 г. по гр. д. № 3675/2021 г., III г. о.; решение № 50161/24.10.2022 г. по гр. д. № 3574/2021 г., III г. о. и цитираното от касатора решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, IV г. о.), според която пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълното доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите служат за установяване на основния факт. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. При установяване на механизма на непозволеното увреждане, преценката на показанията на свидетеля – очевидец изисква съпоставянето им с всички останали относими обстоятелства, установени с другите доказателства по делото, и извод дали те им кореспондират или им противоречат. Необходимо е и съобразяване на добросъвестността на свидетеля в контекста на нормата на чл. 172 ГПК, като при възможна негова заинтересованост, от значение за факта относно който той свидетелства, е дали показанията му съответстват или са в противоречие с другите доказателства. Наличието на заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК не е достатъчно, за да не бъдат кредитирани свидетелски показания. По конкретното дело, въззивният съд не е процедирал в противоречие с горепосочената практика на ВКС, тъй като е уважил иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт при проведено пълно и главно доказване на правнорелевантните факти, основано на анализ на всички относими доказателства (писмени, гласни и експертни заключения), които са преки, а не косвени. Въз основа на тях е направил извод, че е доказан главният факт и съответно са налице всички елементи от фактическия състав на правото по чл. 49 ЗЗД, възникнало в полза на първоначалната ищца. Атакуваният съдебен акт не противоречи и на цитираното от касатора решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, IV г. о. В последното е даден отговор на правния въпрос за начина, по който следва да се преценяват от съда доказателствата по делото, вкл. свидетелските показания на очевидец относно механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск. В дадения отговор е прието, че следва да бъде съобразено дали показанията на свидетеля - очевидец съдържат вътрешни противоречия, противоречия с останалите доказателства или кореспондират с тях. Обжалваният акт е изцяло в съответствие с горецитираното решение на ВКС. Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля – очевидец М. във връзка със заключенията на извършените по делото техническа и медицинска експертизи и с останалите доказателства в процеса, като не е намерил противоречие, а съответствие между тях. Поради това, дори да се приемат за заинтересовани в полза на ищцата показанията на този свидетел, по смисъла на чл. 172 ГПК, както твърди касаторът, те ведно с останалите доказателства установяват механизма на настъпване на процесния деликт, поради което подлежат на кредитиране от съда. При проведеното успешно пълно доказване на всички елементи от фактическия състав на процесното деликтно право, обосновано с фактически и правни мотиви в обжалваното решение, изведени след съвкупен анализ на всички относими доказателства по делото, които си кореспондират, без да си противоречат, релевираното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е осъществено.

Последният въпрос на касатора не притежава характеристиките на правен въпрос съгласно задължителното тълкуването в т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според същото материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за крайния изход на конкретното делото, за формиране на решаващите правни изводи във въззивното решение, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на приетите по делото доказателства. Доколкото поставеният четвърти въпрос, за да получи отговор, изисква да бъде изследвана конкретната фактическа обстановка по спора и доколко тя правилно е изведена от въззивния съд, той е фактически, а не правен въпрос и поради това не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, и не може да обоснове допускането на касационно обжалване на атакуваното решение.

Касаторът не е обосновал и допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се позовава бланкетно във връзка с поставените въпроси, така както е указано в т. 4 TP № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия, налагащи тълкуване от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. С оглед на това, настоящият състав намира, че касационно обжалване на атакувания съдебен акт не следва да бъде допуснато и при преценка на това допълнително основание.

Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, вкл. в хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК.

С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на адв. Т. Х., оказал безплатна правна помощ на ищеца К. В. С. в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, следва да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 500 евро. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22, съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет, а дължимото адвокатско възнаграждение се определя като се съобразят вида на спора, фактическата и правната му сложност, материалният интерес и вида и количеството на извършената работа, която в настоящия случай се свежда до изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство без провеждане на открито съдебно заседание.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на Столична община срещу решение № 636 от 16.05.2025 г. по в. гр. дело № 2381/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта му, в която е потвърдено решение № 1810 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 12748/2022 г. на Софийски градски съд в частта му досежно иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, реализирано на 07.01.2019 г., с цена от 4 080 лв.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 636 от 16.05.2025 г. по в. гр. дело № 2381/2024 г. на Софийски апелативен съд в останалата му обжалвана част досежно иска с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от горепосочения деликт.

ОСЪЖДА Столична община, Булстат: 000696327, да заплати на адв. Т. Х. Х. от САК, личен № ***, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 500 евро.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на касатора пред друг тричленен състав на ВКС в частта му, в която е оставена без разглеждане касационната жалба досежно иска за имуществени вреди. В останалата част определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: