РЕШЕНИЕ

№ 370

гр.София, 16.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев

Невин Шакирова

при участието на секретаря Р. И. като изслуша докладваното от съдия Д. Д. гр. д. №4407 по описа за 2025 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Т. Ц. против решение рег. №901 от 25.6.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №3094 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд, 2-ри граждански състав, с което е потвърдено решение № 167 от 29.04.2024 г. по гр. д. № 768 по описа за 2023 г. на Софийския окръжен съд, 5-ти първоинстанционен състав. С първоинстанционното решение е признато за установено, че Н. П. М. не дължи на В. Т. Ц. сумата 25 528,02 лв. по изп. д. № 833/2022 г. на ЧСИ В. Ц. поради погасяване на вземането по давност.

Н. П. М. оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд на Р. Б. състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Софийския градски съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена 25 528,02 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение №979 от 26.2.2026 г. по настоящото дело по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди прието на основание чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК във въззивната инстанция доказателство, за съществуването на което страната не е могла да узнае до подаване на жалбата. Отговорът на въпроса произтича от основополагащото процесуално правило, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към спора/решения № 60253/18.11.2021 г. по гр. д. № 2788/2020 г. на IV ГО, № 60253/18.11.2021 г. по гр. д. № 2788/2020 г. на IV ГО, № 87/28.04.2022 г. по гр. д. № 4158/2021 г. на IV ГО на ВКС и много други/. Тези доказателства обаче трябва да са събрани по съответния ред и възможността да бъдат представени не трябва да е преклудирана заради изтичане на процесуалните срокове. Относно събирането на доказателства във въззивната инстанция в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК е формирана практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав и се съдържа в решения № 50026 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 3498/2021 г. на IV ГО и № 542 от 1.10.2025 г. по гр. д. № 600/2025 г. на III ГО. Според тази практика разпоредбата на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК позволява на страните до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция да сочат нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор на жалбата. Касае се за доказателства, които са съществували към момента на подаване на въззивната жалба, съответно към момента на подаване на отговора на тази жалба, но страната въпреки положената от нея дължима грижа не е могла да узнае за тях или пък не е могла да се снабди с тях, за да ги представи в производството. Тези условия са поставени с цел да не се позволи саниране на проявената от страната небрежност за попълване на делото с доказателствен материал. За нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК трябва да се считат тези, които са били известни на страната още в първоинстанционното производство и на които е възможно тя да се е позовавала, но въпреки положената от нея дължима се грижа не е могла да се снабди с тях. Според чл. 267, ал. 1 от ГПК въззивният съд дължи произнасяне с нарочно определение по искането на страните за приемане на доказателства по чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК и липсата на такова определение представлява процесуално нарушение. При постановяване на определението си по чл. 267, ал. 1 от ГПК въззивният съд трябва да провери допустимостта на поисканите от страната нови доказателства, като с оглед конкретните обстоятелства и данни по делото прецени дали са налице основания за приемането им. Преценката за това се прави с оглед на разпоредбите на чл. 131, ал. 2, във връзка с чл. 133, чл. 143, чл. 144 и чл. 147 от ГПК, уреждащи сроковете за представяне на доказателства и условията при които могат да бъдат представяни доказателства и след изтичането на тези срокове. Крайният срок за представяне на доказателства е приключването на съдебното дирене, но само ако страните не са могли да издирят и представят доказателствата на по-ранните етапи на производството. Във всички случаи преценката за допустимостта на исканите нови доказателства включва преценката дали са били налице обстоятелства, поради които страната не е могла да узнае за доказателствата на по-ранен етап от производството или пък не е могла въпреки полагането на дължимата се грижа да се снабди с тях. Затова в случай че страната не е посочила такива обстоятелства, съдът следва да й постави въпроси във връзка с тях, като даде възможност на другата страна да вземе становище и да предприеме съответните действия за защита на правата си. В случай че установяването на тези обстоятелства изисква събиране и оценка на доказателства, то въззивният съд се произнася по искането след като събере тези доказателства. Ако страната не е посочила доказателства, съдът трябва да й даде указания и възможност да ги ангажира. Във всички случаи произнасянето на съда по искането за нови доказателства по чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК трябва да бъде мотивирано. Определението на въззивния съд по това искане не подлежи на самостоятелно обжалване, а контролът му се извършва при проверка на правилността на постановеното от него решение. Мотивите на определението са източник на знание, като дават възможност на страните да узнаят становището на съда относно искането, но същевременно са и средство, въз основа на което следващата съдебна инстанция може да провери законосъобразността на действията на съда. Затова тези мотиви трябва да съдържат произнасяне за това какво е приел съдът по конкретните твърдения на страните.

При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на Н. П. М. срещу В. Т. Ц., в която ищецът е посочил, че с решение № 101 от 21.08.2008 г. по гр. д. № 1308/2006 г. на Софийския окръжен съд, изменено с решение № 167 от 5.8.2008 г. на Софийския апелативен съд, 4 състав, постановено по в. гр. д. № 662/2008 г., е бил осъден да плати на ответника 35 000 лв. обезщетение за причинени вреди от пътнотранспортно произшествие. Решението на Софийския апелативен съд е влязло в законна сила на 11.12.2008 г., ответникът се е снабдил с изпълнителен лист и едва на 17.08.2015 г. за първи път е сезирал ЧСИ М. Б. с искане за образувано изпълнително дело. Описал е извършените по това изпълнително дело действия и е поискал от съда да признае за установено, че останалата от задължението сума от 25 528,02 лв. е погасена по давност.

В отговора на исковата молба В. Т. Ц. е оспорил предявения иск.

Софийският окръжен съд е приел, че давностният срок за вземането е започнал да тече от влизане в сила на решението на Софийския апелативен съд-11.12.2008 г. и е изтекъл на 11.12.2013 г.- още преди образуване на първото изпълнително дело № 7291/2015 г. за принудителното му събиране. Счел е, че възраженията на длъжника в това изпълнително производство не представляват признание на дълга или отказ от изтекла давност, поради което с решението си е признал за установено, че вземането е погасено по давност.

След като ответникът е обжалвал първоинстанционното решение, в публичното заседание на 14.05.2024 г. пред Софийския апелативен съд неговият пълномощник е представил и е поискал да бъде прието по делото удостоверение изх. № 24675 от 13.05.2025 г. по изпълнително дело № 20097900400069 на ЧСИ Р. М., според което това дело е образувано въз основа на същия изпълнителен лист на 5.2.2009 г., а последната молба на взискателя е от 26.06.2012 г. Пълномощникът на В. Ц. е заявил, че за това изпълнително дело е узнал едва когато е получил от предишния адвокат папката с документите на своя клиент и вътре е открил молба за извършване на справка в НОИ, която е до този съдебен изпълнител и по това изпълнително дело. Когато узнал за изпълнителното дело, се снабдил с удостоверението. Пълномощникът на ищеца се е противопоставил на приемането на удостоверението със съображението, че тази възможност е преклудирана. Въззивният съд е приел представеното писмено доказателство като новосъздадено, без да изложи мотиви в определението дали са налице предпоставките на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК, като е посочил, че ще го цени по съществото на спора. Въпреки това въззивният съд напълно е игнорирал удостоверението и не го е обсъдил в мотивите на своето решение.

От гореописаните процесуални действия на въззивния съд и липсата на мотиви в решението относно удостоверението на частния съдебен изпълнител се установява, че обжалваното решение е постановено при допуснати процесуални нарушения. В съответствие с отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, въззивният съд е следвало с оглед становището на представителя на ищеца, че възможността за представяне на удостоверението е преклудирана, да даде указания на ответника да представи доказателства кога и как е узнал за това удостоверение. Едва след като такива доказателства евентуално бъдат събрани, въззивният съд е бил длъжен с мотивирано определение да се произнесе дали приема удостоверението и ако го приеме-да го обсъди при постановяване на решението. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са се отразили на изхода на спора, поради което са съществени и налагат касиране на въззивното решение. Делото следва да бъде върнато на друг състав на въззивния съд, за да се даде възможност на касатора да ангажира доказателства, установяващи, че възможността да представи удостоверението на частния съдебен изпълнител не е преклудирана.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република

България, Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение рег. №901 от 25.6.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело №3094 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд, 2-ри граждански състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане на друг състав на Софийския апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: