ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3272

гр. София, 17.06.2026 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. ч. гр. дело № 1873 по описа на Върховния касационен съд за 2026 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на З. С. М., чрез адв. Н. П. от АК-Р., срещу определение № 80/22.01.2026 г. по в. ч.гр. д. № 40/2026 г. на Окръжен съд -Русе, с което е потвърдено разпореждане № 11086/22.12.2025г. по гр. д. № 4801/2025 г. на Районен съд - Русе, с което е върната искова молба с вх. № 25897/14.08.2025 г., подадена от З. С. М. и е прекратено производството по делото.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното определение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и връщане делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Твърди се, че въззивният съд е квалифицирал неправилно предявения иск като такъв с правно основание чл. 49 ЗЗД. Според касатора, служителите в държавно учреждение като Държавна психиатрична болница - Бяла, действат като административни органи в „изпълнение на публични функции“, поради което отговорността за вреди от техни действия е по реда на ЗОДОВ.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК страната повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „Представлява ли изготвянето на съдебнопсихиатрична експертиза от държавна психиатрична болница административна дейност по смисъла на чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ, за която държавата носи отговорност, или представлява частноправна дейност по чл. 49 ЗОДОВ?“. По отношение на поставения въпрос се твърди, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност на определението.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение предвид данните по делото намира, че частната касационна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното:

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е било образувано по искова молба на З. С. М. срещу Държавна психиатрична болница - Бяла за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв. В исковата молба били изложени твърдения от ищеца, че лицата Л. Ц. М. и М. А. М. „са го освидетелствали като психично болен човек“ с произволно заключение, което причинило на ищеца болки и страдания. Към исковата молба било приложено заключение от комплексна съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична експертиза изготвена от посочените лица.

Първоинстнционният съд дал указания на ищеца да отстрани нередовности по исковата молба: да посочи адреса на ответника; да посочи връзката на лицата Л. Ц. М. и М. А. М. с ответника; и да внесе държавна такса в размер на 400 лв.

В допълнителна молба, с оглед указанията на съда, ищецът посочил, че искът е по ЗОДОВ, а дължимата държавна такса е 10 лв. Посочил също, че Л. Ц. М. и М. А. М. са длъжностни лица при ответника. Не внесъл държавна такса.

С оглед твърденията в исковата молба, въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правната квалификация чл. 49 от ЗЗД, тъй като действията описани от ищеца не представляват административна дейност. Констатирал е, че дължимата държавна такса от 400 лв., определена съобразно цената на иска не е била внесена в срок, т. е. не се били отстранени констатираните нередовностите, поради което е било налице основание за прекратяване на делото.

Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на обжалвания акт на въззивния съд.

Поставеният въпрос, не обуславя допускане на касационно обжалване. Същият е привързан към становище на касатора за правната квалификация на предявения иск. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си. Правната квалификация на иска се посочва от съда въз основа на твърдяните факти, от които ищецът извежда своето искане, чрез подвеждане на тези факти под съответна правна норма.

Върховният касационен съд и Върховният административен съд в практиката си, която е непротиворечива, разграничават хипотезите, в които ЮЛ носи отговорността за актове, действия или бездействия на лица, които в една хипотеза действат като длъжностни лица, натоварени с административни правомощия, а в друга упражняват дейност по занятие, т. е. същото ЮЛ им е възложило изпълнението на определена работа. Вредите в първия случай следва да се търсят по реда на ЗОДОВ, а във втория - по реда на чл. 49 от ЗЗД. С оглед твърденията на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба, въззивният съд е приел, че доколкото сочените вреди, не произтичат от дейности свързани с изпълнението на възложени административни правомощия, претенцията на ищеца срещу ответната болница е по чл. 49 ЗЗД, и тъй като не са отстранени в срок нередовностите на исковата молба, за представяне на доказателства за извършено плащане на държавна такса, дължима с оглед предявения по делото иск, делото правилно е било прекратено.

По заявеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационен контрол: Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното определение не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице и очевидна необоснованост на определението на въззивния съд.

Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на определението.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 80/22.01.2026 г. постановено по в. ч.гр. д. № 40/2026 г. на Окръжен съд -Русе.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.