ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3393

гр. София, 19.06.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

С. Н.

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 3254/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от Х. С. М., Л. А. М. и А. Х. С., подадена чрез пълномощника им адвокат Н. Д., срещу въззивно решение № 359/12.05.2025 г. по в. гр. дело № 578/2022 г. на Окръжен съд – Бургас.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се решението да бъде отменено и да бъде отхвърлен предявеният от И. С. М. срещу касаторите иск.

Ответникът по касационната жалба –ищец в производството И. С. М., чрез процесуалния си представител адвокат Д. И., оспорва жалбата с писмен отговор, възразява за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното:

Делото е за втори път пред касационната инстанция. С решение № 32 от 13.04.2022 г. по гр. д.№ 4015/2021 г. на ВКС, Второ г. о. е отменено първото въззивно решение № III-40 от 21.05.2021 г. по гр. дело № 278/2021 г. на Окръжен съд-Бургас, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. С отменителното решение на ВКС са дадени задължителни указания за попълване на делото с фактически твърдения и доказателства за останалия неизяснения факт чия собственост е бил имот пл. № *, който участва заедно с имот пл. № * в образуването на съсобствения УПИ *-*,* по действащия регулационен план от 1989 г. и да представят доказателства, включително нотариалният акт на наследодателя от 1972 г. и след това, ако е необходимо, да се назначи техническа експертиза, която да изясни положението на имотите, участващи в съсобствения парцел към момента на създаване на регулацията; границите по кадастралния план, предшестващ регулационния; наличието на доказателства за уреждане на отношенията между съсобствениците и с оглед на това - положението на имотите понастоящем, след прекратяване отчуждителното действие на регулацията. Указано е, че едва след изясняване на всички тези обстоятелства съдът ще може да се определи какви са дяловете в съсобствеността и дали те са различни за двата имота, участващи в съсобствения УПИ, предвид дарението, отнасящо се само за единия имот - за пл. № *.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е отменил първоинстанциноното решение № 153 от 23.12.2020 г. по гр. д.№ 618/2020 г. на Районен съд-Айтос и вместо това е постановил следното: А) Приел е за установено по отношение на Х. С. М., Л. А. М. и А. Х. С., че И. С. М. е собственик на: 1/ 5692,27/26600 кв. м. ид. ч. /равняващи се на 21,40 %/ от дворно място с площ от 1330 кв. м., находящо се в [населено място], [община], съставляващо УПИ *-*, * в кв. 37 по действащия план на [населено място], при посочени граници, 2/ 5692,27/26600 кв. м. ид. ч. /равняващи се на 21,40 % / от построените в дворното място едноетажна масивна жилищна сграда с площ 138,63 кв. м. и едноетажна масивна сграда - лятна кухня със застроена площ от 42,58 кв. м.; и 3/ 2500,15/26600 кв. м. ид. ч. /равняващи се на 9,39%/ от едноетажна паянтова сграда - второстепенна постройка със застроена площ от 36 кв. м.;

Б) Отхвърлил е иска на И. С. М. против Х. С. М., Л. А. М. и А. Х. С. да бъде установено по отношение на ответниците правото на собственост на ищеца върху процесните имоти за разликата над размерите, до които искът е уважен до предявените размери по отношение на 7/20 идеалните части от: дворно място с площ от 1330 кв. м., от едноетажната масивна жилищна сграда с площ 138,63 кв. м., от едноетажната масивна сграда-лятна кухня със застроена площ от 42,58 кв. м. и от едноетажната паянтова сграда - второстепенна постройка със застроена площ от 36 кв. м., както и е отхвърлил изцяло иска по отношение признаване на установено правото на собственост на ищеца върху 7/20 ид. ч. от едноетажна сграда - навес с оградни стени с площ от 12 кв. м.;

В) Отменил е издадените в полза на ответника Х. М. Констативен нотариален акт № 196 от 21.05.2020 г., том първи, рег.№ 2076, дело №167 от 2020 г. на нотариус Б. Д., за придобиване на право на собственост по давностно владение на 4/5 ид. ч. от дворно място от 1330 кв. м., представляващо УПИ *,* в кв. 37 по действащия план на [населено място], ведно с 4/5 идеални части от построените в него: едноетажна масивна жилищна сграда с площ 138,63 кв. м., едноетажна масивна сграда - лятна кухня със застроена площ от 42,58 кв. м. и едноетажна паянтова сграда - второстепенна постройка със застроена площ от 36 кв. м., както и Констативен нотариален акт № 197 от 21.05.2020 г., том първи, рег.№2077, дело №168 от 2020 г. на нотариус Б. Д. за придобиване на право на собственост по дарение и давностно владение на дворно място от 1330 кв. м., представляващо УПИ *,* в кв. 37 по действащия план на [населено място], ведно със същите построени в него сгради като тези, описани в предходния констативен нотариален акт, до размерите /идеалните части/, за които е уважил предявените от И. С. М. установителни искове за собственост спрямо всеки едни от посочените в тези нотариални актове дворно място и постройки в него.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и тези при новото разглеждане на делото, въззивният съд е приел за установено следното: Безспорно е, а и се установява от приложените писмени доказателства /смъртен акт и удостоверение за наследници на А. М. и удостоверение за наследници на С. М. М., удостоверения за идентичност на лица с различни имена, запис в разписен лист/, че ищецът И. С. М. /М. С. М./ и ответникът Х. С. М. /Х. С. М./, са синове на С. М. М. /С. М. М./ и А. Х. М. /А. Х. М./. Последните имат още две дъщери – Х. Т. и С. Х., които не са страни по делото. Ответницата Л. М. е съпруга на ответника Х. М. от 1981 г., а ответникът А. С. е техен син. Не се спори, че през 1989 г. родителите и четирите им деца заминали за Р. Т. С. М. /С. М./ починал в Турция на 12.12.1989 г., а съпругата му А. М. /А. М./ починала в Турция на 21.06.1998 г. Не се спори, че ищецът, както и двете му сестри, живеят в Р. Т. Една година след заминаването си за Турция ответникът Х. се върнал в България /така св.Д., разпитан във въззивното производство/. Всички водени от ответниците свидетели сочат, че от 30 години семейството на ответниците Х. и Л. живее в процесната къща. Не се спори, а и видно от нотариален акт № 188, т.I, дело № 346 на нотариуса при РС - Айтос, че преди да заминат за Турция, на 17.05.1989 г. съпрузите С. и А. М. са дарили на синовете си М. /И./ и Х. /Х./ общо 2/5 ид. ч. от дворно място от 745/1330 кв. м. ид. ч., представляващо парцел *-* и * в квартал № 37 по плана на [населено място], Б. о., представляващ имот планоснимачен № * при граници на целия парцел: улица, парцели *-*, *- *, * и парцел извън регулацията, ведно с 2/5 ид. ч. от жилищната сграда и прикрепената към нея лятна кухня, находящи се в този парцел в имот пл.№ *.

В изпълнение указанията на ВКС за изясняване правата на собственост върху процесния имот преди договора за дарение от 17.05.1989 г., е установено от приетия нотариален акт № 110, т. II, дело №732 от 26.09.197 2г. на Айтоски районен съдия, че С. М. М. от [населено място] е признат за собственик по давностно владение на 900/1500 ид. ч. от празно дворно място, находящо се в [населено място], цялото представляващо парцел *-* в кв. 57 по плана на селото, с пространство на парцела урегулирано от 1500 кв. м., а неурегулирано-1103 кв. м., при граници: улица, Х. М. М., Х. М. и М. М.. Видно от нотариален акт № 130, т. II, дело № 688 от 28.02.1975 г. на Айтоски районен съдия, М. М. Х. /М. М. М./ от [населено място] е признат за собственик по давностно владение на следните недвижими имоти: 1/ дворно място от 600 кв. м., като идеална част от парцел *-* в кв. 57 по плана на селото, цялото от 1500 кв. м., с неуредени регулационни сметки от 397 кв. м., при граници: улица, Ю. М., М. М. и Х. М., заедно с построената в южната част на парцела жилищна сграда, 2/ празно дворно място, съставляващо парцел * пл.№ *, в кв. 57, цялото с площ 1600 кв. м., с неуредени регулационни сметки от 34 кв. м., при граници: улица, М. Х., Ю. М., общинско място, Е. М.; и 3/ празно дворно място от 830 кв. м., съставляващо парцел *-* в кв. 57 по плана на селото, с неуредени регулационни сметки от 257 кв. м. при граници: улица, общинско място, М. Х. и Е. М..

След повторното образуване на въззивно производство е приета и съдебно-техническа експертиза, изпълнена от в. л.И. Б., която не е оспорена от страните и е кредитирана от въззивния съд като обективна и безпристрастна. От нея е установено, че първият кадастрален и регулационен план на [населено място], общ.Р., е одобрен със заповед № 9069 от 26.10.1945 г. В разписния списък имот № * е записан на братя Ю. и М. М., както и на С. М. М. /бащата на ищеца и първия ответник/. Видно от приложената към заключението скица - извадка от плана от 1945 г., за този имот са били отредени три парцела: *-*; *-* и *-* в кв. 57. При действието на този план бащата на ищеца и на първият ответник е признат за собственик по давност на 900/1500 ид. ч. от празно дворно място, представляващо парцел *- * в кв. 57. Следващият и действащ понастоящем кадастрален и регулационен план на [населено място] е одобрен със заповед №21/30.01.1989 г. С одобряването му, площта на бившия парцел *-* в бившия кв. 57 е намалена на 1330 кв. м., като за нея е отреден УПИ *-*,*, кв. 37, който включва целия имот пл.№ * с площ от 745 кв. м. и част от имот пл.№ * с площ от 585 кв. м. Останалата му площ до 1500 кв. м. е извън регулацията и е част от имот пл.№ *. Експертът е посочил, че имот пл.№ *, за който е отреден УПИ *-*, * /последното число в червен цвят/ кв. 37 е записан в разписния списък към плана на С. М. Х. - нотариален акт №110/72 г. и на А. Х. С.- н. а.49/2020 г. Имот пл.№ *, включен в УПИ *-*, * в кв. 37 е записан в разписния списък към плана от 45 г. на М. М. М.-нотариален акт №130/75 г.; А. Х. С. - н. а.49/2020 г.; Х. С. М. /зачеркнат/ и Х. С. М. - н. а. №137/2020 г. В разписния списък към действащия план от 1989 г. не е отразена собствеността, прехвърлена с дарението в полза на ищеца и първия ответник от 1989 г. Предвид горните констатации вещото лице е посочило, че УПИ *- *,*, кв. 37 по действащия ПУП на [населено място] представлява част от бивш УПИ *-* в кв. 57 по отменения план на селото, поради което двата парцела не са идентични. Експертът е посочил още, че с одобряването на действащия кадастрален и регулационен план през 1989 г. е отреден процесния УПИ *-*,* в кв. 3, като между имотите от който няма придаваеми части. В този смисъл е и отразеното на скицата от 22.05.1989 г., в която е посочено, че регулационните сметки са уредени и че парцелът е идентичен с този по нотариални актове 110/72 г. и 130/75 г., като разликата в квадратурата се дължи на новия регулационен план, одобрен през 1989 г. От тази скица е видно, че в имот пл.№ * с площ от 745 кв. м. са били изградени масивна жилищна сграда и долепена към нея масивна стопанска сграда, а в имот пл.№ * с площ от 585 кв. м. са отразени паянтова стопанска сграда и полуразрушена постройка на границата между двата имота. Видно от актуалната скица на процесния имот на л. 30 от делото на АРС, последната сграда не е отбелязана, а част от свидетелите сочат, че същата е пред срутване. Предвид констатациите на експертизата и скицата от 1989 г., както и данните от констативните нотариални актове от 1972 г. и от 1975 г., въззивният съд е извел извод, че с влизане в сила на действащия регулационен план от 1989 г. процесният УПИ *-*,* в кв. 37 вече е бил съсобствен между бащата на ищеца И. и ответника Х. от една страна, и наследниците на М. М. М. от друга. Т.е., приема се, че съсобствеността върху процесния УПИ не е възникнала на основание чл. 29, ал. 3 ЗТСУ /отм./ във връзка с чл. 30, т. 3 ЗТСУ/отм./, а тази съсобственост е възникнала на основание регулацията от 1945 г. още при действието на ЗБНМ от 1941 г. /отм./, като квотите в съсобствеността към 1975 г. са определени с констативните нотариални актове от 1972 г. и от 1975 г., както следва: 900/1500 кв. м. идеални части за бащата на ищеца и ответника, а останалите 600/1500 кв. м. за М. М. М. (М. М. Х.)/. С действащия от 30.01.1989 г. регулационен план площта на парцела е намалена с общо 170 кв. м., от които 155 кв. м. от площта на имот пл.№*, а останалите 15 кв. м. от площта на имот пл.№ *. Следователно площта на целия имот е намалена с 11,3(3) %. Тъй като е налице съсобственост на посочените две лица върху всеки от имотите - пл.№ * и *, двамата не са били изключителни собственици, както следва: С. М. - на имот пл.№*, а М. Х. - на имот пл.№ *. Въз основа на изложеното, въззивният съд е приел, че за определяне на квотите в съсобствеността следва да намали пропорционално идеалните части на всеки от двамата съсобственици с 11,3(3)%. Така идеалните части на бащата на ищците от процесния парцел се намаляват с 101,97 кв. м. ид. ч., т. е. от 900/1500 кв. м. ид. ч. на 798,03/1330 кв. м.ид. ч., а тези на съсобственика му М. Х. се намаляват от 600/1500 кв. м. ид. ч. на 532,02/1330 кв. м. ид. ч. Разяснено е още, че с нотариалния акт от 1989 г. на ищеца е прехвърлена 1/5 ид. ч. от процесния имот пл.№ * /т. е. 1/5 от 745/1330 кв. м. ид. ч./, поради което същият е придобил чрез дарението тази част от парцела. След като е дарил по 1/5 от притежаваните от него идеални части от парцел № * на двамата си синове, баща им С. М. е разполагал с 2500,15/6650 кв. м. идеални части от парцела /798,03/1330 - 2/5х745/1330/. След смъртта му през декември 1989 г., тази част е разпределена между петимата му наследници /съпругата и четирите деца/, а след смъртта на последната през 1998 г., нейните идеални части са преминали в наследство на четирите им деца, всяко от които е получило по 2500,15/26600 кв. м. ид. ч. от парцела по наследяване от родителите си. По тази причина, към 1998 г. ищецът е притежавал общо 5692,27/26600 кв. м. ид. ч. от процесния парцел /по дарение и наследство от родителите си/, или 21,40 % от правото на собственост върху парцел *- *,* в кв. 37 по плана на [населено място]. Тъй като по силата на регулацията не възниква съсобственост върху сградите, изградени в парцела /аргумент от чл. 31, ал. 3 ЗТСУ /отм./, то въззивният съд е приел, че към 1998 г. ищецът е придобил по дарение и наследство от родителите си 5692,27/26600 кв. м. ид. ч. от сградите, изградени в имот пл.№*- масивна едноетажна жилищна сграда с площ 138,63 кв. м. и масивна стопанска сграда с площ 42,58 кв. м., заснети и описани в геодезическата снимка на л. 35-36 от делото на РС. По същата причина той, както и останалите наследници на С. и А. М., не са придобили по дарение или по наследство от родителите си право на собственост върху постройката в имот пл.№ *, която съгласно т. 1 от нотариален акт № 130, представлява жилищна сграда в южната част на парцела. По делото не става ясно кога са построени останалите две сгради, описани в констативните нотариални актове на ответника Х. и прехвърлени на ответника А., като според скицата на процесния парцел на л. 40 от делото на РС в имот пл.№ * е изградена само една полумасивна сграда, разположена на границата на уличната регулация на границата с УПИ *-*, кв. 37, а навесът не е отразен. Тези сгради не са отразени в нотариалните актове от 1972 г. и от 1975 г., но полумасивната сграда до уличната регулация е отразена на ПУП от 1989 г. При тези данни въззивният съд е приел, че ищецът е придобил по наследство от родителите си право на собственост върху 2500,15/26600 кв. м. ид. ч. от паянтовата постройка в имот пл.№ *, т. е. 9,39% от правото на собственост върху същата.

Вторият спорен въпрос по делото е дали ответникът Х. М. е придобил по давност идеалните части на ищеца от процесния парцел и сградите в него, чрез упражнявано владение след 1989 г. до снабдяването си с констативен нотариален акт № 196 от 21.05.2020г. на нотариус Б. Д.. Устанвено е, че с този КНА № 196 ответникът Х. М. е признат за собственик по давност на 4/5 ид. ч. от дворното място с площ от 1330 кв. м., съставляващо УПИ *-*,* в кв. 37 по ПУП на [населено място], ведно с 4/5 идеални части от построените в имота едноетажна масивна жилищна сграда с площ от 138 кв. м.; едноетажна масивна сграда - лятна кухня със застроена площ от 42,58 кв. м., едноетажна паянтова сграда със застроена площ от 36 кв. м. и едноетажна сграда - навес с оградни стени със застроена площ от 12 кв. м. и 36 кв. м. Впоследствие, на 21.05.2020г., ответникът Х. се е снабдил и с КНА № 197, дело №168 от 2020 г. на същия нотариус, с който е признат за собственик по дарение и давностно владение, на описаното по-горе дворно място и постройките в него, които е продал заедно със съпругата си Л. М. на сина си - ответника А. Х. С., с нотариален акт за покупко-продажба № 49, т. I, дело № 48 от 27.08.2020 г. на нотариус С. К.-Ч.. В първоинстанционното производство ищецът е дал обяснения по чл. 176 ГПК за това колко често е пребивавал в България и в процесния имот, за застрояването в него и лицата, които го обитават, вкл. и ищеца при временните си идвания. Отрича да е получавал сумата от 10 000 лв. от брат си. Подборно са описани и дадените от свидетелите И. К. и М. К., които са съответно първи братовчед и племенница на И. и Х., и живущи в съседство с процесния имот, и сочените от тях знания и възприятия за обстоятелства по ползването, застрояването на процесния имот и ползването му от ищеца и ответниците, и за отношенията между двамата братя. Подробно са описани и показанията на свидетелите Ю. и Д., живущи в селото, за същите обстоятелства.

Изложени са в установителната част на въззивното решение и показанията на разпитаните при новото въззивно разглеждане двама свидетели на ответниците, а именно свидетелите Ю. и Д., които освен сведения за начина на ползване на процесния имот и къщата в него, са дали и такива за направено плащане на пари от ответника Х. на брат му И./ищеца/ за дела на последния в имота- 10000 лв. според първия свидетел.

Предвид изложените по-горе обстоятелства, въззивният съд е формирал правните си изводи.

Приел е, че към 1998 г. ищецът е притежавал общо 5692,27/26600 кв. м. ид. ч. от процесния парцел /по дарение и наследство от родителите си/, или 21,40 % от правото на собственост върху парцел *-*,* в кв. 37 по плана на [населено място], както и 7/20 ид. ч. от сградите, изградени в имот пл.№* - масивна едноетажна жилищна сграда с площ 138,63 кв. м. и масивна стопанска сграда с площ 42,58 кв. м. Приел е, че не се установяват чрез пълно и главно доказване твърденията на ответниците Х. и Л., че са придобили по давност идеалните части на ищеца в резултат на непрекъснато владение повече от 30 години. Доколкото двамата братя и техният баща са били съсобственици в процесния парцел, съгласно задължителната съдебна практика, ответникът, макар и да е живял в имота повече от 30 години, има качеството на държател на идеалните части на останалите собственици. Същият е следвало по явен и недвусмислен начин да демонстрира пред останалите съсобственици - баща си и брат си, както и спрямо майката си и сестрите си, че е завладял техните идеални части от имота /дворно място и постройките в него/, само за себе си, като отблъсне владението на останалите съсобственици. В тази връзка въззивният съд е споделил доводите на районния съд, че извършваните от ответника Х. ремонти в сградата, както и пристрояването на допълнителна стая и баня, представляват действия по поддръжката на имота и създаването на съвременни удобства в него, като те, както и плащането на данъци, сами по себе си не сочат на завладяване на идеалните части на останалите собственици. Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки от съсобствениците може да си служи с общата вещ според предназначението й.

Съдът е счел за недоказани и твърденията на ответниците, че са уредили отношенията си с ищеца чрез заплащане на стойността на неговия дял от имота за сумата от 10 000 лв., поради което същият е знаел за намерението им да своят неговите идеални части. Показанията на свидетелките пред първата инстанция в тази насока, а имено, че са чули от ответниците за плащането на тази сума не следва да се кредитират, предвид обстоятелството, че тези свидетелки нямат непосредствени впечатления да уговорките между страните. Показанията на свидетелите пред въззивната инстанция, че преди повече от 10 г. ищецът лично е заявил, че ответникът му е изплатил дела му /св.Ю./, както и че вторият свидетел - Д., е присъствал на предаването на сумите, окръжният съд е счел за недопустими, предвид разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК, с оглед обстоятелството, че делото е върнато за ново разглеждане за установяване собствеността върху имот пл. №*, който е част от процесния имот, като свидетелите са били допуснати от съда единствено в тази връзка, а не за да допълват делото с допълнителни доказателства, за които вече им е била дадена възможност да ангажират свидетелски показания. Ето защо, въззивната инстанция е счела за оборена материалната доказателствена сила на констативен нотариален акт № 196 от 2020 г., посредством който ответникът Х. се легитимира като собственик по давност на 4/5 ид. ч. от процесното дворно място и сградите в него до размера на притежаваните от ищеца идеални части от имотите, посочени по - горе в изложението. По същата причина е оборена и доказателствената сила на КНА № 197 от 2020 г., съгласно който ответникът Х. се легитимира като изключителен собственик на дворното място и сградите в него на основание дарение и давност, до размера на идеалните части, притежавани от ищеца. Тъй като не са били собственици на притежаваните от ищеца идеални части от тези имоти /от цялото дворно място и от двете сгради в имот пл.№ *, както и от полумасивната сграда в имот пл.№ */, ответникът Х., както и неговата съпруга, не са ги прехвърлили на ответника А.. В заключение въззивният съд е приел, че установителният иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК е частично основателен, поради което следва да бъде уважен за вече посочените ид. части от парцела и сградите в него, като до същите размери акцесорното искане за отмяна на констативните нотариални актове е основателно и следва да бъде уважено. За разликата между идеалните части, за които искът е уважен до претендираните размери идеални части от процесния парцел, както и за двете сгради в имот пл.№* и за паянтовата сграда в имот пл.№* с площ от 36 кв. м., искът за собственост е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а за навеса в имот пл.№* искът следва да бъде отхвърлен изцяло, тъй като липсват доказателства да е придобит чрез дарение или наследство от ищеца. Макар и фактическите и крайните правни изводи на двете съдебни инстанции да съвпадат отчасти, с оглед прецизиране на диспозитива на съдебния акт обжалваното първоинстанционно решение е отменено изцяло, и е постановено ново, с което исковете са уважени съобразно приетото от въззивната инстанция да основателност на исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 537, ал. 2 ГПК до посочените по - горе идеални части.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС въпроси, както и по въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. Кои действия на съсобственика на недвижим имот, упражняващ фактическа власт върху съсобствения имот могат да бъдат квалифицирани като владелчески по отношение на идеалните части на останалите съсобственици и следва ли непременно този съсобственик да извършва действие по отблъскване владението на останалите съсобственици, ако съсобствениците фактически са демонстрирали с конклудентни действия, че са съгласни с осъщественото от съсобственика владение върху техните идеални части? Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 168 от 14.10.2023 г. по гр. дело № 4234/2022 г. на ВКС, І г. о. и решение № 50068 от 26.10.2023 г. по гр. дело № 3238/2022 г. на ВКС, ІІ г. о.;

2. Когато владението е предоставено от собственика и лицето, на което е предадено, извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота, като например пристрояване и надстрояване, такива действия могат ли да се квалифицират като владелчески, и ако те се възприемат от собственика, и той не се противопоставя, и не препятства в продължение на 10 години упражняването на фактическа власт, обосновават ли придобиване на имота по давност? Сочи се противоречие по въпроса с решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. дело № 619/2019 г. на ВКС, І г. о.;

3. Може ли заключването на имота и преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него да бъде действие по отблъскване на владението и изключва ли това действие възможността съсобствениците фактически да са разпределили съсобствените имоти и всеки да е започнал да владее за себе си имота, който фактически му е разпределен без кавги и разправии между тях. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. дело № 325/2020 г. на ВКС, І г. о., т. 1 от ПП-6-74 и ТР № 4/2012 г. на ОСГК.

В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени следните въпроси: 1. Когато по делото са налице доказателства относно площта на включен в УПИ поземлен имот като нотариален акт и заключение на вещо лице по приета СТЕ, а съдът е направил собствени изчисления, различни от посочените в документа за собственост и заключението на вещото лице, длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо не приема за вярна площта на имота посочена в СТЕ и нотариален акт, както и да мотивира собствените си изводи за квотите на собственост? Въпросът е изведен от посочената площ на пл. № * в н. а. № 188, т. І, дело № 346/89 г. – 745 кв. м., която не съответства на извода на въззивния съд, че е с площ от 798,03 кв. м.

2. Налице ли е влязло в сила съдебно решение по предявен положителен установителен иск за собственост с предмет идеални части от Урегулиран поземлен имот и идеални части от изградени в този УПИ постройки, по отношение претенциите върху постройките, при положение, че макар и при първото касационно обжалване касационната инстанция да не е дала указания за събиране на допълнителни доказателства по отношение спора за собственост върху сградите, в диспозитива на съдебното си решение е отменила изцяло решението на въззивната инстанция и е върнала делото за ново разглеждане? Въпросът е изведен от игнориране от въззивния съд като недопустими показанията на свидетелите, дадени при повторното разглеждане от въззивната инстанция, в които има твърдения, доказващи уреждане на отношенията между страните по делото относно жилищната сграда, поради разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК и указанията на ВКС за установяване собствеността само върху имот пл. № *.

Поставените три въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и първия въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване. Тази невъзможност следва и от тълкуването по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк. д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК („второто касационното обжалване не може да се допусне по същите правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация“), и при съобразяване на основанието, на което е било допуснато касационното обжалване в производството по гр. д.№ 1530/2020 г. на ВКС, І г. о. и отменено първото въззивно решение. С определението по чл. 288 ГПК по касационното производство по гр. д.№ 1530/2020 г. на ВКС, І г. о. (по което касатори пак са били ответниците), е прието, че касационното обжалване на първото въззивно решение не може да се допусне по поставените въпроси, относими към преценката на въззивния съд, че ответниците не са доказали да са придобили идеалните части в съсобствеността на ищеца, като е посочено и че изводите на въззивния съд в тази насока съответстват на практиката на ВКС. По тези изводи на въззивния съд не са дадени указания от ВКС с отменителното решение при новото въззивно разглеждане – нито за събиране на нови доказателства, нито по приложението на чл. 69, вр. чл. 79 ЗС, поради което поставените сега с касационната жалба въпроси, отнасящи се до владението и неговото доказване, не могат да обусловат допускане касационното обжалване по аргумент от чл. 295, ал. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено при условията на чл. 294 ГПК, като са предприети указаните от ВКС процесуални действия и са изложени мотивите на въззивния съд съобразно указанията, заради които е върнато делото за ново разглеждане, относно начина на формиране съсобствеността в процесния УПИ и дяловете на съсобствениците в този УПИ и съответно в построените върху него сгради. Несъгласието на касаторите с тези изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Същевременно и трите въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаещи твърдяното от ответниците владение идеалните части на ищеца като съсобственик, и първия въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - относно определените от въззивния съд дялове в съсобствеността, са израз на защитната теза на касаторите какви факти те считат, че са установени по делото и какви следва да са правните последици от това, фактически са тези въпроси и са относими към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК съобразно ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С това тълкувателно решение (т. 1) е изяснено, че материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Предвид изложеното, повдигнатите въпроси не могат да обосноват общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания по тях.

По двата въпроса, поставени в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен че нямат характер на правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК по гореизложеното, не е обоснована и специфичната предпоставка – не се сочи с какво произнасянето по въпросите би имало приносно значение в правоприлагането за точното прилагане на закона при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Общо формулираното твърдение на процесуалния представител на касатора, че въпросите са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според мотивите по т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не се констатират пороци на обжалваното ново въззивно решение в кръга на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които касационната инстанция следи служебно.

Касаторите нямат право на разноски, като дължат такива на ответника по касация И. С. М. за адвокатско възнаграждение от 1200 лв., превалутирана на 613,55 евро съгласно ЗВЕРБ, удостоверено с приложеният с отговора на касационната жалба договор с адв. И..

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Г. К. състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 359/12.05.2025 г., постановено по в. гр. дело № 578/2022 г. на Окръжен съд – Бургас.

ОСЪЖДА Х. С. М., Л. А. М. и А. Х. С. да заплатят на И. С. М., сумата 613,55 евро (равностойност на 1200 лв.) разноски за касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: