ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 3254

гр. София, 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4101 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 26829/28.07.2025 г., подадена от И. С. Р., П. С. Р. и О. С. Р., чрез адвокат В. Б., срещу решение № 715 от 13.06.2025 г. по гр. д. № 734/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260057 от 22.07.2024 г. по гр. д. № 7669/2020 г. на Пловдивския районен съд за отхвърляне на предявения от И. С. Р., П. С. Р. и О. С. Р. срещу М. С. Б. иск за делба на следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се в [населено място], [община], област П., по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение, засягащо самостоятелния обект, от 25.08.2020 г., с адрес на имота: [населено място], район „С.“, [улица], [жилищен адрес] който самостоятелен обект се намира на етаж 3 в сграда с идентификатор ****, с предназначение: жилищна сграда, многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, на едно ниво, с площ: 65.50 кв. м, ведно с прилежащите части: избено помещение № * с площ от 6.95 кв. м и 1.439 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****, под обекта - *****, над обекта – *****, и 2. УПИ *-* в кв. * по кадастралния и регулационен план на [населено място], общ. Б., обл. П., одобрен със заповед № 3/26.01.1990 г. на кмета на [община], с площ от 619 кв. м, при граници: улица, УПИ *-*, УПИ *-*, улица, УПИ *-*, ведно с построените в имота сгради, а именно: двуетажна масивна жилищна сграда с площ от 64 кв. м, масивна, паянтова сграда с площ от 19 кв. м и паянтова сграда с площ от 76 кв. м.

Въззивният съд е приел следното:

По делото няма спор, а и от представените преписи от удостоверения за граждански брак и за наследници се установява, че страните са деца на сключилите на 09.04.1975 г. граждански брак М. А. Д. и М. К. Д., като И. С. Р., П. С. Р. и О. С. Р. са деца само на М. Д., а М. С. Б. е внучка на М. Д. – дъщеря на починалата през 2019 г. негова дъщеря С. М. Б.. През време на брака между М. и М. Д., по силата на одобрена от съда спогодба по гр. д. № 3435/1978 г., последният е получил в дял дворно място с построената в него едноетажна, с изба, жилищна сграда в [населено място]. Освен този имот, отново по време на брака му с М. Д., М. Д. е придобил право на собственост върху жилище с площ от 65.50 кв. м в [населено място], по реда на чл. 134, ал. 4 ЗТСУ (отм.), т. е. като обезщетение за недвижим имот, отчужден за мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации, за което е съставен нотариален акт на 14.05.1992 г. Имотът в [населено място] е придобит по време на брака на М. Д. с М. Д., но това не е достатъчно, за да се приеме, че посоченото имущество е в режим на съпружеска имуществена общност. От протокола на откритото съдебно заседание на Пловдивския районен съд, проведено по гр. д. № 3435/1978 г. на 07.07.1978 г., се установява, че М. К. Д., като един от наследниците на своя баща К. М. Д., получава в дял жилищна сграда с дворно място в [населено място], представляващо дял І, т. 2 от одобрената от съда спогодба, за който не се спори, че към настоящия момент е УПИ *-* в кв. * по кадастралния и регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 3/26.01.1990 г. на кмета на [община], с площ от 619 кв. м, ведно с построените в имота сгради (описани по-горе). Според така одобрената спогодба М. Д. не дължи на никой от останалите съделители суми за уравнение на дяловете им. Следователно, имотът по т. 2 от дял І според разделителния протокол е индивидуална собственост на М. К. Д.. Съдът е посочил, че върху този му извод не влияе представената разписка, съставена на 07.07.1978 г., според която Т. К. Д. е получила от своя брат М. К. Д. сумата 1000 лв., която същият дължи по гр. д. № 3435/1978 г. на Пловдивския районен съд, тъй като тази разписка не е част от съдебната спогодба, одобрена по посоченото дело, и в нея не е посочено на какво основание М. Д. плаща посочената сума. За изясняване основанието за плащане на сумата по разписката, по делото са изслушани показанията на свидетелката Н. Д., която сочи, че М. Д. е дал на останалите съделители по 1000 – 2000 лв. като уравнение. Окръжен съд – Пловдив е отбелязал, че не кредитира показанията на тази свидетелка относно причината за плащането на посочените от нея суми, защото те противоречат на отразеното в съдебния протокол от 07.07.1978 г., както и на оценката на дяловете, дадена от вещото лице по гр. д. № 3435/1978 г. на Пловдивския районен съд. Ето защо е заключил, че посоченият имот е лично имущество по смисъла на чл. 20, ал. 1, предл. второ СК от 1985 г. (отм.). По отношение на жилището в [населено място] съдът е приел, че то е придобито на 14.05.1992 г., т. е. през време на брака между М. и М. Д.. Този имот М. К. Д. е получил като обезщетение срещу отчужден негов недвижим имот, находящ се в [населено място]. Няма спор относно обстоятелството, че отчужденият имот, за който е извършено обезщетението с процесния апартамент, е лична собственост на М. Д.. В нотариалния акт, издаден на основание чл. 134, ал. 3 ЗТСУ (отм.), е отразено, че цената на дадения като обезщетение недвижим имот, която е в размер на 15 091 неденоминирани лева, се покрива от припадащите се суми срещу отчуждения недвижим имот и собствени средства от получаващия обезщетението. В нотариалния акт обаче не е посочена никаква сума, представляваща собствени средства, платени от обезщетения собственик. Доказателства за този положителен факт – плащане със собствени средства и в какъв размер, не са ангажирани по делото. Липсата на вложени собствени средства в цената на процесния апартамент, което означава средства, дадени по време на брака между М. и М. Д., прави неприложима нормата на чл. 19 СК от 1985 г. (отм.), тъй като е налице пълна трансформация на лични средства на М. К. Д., в хипотезата на чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.) при придобиването на посочения недвижим имот. Ето защо съдът е намерил, че М. К. Д. е индивидуален собственик и на апартамента в [населено място]. Визирал е, че върху този извод не влияе представеният констативен нотариален акт № 199/30.06.2014 г., с който М. Д. е признат за собственик на 3/8 ид. ч. от същия апартамент, тъй като с неговото съставяне не се заличава правото му на собственост, породено от отчуждаването на недвижим имот, за който като обезщетение е получил процесния апартамент. Предвид установеното, че двата имота са собствени на М. Д., като правото на собственост спрямо тях е преминало по наследствено правоприемство върху неговата внучка М. С. Б., въззивният съдебен състав е заключил, че между страните няма съсобственост и затова искът за делба следва да бъде отхвърлен.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо, както и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават, на първо място, на недопустимост на атакуваното от тях решение, поради произнасяне по непредявен иск и установяване на трансформация на лично имущество при доброволна делба на недвижим имот.

На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулират въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на ищеца, когато исковата молба е нередовна - сочено противоречие с приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 5 и ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС;

2. Какви са последиците при извършване на доброволна делба без участието на единия съпруг, когато идеална част от съсобствения имот се притежава в режим на съпружеска имуществена общност.

Във връзка с този въпрос жалбоподателите се позовават на ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. Допустимо ли е установяване на трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и ал. 2 СК (чл. 21, ал. 1 и ал. 2 СК, отм.) в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака чрез договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи;

4. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните, в рамките на делото, очертан от тях, и да изложи правните си изводи, основани на извършения анализ (сочено противоречие на въззивното решение по този въпрос с приетото в: ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2010 г. на ВКС, І г. о. и др.).

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно т. 9 на ППВС № 1/10.11.1985 г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Правната доктрина и съдебната практика приемат, че недопустимо е решение, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато се е произнесъл въпреки липсата на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; след десезиране на съда; по недопустима въззивна или касационна жалба или при липса на жалба; при произнасяне по непредявен иск или свръх петитум; постановено без участие на задължителен необходим другар и др. В случая не е налице порок, водещ до недопустимост на въззивното решение, като включително не е налице произнасяне по нередовна искова молба и по непредявен иск. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба срещу решението на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на редовно предявения иск за делба на описаните по-горе недвижими имоти. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд са разгледали иск по чл. 30 ЗН (производството по него е било прекратено с определение на Районен съд – Пловдив № 260012/05.01.2022 г.).

Предвид изложеното по-горе относно допустимостта на въззивното решение, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението към касационната жалба.

Вторият въпрос е ирелевантен за спора, с оглед решаващите съображения, изложени във въззивното решение, поради което по отношение на него липсва общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и до въпрос № 3, който е формулиран според фактическа обстановка, която не е установена по делото - придобиване на недвижим имот през време на брака чрез договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи. В тази връзка следва да се отбележи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

По последния въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

Настоящият съд намира, че Окръжен съд – Пловдив не се е отклонил от визираната съдебна практика. Същият е обсъдил доводите и възраженията на страните, събраните доказателства, посочил е кои от доказателствата кредитира и кои – не, и е направил обосновани правни изводи. Изложените от жалбоподателите в това отношение доводи представляват по естеството си оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответницата по касационната жалба има право на 3500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, възлизащи на 1789.52 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Р. Б.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 715 от 13.06.2025 г. по гр. д. № 734/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА И. С. Р., П. С. Р. и О. С. Р. да заплатят на М. С. Б. разноски пред ВКС в размер на 1789.52 евро (хиляда седемстотин осемдесет и девет евро и 52 цента).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: