ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3258

гр. София, 17.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 2938/2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 14002/16.05.2025 г. на Й. А. В., чрез адвокат Р. И., срещу въззивно решение № 395/11.04.2025 г. по в. гр. д. № 320/2025 г. на Окръжен съд - Варна.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: неправилен ли е изводът на съда, че чрез предявяване на иск за собственост на ищцата, същият я легитимира като собственик на имота по давност, независимо че е предявен, след като владението е изгубено за повече от шест месеца и придобивната давност е прекъсната – чл. 81 ЗС.

Ответникът по касация В. Й. Д., чрез адвокат Г. Н. и адвокат Г. Г., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на съдебни разноски.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С решение № 72/06.02.2025 г. по гр. д. № 3552/2024 г., I г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 307 ГПК, е отменено влязлото в сила решение № 429/22.04.2024 г. по в. гр. д. № 204/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

При новото разглеждане с въззивното решение е потвърдено решение № 119 от 12.05.2023 г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 290/30.10.2023 г., и двете по гр. д. № 589/2022 г. на Районен съд - Провадия, с което е признато за установено по предявения от В. Й. Д. срещу Й. А. В. иск по чл. 108 ЗС, че ищцата е собственик на дворно място с площ 990 кв. м, съставляващо УПИ *-* в кв. 24 по плана на [населено място], общ. Д., ведно с построената в това дворно място жилищна сграда, както и дворно място с площ 1000 кв. м, съставляващо УПИ *-* в кв. 24 по плана на селото, по давност чрез владение, упражнявано в периода от 1967 г. до 2016 г., като ответникът е осъден да предаде на Д. владението върху процесните два имота. Отхвърлен е насрещният иск на Й. В. против В. Д. за приемане за установено, че Й. В. е собственик на процесните недвижими имоти по давност чрез владение, упражнявано в периода от 2007 г. до 23.08.2022 г. – датата на предявяване на насрещния иск.

Въззивният съд е приел за установено, че през 2022 г. Й. В. е предприел действия по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост на дворно място с площ 990 кв. м., съставляващо урегулиран поземлен имот *-* в кв. 24 по ПУП (ЗРП) на [населено място], общ. Д., ведно с построената в него жилищна сграда, и на дворно място с площ 1010 кв. м., съставляващо урегулиран поземлен имот *-* в кв. 24 по плана на селото. След уведомяване на ищцата за инициираната от В. процедура по изготвяне на КНА, тя е направила своевременно възражение пред надлежните органи. Установено е, че с договор от 11.04.1982 г., сключен в писмена форма, Р. Д. Й. – майка на ищцата и баба на ответника, е дарила на семейството на В. Д. поземлен имот от 2 дка в [населено място], ведно с построената в него малка жилищна сграда, състояща се от стая и предверие. В договора е отбелязано, че дарението се извършва в изпълнение на волята на починалия съпруг на Р. – Й. Щ. Й., и в знак на благодарност към ищцата и съпруга й – В., че са поели грижата и издръжката изцяло, както на Р., така и на двете й по-малки дъщери. От представените множество писмени доказателства съдът е установил, че ищцата е заплащала дължимите местни данъци и такси за процесните недвижими имоти за периодите 1998г.–2003г., 2013г., 2020г.–2022г. При новото разглеждане на производството след отмяната по реда на чл. 307 ГПК, е приет договор за покупко-продажба от 13.08.1969 г., сключен в писмена форма, между И. М. Х. и Й. Й., с който Х. е продал на Й. дворно място с площ от 2 дка за сумата от 70 лева. Съдът е посочил, че не може да бъде направен категоричен извод за идентичност между предмета на договора за покупко-продажба и процесните имоти. Доколкото обаче няма доказателства общият родственик на страните да е закупувал друг имот в землището на [населено място], а е налице съвпадение по площ, то съдът е счел, че продажбата касае именно УПИ *-* в кв. 24 с площ от 990 кв. м. и *-* с площ от 1010 кв. м. Прието е, че договорът е нищожен поради липса на форма. Изложени са съображения, че няма данни за установено владение върху имота от сключването на договора през 1969 г., тъй като свидетелите Д. Д. /дъщеря на ищцата/ и Р. Б. /зет на ищцата/ не са могли да възприемат събитията от онзи момент, а и от показанията им не е установено бащата на ищцата да им е съобщавал за предадено владение. Отбелязано е, че е ирелевантен за спора въпросът дали към момента на сключване на граждански брак на ищцата /1967 г./ имотът, предмет на неформалния договор от 1969 г., е бил в патримониума на общия на страните родственик, доколкото в исковата молба няма твърдения двете събития да са с едновременен характер. Макар да сочи в исковата молба, че покупката на имота е след сватбата й, ищцата акцентира върху дарственото намерение на майка си към 1982г. След обсъждане на писмените и гласни доказателства в тяхната съвкупност е направен извод, че ищцата е установила фактическа власт върху процесните имоти най-късно към договора за дарение от 1982 г., който макар нищожен поради липса на форма, е предпоставка за установено недобросъвестно владение. Прието е за доказано, че до 2016 г. ищцата е владяла процесното дворно място, поради което към 12.04.1992 г. тя е придобила процесните два УПИ – *-* в кв. 24, ведно с построената жилищна сграда, и *-* в кв. 24 по плана на селото. За недоказани са приети твърденията на Й. В., че той е придобил имота по давност въз основа на владение от 2007 г., тъй като по делото е установено, че до 2016 г. ищцата е била във владение на имотите, а до предявяване на насрещния иск през 13.06.2022 г. не е изтекъл предвиденият в закона десетгодишен давностен срок в полза на Й. В..

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Така, както е поставен от касатора, въпросът не може да предпостави допускане на касационно обжалване като решен в противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на ТР №2/2024 г., ОСГК на ВКС, е прието, че след изтичане на срока на придобивната давност, упражняваната от владелеца фактическа власт върху имота вече не представлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС (владение като фактическо състояние), а е упражняване на едно от включените в правото на собственост правомощия: правото да се владее собственият имот. Изгубването на владението върху вече собствения имот в продължение на повече от шест месеца не попада в хипотезата на чл. 81 ЗС, който визира прекъсване на срока на придобивна давност при изгубване на владението върху чужд имот като фактическо състояние. Поради това изгубването на владението на имот след придобиването на собствеността върху него на основание чл. 79 ЗС няма и не може да има за последица прекъсване на вече изтеклата придобивна давност. Въззивният съд се е съобразил със задължителната практика на ВКС, като е приел, че ищцата е упражнявала произтичащо от правото си на собственост владение до 2016 г., след който момент Й. В. е установил собствено владение върху процесните имоти, но до предявяване на иска през 2022 г. не е изтекъл десетгодишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, Й. А. В. следва да заплати в полза на В. Й. Д. направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 ЗВЕРБ сумата следва да се превалутира, като се присъдят 306,78 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 395/11.04.2025 г. по в. гр. д. № 320/2025 г. на Окръжен съд - Варна.

ОСЪЖДА Й. А. В., [населено място], да заплати на В. Й. Д., [населено място], 306,78 евро разноски в производството по чл. 288 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: