ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1788
Гр. София, 17.06. 2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като разгледа докладваното от съдия Е. В. т. дело № 2392 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Р. У. Енд С.“ Инк., дружествен № С20010-2004, регистрирано съобразно законите на Щата Н. - С. А. Щ. със седалище в [населено място], представлявано от С. А. М., чрез процесуален представител адвокат В. С. С. срещу решение № 4856 от 24.07.2025 г. по гр. дело № 2387/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение № 19810 от 30.11.2023 г. по гр. дело № 50361/2022 г. на Софийския районен съд, ГО, 173 състав и ищецът „Р. У. Енд С.“ Инк. е осъден да заплати на С. Б. К. на основание чл. 273 ГПК връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 700 лв., представляваща разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Р. У. Енд С.“ Инк. срещу С. Б. К. иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК връзка с чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата 11 000 щатски долара, предоставена й според твърденията на ищеца на 23.02.2018г. на неосъществено основание и с която тя неоснователно се е обогатила, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /10.03.2022 г./ до окончателното изплащане на сумата, и ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 450 лв., представляваща разноски по делото за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по релевантни процесуалноправни и материалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена преценка на всички приети и относими доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, след което да изложи мотиви кои доказателства, доводи и възражения кредитира или намира за основателни и кои не, като се ръководи от основополагащите за съдопроизводството процесуални правила? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ТК, IV г. о., решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 50239/18.01.2023 г. по гp. д. № 4528/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о., вкл. цитираната практика в посочените решения.
2. Дали разписката удостоверява единствено факта на предаване на парична сума или съставянето й е достатъчно за установяване и на основанието на плащането; следва ли правното основание да се установява с други доказателствени средства в процеса?
3. В случай, че основанието следва да се доказва отделно, допустимо ли е при предаване на суми над 10 000 лв., удостоверено с разписка, то да се установява със свидетелски показания или това противоречи на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, като се имат предвид изключенията по чл. 164, ал. 2 ГПК?
Касаторът поддържа, че тези два въпроса са решени в противоречие с решение № 147/16.10.2013 г. по гр. д. № 455/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 73/2015 г. по гр. д. № 5845/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о.
4. Следва ли съдът да приеме за доказано основание по чл. 55 ЗЗД, когато е установено, че плащането е направено от едно дружество, но твърдяното основание се отнася до друго юридическо лице, при липса на преки писмени доказателства и като се вземе предвид забраната в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК?
5. Допустимо ли е с разписка, подписана от трето лице без правомощия, да служи като достатъчно доказателство за основание на плащане по чл. 55 ЗЗД?
По отношение на четвъртия и петия въпроси касаторът се позовава на противоречие с ППВС № 1/28.05.1979 г.
Ответницата С. Б. К. чрез процесуален представител адвокат Ц. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия въпрос поддържа, че съдебният състав е извършил собствена преценка на събрания доказателствен материал, обсъдил е доказателствата, аргументите, доводите и възраженията на страните. Счита, че формулираните от касатора втори и трети въпроси не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на въззивния съд, а последният въпрос е ирелевантен, тъй като не е единствено обуславящ изхода на конкретното дело.
Третото лице – помагач и ответник по обратния иск А. С. Г. чрез процесуален представител адвокат В. Б. оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната недопустимост като подадена след преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Поддържа становище за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдебният състав е обсъдил всички събрани и приети в хода на производството доказателства във връзка едни с други, направил е правно издържани и логични правни изводи. Излага, че формулираните втори, трети и четвърти правни въпроси не са имали решаващо значение при формиране на волята на въззивния съд, а относно петият въпрос счита, че не е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и че няма решаващо значение за правните изводи на въззивната инстанция.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално - легитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд не е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал материалноправната си легитимация, по съображения, че когато насрещната страна /ответникът/ не оспорва осъществяването на неизгоден за нея факт, ищецът не следва да провежда пълно доказване на този факт, т. е. доколкото в исковата молба се твърди плащане на процесната сума, което не се оспорва в отговора, то съдът е длъжен да отчете онези обстоятелства, които са заявени от страните във връзка с разглеждане на спора и касаят неговия предмет, като не може да дерогира фактическите твърдения и правни доводи на страните, да им налага съображения, различни от заявените от самите тях в хода на процеса и да признава или отрича права, които не са оспорени. Съдебният състав е констатирал, че с платежно нареждане от 23.02.2018г. „Traoyanka Inc” чрез С. М. е превел по банкова сметка на ответницата сума в размер 11 000 щ. д. с основание „адвокатски услуги за Р. У. + С.“ /без посочване правно организационна форма/.
Приел е, че ищецът не е доказал соченото от него бъдещо, но останало неосъществено основание за превод на паричната сума - бъдещи действия от ответницата като представител на ищеца пред МЗХ по повод издаване на разрешение по чл. 73 ЗКНВП, което основание не се било осъществило, както и че ответницата е провела пълно доказване на заявените фактически твърдения, че между нея и „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД, представлявано от С. М., е възникнало облигационно правоотношение и че плащането на сумата 11 000 щ. д. е било във връзка с него. За да направи тези изводи, въззивната инстанция е обсъдила събраните в първоинстанционното производство доказателства - приетата и неоспорена имейл кореспонденция от 05.12.2017 г., съответно 07.12.2017 г., сключения на 18.01.2018 г. между „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД, представлявано от С. М., и адвокатската кантора на ответницата С. Б. К. абонаментен договор за консултантска услуга, подадените молби и заявления до МЗХ чрез ответницата, признанието на факт от „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД, обективирано в частна жалба вх. № 5129889/09.08.2018 г. /в частта, в която е описано, че на адвокат К. била преведена сумата от 16 000 щ. д., предназначена именно за разплащане с контрагенти на „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД и за търговските нужди на дружеството, като същата била преведена по сметка на адвокат К./, както и договора за съвместна дейност и сътрудничество, сключен на 01.12.2017 г. между „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД и „Р. У. Енд С.“ Инк. Съдебният състав е установил, че с договора за съвместна дейност българското дружество е поело задължение да се снабди с лиценз за отглеждане и преработка на растения /.../, да засади и отгледа продукция, а американското дружество /ищецът/ се е задължило да осигури финансиране на проекта, в т. ч. заплащането на всички дължими такси и други разходи, свързани с получаването на изискуемите по закон лицензи, разрешителни и други документи, както и заплащането на разноските за правно обслужване на „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД, като изрично е постигнато съгласие американското дружество /ищец/ да поеме цялостното финансиране на посочения проект до размер 100 000 щ. д. и всички плащания да бъдат извършвани от американското дружество за сметка на българското, вкл. че „Р. У. енд С.“ Инк. ще извършва всички плащания от свое име по всички договори с контрагенти на „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД. За установяване на възникналите между страните правоотношения въззивната инстанция е обсъдила освен приетите писмени доказателства, също и показанията на разпитаните две групи свидетели.
Въззивният съд е взел предвид, че в платежното нареждане от 23.02.2018 г., с което „Traoyanka Inc” чрез С. М. превежда сумата 11 000 щ. д. по сметка на ответницата с основание „адвокатски услуги за „Р. У. + С.“, липсва описание на правноорганизационната форма, анализирал го е в съвкупност с установеното между „Р. У. енд С. – БГ“ ЕООД и ответницата облигационно отношение и е направил извод, че платежното нареждане е именно във връзка с възникналото между „Р. У. енд С. – БГ“ ЕООД и ответницата правоотношение.
Представеното с исковата молба и оспорено в срок като антидатирано уведомление от 23.02.2018 г. не е кредитирано от съдебния състав по съображения, че ищецът не е доказал, че документът е съставен на означената в него дата, нито че го е свел до знанието на ответницата, предвид липсата на подпис на получател в представените разписки за получаване /л. 8 и л. 9 от първоинстанционното дело, съответно л. 44 – л. 46 от въззивното дело/, описанието на пратката - „мостерни стикери“, без да е налице описание на уведомлението /Letter of Advice/, липсата на отразяване в нотариалната покана, връчена при отказ от 08.11.2018 г. В подкрепа на този извод въззивният съд е посочил, че това не се установява и от събраните по делото гласни доказателства, както и от заключението на съдебно-графическата експертиза, съгласно което не е възможно по експертен път да се определи времето и мястото, когато и където е изготвен изследваният документ.
По отношение на фактурата от 14.04.2018 г. /л. 150 и л. 151/ съдебният състав е приел, че същата не удостоверява описаните в нея обстоятелства, че с оглед договореност между страните за приспадане на 7 500 щ. д. като плащане за бъдещи услуги, предоставени на „Р. У. Енд С.“ Инк. и свързаните с него дружества за м. март 2018 г., м. април 2018 г., м. май 2018 г. и м. юни 2018 г., е приспадната стойност на чанта „Х. Б.“ от дължимо плащане от 14 500 щ. д., доколкото фактурата е своевременно оспорена, не носи подписа на ответницата и липсват други доказателства.
Относно приетите решение по гр. д. № 56314/2018 г. на СРС, решение по в. гр. д. № 8426/2020 г. на СГС и определение по гр. д. № 1297/2022 г. на ВКС, съгласно които са отхвърлени като неоснователни предявените от С. К. срещу „Р. У. енд С. - БГ“ ЕООД и С. М. искове за неизплатено възнаграждение по абонаментен договор за консултантски услуги от 18.01.2018 г. по съображения, че договор с физическото лице няма подписан, а по подписания с юридическото лице не е доказано изпълнение по същия, като доказаните извършени услуги били във връзка с конкретни договорени с ответното дружество поръчки, съдебният състав е заключил, че не се ползват със сила на пресъдено нещо между „Р. У. Енд С.“ Инк. и С. К. за липса на облигационно отношение между „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД и ответницата.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три правни въпроса, формулирани от касатора, са релевентни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси е неоснователен поради това, че не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и становището и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил събраните доказателства, възражения и доводи на страните. Несъгласието на касатора с направените от въззивната инстанция фактически констатации и правни изводи не може да обуслови допускане на касационно обжалване, а направените в тази насока оплаквания и изложени от касатора към първия процесуалноправен въпрос съображения и доводи представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория и третия правни въпроси също е неоснователен, тъй като същите са решени в съответствие с константната практика на ВКС. В множество, постановени от различни съдебни състави на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, решения /напр. решение № 303/03.11.2025 г. по т. д. № 1521/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 283/01.11.2016 г. по гр. д. № 2117/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 253/17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 82/12.05.2015 г. по гр. д. № 5122/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 190/23.01.2014 г. по т. д. № 483/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./ е прието, че при наличие на документ за предаване на сумата за останалите елементи от договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания, като ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо. Изразено е разбирането, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, но ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Счетено е, че при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. От общото правило, че при липса на писмен документ за предоставяне на сумата по договора забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на правоотношение, което е над определената в закона стойност, е изведен отговорът, че когато по делото има писмен документ за предаване на сумата по договора, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. В настоящия случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е приела, че свидетелските показания са допустими, и ги е обсъдила в съвкупност със събраните писмени доказателства.
Неоснователен е и доводът на касатора, че формулираните от него четвърти и пети правни въпроси са решени в противоречие с ППВС № 1/28.05.1979 г. В посоченото постановление Върховният съд не се е произнесъл по тези въпроси, а е уеднаквил съдебната практика по някои неправилни тълкувания на нормите, които уреждат института на неоснователното обогатяване – чл. 55 и чл. 59 ЗЗД. Съгласно т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 г. при втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. Текстът намира приложение при двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение, при сделки под отлагателно условие, когато то не се сбъдне, и т. н. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС след обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключение на съдебно-графическа експертиза поотделно и в тяхната съвкупност е направил извод, че ищецът не е доказал соченото от него бъдещо, но останало неосъществено основание за превод на паричната сума - бъдещи действия от ответницата като представител на ищеца пред МЗХ по повод издаване на разрешение по чл. 73 ЗКНВП, което основание не се било осъществило, както и че ответницата е провела пълно доказване на заявените фактически твърдения, че между нея и „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД, представлявано от С. М., е възникнало облигационно правоотношение и че плащането на сумата 11 000 щ. д. е било във връзка с него. Практически крайният извод на съдебния състав е, че не е осъществен вторият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Този извод е формиран не само въз основа на разписките от 27.02.2018 г. и 02.03.2018 г., но и въз основа на останалите относими и допустими доказателства, включително сключения на 01.12.2017 г. между „Р. У. Енд С. - БГ“ ЕООД и „Р. У. Енд С.“ Инк. договор за съвместна дейност и сътрудничество.
Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответницата сума в размер 2 045,17 евро /равностойност на 4 000 лв./, представляваща направени от нея разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение. Касаторът не дължи разноски на третото лице помагач А. С. Г. съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4856 от 24.07.2025 г. по в. гр. дело № 2387/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-Б въззивен състав.
ОСЪЖДА „Р. У. Енд С.“ Инк., дружествен № С20010-2004, регистрирано съобразно законите на Щата Н. - С. А. Щ. със седалище и адрес на управление: Х. Д. - юг 3131, [населено място] – щат Н., САЩ, пощенски код 89109; адрес за кореспонденция [улица], № 150, [населено място] – щат Н., САЩ, пощенски код 89103, да заплати на С. Б. К. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [улица], вх. А, ет. 4, ап. 9 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 2 045,17 евро, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач А. С. Г. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.