ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1771 [населено място], 16.06.2026 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 374/2026 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на В. Н. М. и Н. К. В., чрез процесуален представител, против Решение № 980 от 14.07.2025 г. по в. гр. д. № 2103/2024 г. на Апелативен съд – София, с което след отмяна на Решение № 260240 от 18.04.2024 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на Софийски градски съд е признато за установено по отношение на „Инвестбанк“ АД, че настоящите касатори дължат при условията на солидарна отговорност на „Инвестбанк” АД сумата от 200 000 лв. /102 258.38 евро/ - главница, ведно със законната лихва, считано от 26.10. 2018г. - част от цялото вземане по записа на заповед, възлизащо на 2 000 000 лв. /1 022 583.76 евро/, произтичащо от запис на заповед, издаден на 28.06. 2018г. от „А. С. АД и авалиран от Н. К. В. и В. Н. М., за която сума на 20.11.2018 г. по ч. гр. д. № 69095/2018 г. на Софийски районен съд, 56-ти с-в, са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявеният от „Инвестбанк“ АД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, както и присъждане на сторените разноски за въззивното и касационното производство.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:
1. „3адължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани доказателства, твърденията и възраженията на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения ?“;
2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените от ответниците възражения за неоснователни? Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно тези релевантни обстоятелства ?“;
3. „Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение, и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата, действителната, а не предполагаема воля на страните, като изследва целта на договора и основанието, на което той е изменен ? Тези правила важат ли при изследване на мотивите за постигнато съгласие между издател, поемател и авалисти при издаване на запис на заповед и авалирането му ?“;
4.„Въвеждането в заблуждение при сключване на каузално правоотношение, обезпечение, по което е запис на заповед, представлява ли недобросъвестност на поемателя по смисъла на чл. 465 ТЗ по отношение на менителничните поръчители при поемане на задължение по менителницата ?“;
5. „Авалист по менителница, който се явява управляващ орган на издателя на ефекта с функции да влияе върху управлението, състоянието и развитието му, може ли да предяви лични възражения срещу поемателя досежно каузалното правоотношение по което менителницата се явява обезпечение, независимо, че формално не се явява страна по каузалното правоотношение ?“.
По въпроси № 1, № 2 и № 3 се поддържа допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обоснована с твърдението за противоречие между изводите на въззивния съд и практиката на ВКС, съответно посочена. По въпроси № 4 и № 5 се сочи допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като по първия от тях се твърди, че отговорът на същия е от значение за точното прилагане на закона предвид наличието на противоречива практика на ВКС, съдържаща се в Решение № 2 по т. д. № 984/2012 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 40 по т. д. № 148/2011 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 230 по т. д. № 383/2012 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 194 от 01.02.2018 г. по т. д. № 84/2017 г. на ВКС, II т. о., а по въпрос № 5 се сочи, че същият е от значение за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – „Инвестбанк” АД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежни страни, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да достигне до обжалвания резултат, Апелативен съд – София е установил, че предмет на иска по чл. 422 ГПК е установяването, че към 26.10.2018 г. Н. К. В. и В. Н. М. дължат на „Инвестбанк” АД при условията на солидарна отговорност сумата от 200 000 лв. - главница, ведно със законна лихва, считано от 26.10.2018 г. - част от цялото вземане, възлизащо на 2 000 000 лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 28.06.2018 г. от „А. С. АД и авалиран от Н. К. В. и В. Н. М., за която сума на 20.11.2018 г. по ч. гр. д. № 69095/2018 г. на Софийски районен съд, 56-ти с-в са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. След собствен анализ и съвкупна преценка на събраните доказателства по делото от фактическа страна съдът е приел за установено, че между „Инвестбанк” АД и „А. С. АД е сключен Договор за банкова гаранция № БГ-1686/2016 - А от 20.07.2016 г. и Анекси № 1, № 2, № 3, № 4 и № 5 към него, с които е договорено удължаване на срока на банковата гаранция; С Анекс № 5 от 28. 06.2018 г., освен клаузата за удължаване срока на банковата гаранция, е предоговорено, че ангажиментът на банката по гаранцията е намален на 1 595 000 лв., а крайният срок на валидността й е удължен до 29.07.2018 г.; С чл. 4 от същия анекс страните са се споразумяли „А. С. АД да учреди в срок до 23.07.2018 г. в полза на ищеца „Инвестбанк“ АД особен залог върху цялото си търговско предприятие, включващо имоти и вземания; В клаузата на чл. 5 от анекса е предвидено, че дружеството се задължава в срок до 23.07. 2018 г. да представи на банката удостоверения от Агенцията по вписванията и от ЦРОЗ, от които да е видно, че банката е четвърти по ред обезпечен кредитор за обезпечението по чл. 4, т. 1 и т. 2 и първи по ред за това по чл. 4, т. 3 от анекса.
Съставът на Апелативен съд – София е установил за безспорно, че в изпълнение на договореното в чл. 6 от Анекс № 5 на 28.06.2018 г. е издаден запис на заповед от „А. С. АД в полза на банката за обезпечаване размера по гаранцията със срок на предявяване 29.10.2018г., авалиран от двамата ответници - Н. К. В. и В. Н. М.. Изложено е, че последните двама не са оспорили подписите си на авалисти върху лицевата страна на записа на заповед, че записът на заповед е бил предявен за плащане чрез връчване на препис от него, както на издателя му, така и на тях двамата на 12.09.2018г., а също и че той е издаден като обезпечение по договор за банкова гаранция № БГ-1686/2016 - А от 20.07. 2016 г. и Анекси № 1, № 2, № 3, № 4 и № 5 към него. За безспорен е приет и фактът, че не е бил учреден особеният залог, в съответствие с чл. 4 от Анекс № 5 от 28.06.2018г. Въз основа на електронната кореспонденция между страните по договора за банкова гаранция е прието за установено, че кредиторът е изискал от кредитополучателя информация за недвижими имоти, включени в предриятието на търговеца.
От заключенията по основната, повторната и тройната съдебно - графически експертизи е прието за доказано, че подписът за получател в разписка № 145 от 12.09.2028 г. за предявяване за плащане на процесния запис на заповед е положен от В. Н. М., както и че той е изписал ръкописния текст „В. Н. М.“. Въз основа на заключението на ССЕ е прието за установено, че по процесния договор за банкова гаранция са били усвоени три суми - 405 000 лв. на 26.10.2018 г.; 469 698, 82 лв. на 12.07.2018г. и 1 125 301,18 лв. на 26.07.2018 г., като плащанията са били извършени по искания за плащане съответно от 21.06.2018г.; 12.07. 2018г. и 23.07.2018г., отправени от АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД до „Инвестбанк“ АД. Вещото лице е констатирало, че няма погасени суми от „А. С. АД в изпълнение на договора за издаване на банкова гаранция от 20.07.2016 г. и анексите към него, формиран по активирани при условията на същия като стендбай кредити. В тази връзка вещото лице е изчислило, че към 25.10.2018г. - датата на подаване на процесното заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, задължението по договора за издаване на банкова гаранция от 20.07.2016 г. и анексите към него, формиран по активирани при условията на същия стендбай кредити, включва усвоена главница в размер на 2 000 000 лв; 13 673, 76 лв. възнаградителна лихва; 18 923, 89 лв. лихви за забава; 29 784, 32 лв. комисионни за управление на кредитни задължения; 38 129, 17 лв. законова лихва върху главницата и 8 346, 81 лв. комисионна за издаване на банкова гаранция.
От правна страна Апелативен съд – София е приел, че искът е предявен срещу авалисти за вземане по процесния запис на заповед, като отговорността им е ангажирана от приносителя на записа на заповед солидарно. По съображения, че съгласно чл. 485, ал. 1 ТЗ поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал, съдът е пристъпил към установяване действителността на задължението по процесната менителница. В тази връзка въззивният съд е констатирал, че представеният по делото запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа всички реквизити по чл. 535, ал. 1 ТЗ, съответно обсъдени. Изложено е, че процесният запис на заповед е издаден с падеж „на предявяване“ с определен от издателя срок за предявяването му за плащане до 29.10.2018г. За безспорно е прието, че същият е бил предявен за плащане на 12.09.2018 г. едновременно на издателя и на авалистите, от който момент е настъпил и падежът му.
Позовавайки се на трайна и непротиворечива практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави издателят на ефекта: както абсолютните възражения за недействителност на ефекта / с изключение възражението за недостатък във формата му/, каквито и не са заявени, така и личните му, относителни възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на ефекта или е злоупотребил с право.
Тъй като в случая е било доказано наличието на каузално правоотношение, обусловило издаването на записа на заповед от „А. С. АД с обезпечителна цел, то според съда задължението на дружеството по този запис на заповед има акцесорен характер, като неговата действителност е обусловена от действителността на основното (обезпеченото) вземане. Изложено е, че в хода на делото банката - ищец е доказала наличието на валидно и изискуемо задължение на издателя по каузалното правоотношение, учредено с договор за издаване на банкова гаранция от 20.07.2016г. Установено е, че банката е изпълнила задължението си по този договор като е платила задълженията на „А. С. АД към АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД в размер на общо 2 000 000 лв. От заключението на вещото лице, изготвило ССЕ, съдът е установил, че дружеството-кредитополучател по договора за издаване на банкова гаранция към 25.10. 2018 г. и към датата на изготвяне на заключението не е погасило изискуемото си задължение към банката-кредитор, въпреки получената покана за изпълнение. С оглед на това, решаващият въззивен състав е достигнал до извода, че ищецът като кредитор е доказал фактите и обстоятелствата по каузалното правоотношение, от което произтича вземането му, както и кой е задълженият субект по това правоотношение, а именно издателят на процесния запис на заповед, който не е изпълнил своето задължение да плати преведените от нея суми на бенефициента АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД.
Апелативен съд – София не е споделил извода на първата инстанция, че договорът за залог на предприетието на кредитополучателя не е учреден по вина на ищеца, тъй като не е поканил издателя на записа на заповед да изпълни задължението си по чл. 4 от Анекс № 5 до 23.07.2028 г. да стори това, поради което банката е недобросъвестна и е злоупотребила с право. В тази връзка, изхождайки от практика на ВКС, съответно цитирана, е изложено, че недобросъвестност или злоупотреба с право е налице при знание на поемателя по запис на заповед за наличие на относителни възражения: правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи каузалното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект. По съображения, че наведените от ответниците фактически твърдения касаят недобросъвестност, свързана с изпълнение на задължение, което е имал не поемателят на записа на заповед, а издателят му, и че кредитополучателят по каузалното правоотношение не е изпълнил задължението си за обезпечаване на изпълнението по договора за банкова гаранция чрез учредяване на залог на предприятието си, а не кредиторът, е прието, че от страна на последния не е налице злоупотреба с права, поради което за недопустими са приети възраженията на авалистите, касаещи каузалното провоотношение. Наред с това е посочено, че в Анекс № 5 е определен и срокът за изпълнение на това задължение от „А. С. АД, поради което „Инвестбанк“ АД не е имало задължение да кани дружеството да изпълни поетото задължение. Според съда възражението за необезпечаване с определено обезпечение на задължението на кредитополучателя не е възражение, което има отношение към съществуването и/или изпълнението на задълженията на страните по основния предмет на каузалното правоотношение. Последното не е и унищожаемо с оглед твърдението на ответниците, че кредиторът ги е въвел в заблуждение в качеството им на авалисти, че е налице договорно основание между страните по каузалното правоотношение за поемане на менителнично поръчителство, поради неангажиране на никакви доказателства в тази насока. В допълнение е посочено, че първият авалист - В. М. е изпълнителен директор на кредитополучателя по каузалното правоотношение, поради което той е имал обективни данни за статута на това правоотношение и задълженията на страните; Вторият авалист - Н. В. е бил член на СД - управляващ орган на дружеството с функции да влияе върху управлението, състоянието и развитието на дружеството, и също е знаел за съществуването на каузалния договор и какви са клаузите му.
Предвид формираните правни изводи, Апелативен съд - София е приел, че предявеният частичен установителен иск за съществуване на вземането по процесния запис на заповед е основателен и съответно на това е постановил обжалвания резултат.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първите два въпроса от изложението, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са относими към правомощията на въззивния съд да обсъди релевантните за спора доказателства и наведените от страните доводи, аргументи и възражения, поради което принципно е значим за решаването на всеки правен спор. Отговорът на процесуалния въпрос за задълженията на въззивния съд е даден в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Обвързването на въпроса с конкретното оплакване на касатора в случая не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като е аргументирано с твърдения за необоснованост на изводите на съда относно липсата на злоупотреба с права от страна на кредитора и неоснователност на възражението за въвеждането на касаторите в заблуда в качеството им на авалисти, че е налице договорно основание между страните по каузалното правоотношение за поемане на менителнично поръчителство. Следователно, не се касае за пропуск на въззивният съд да обсъди наведени от ответниците, касатори в производството, възражения и доводи, а до несъгласие на същите с приетото от съда по същите, което обаче се преценява с решението по чл. 290 ГПК при допуснат касационен контрол.
Третият въпрос от изложението също не е годен да предпостави искания достъп до касационна проверка на обжалваното решение. В практиката на ВКС, включително и в посочената такава от касаторите при обосноваване на въпроса, трайно се приема, че при неяснота, съмнение или двусмисленост, при спор на страните относно съдържанието на договорна клауза, съдът дължи установяване действителната воля на договарящите чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на посочените в чл. 20 ЗЗД обективни критерии. В случая, видно от мотивите към съдебния акт в решаващата си дейност въззивният съд не е установил необходимост да тълкува клауза от процесния договор и анексите към него. В касационната жалба и при обосноваване на въпроса в изложението не е посочена конкретна договорна клауза, която да е неясна и спорна, липсва и довод в този смисъл, поддържан от страните във въззивното производство, по който съдът да е дължал произнасяне. Следователно, питането не изхожда от конкретни мотиви на решаващия съд и не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Последните два въпроса №№ 4 и 5 също не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият от тях съдържа защитната теза на касаторите, че са въведени в заблуждение при сключване на каузалното правоотношение, каквото е отречено от решаващия съд поради недоказаност – неангажиране на каквито и да са доказателства в този смисъл. Следователно, въпросът не съответства на обективираната в решението правна воля на съда. Последният пети въпрос не съответства на решаващите за изхода на спора мотиви на съда. Обстоятелството, че авалистите са управляващи органи на издателя на ефекта, е посочено само като допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че не са въведени в заблуждение от кредитора относно съществуването на каузалното правоотношение, поради което няма самостоятелно значение за изхода на спора. Следва да се отбележи, че само в случаите на доказана злоупотреба с право, каквато не е установена с обжалваното решение, авалистът може да противопостави успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. С оглед на това се преценява, че и този въпрос няма нужното за спора значение.
Неустановяването на общата предпоставка по всички въпроси е достатъчно да препятства искания достъп до касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касаторите следва да заплатят солидарно на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 евро.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 980 от 14.07.2025 г. по в. гр. д. № 2103/2024 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА В. Н. М., ЕГН [ЕГН], и Н. К. В., ЕГН [ЕГН], солидарно да заплатят на „Инвестбанк“ АД, ЕИК[ЕИК], юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 200 евро
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.