ОПРЕДЕЛЕНИЕ

гр. София, № 1847/23.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 417 по описа за 2026 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. К. В. и Р. К. В. срещу решение № 992 от 08.10.2025 г., постановено по в. т.д. № 1286/2025 г. по описа на Окръжен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 1103 от 29.03.2025 г., постановено по гр. д. № 10938/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. К. В. и Р. К. В. срещу „Ен Д. Т. ЕООД искове, както следва: 1) искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сумата от по 4 857, 27 евро, представляваща частично заявена претенция от вземане в пълен размер от 50 000 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължението за снабдяване с разрешение за строеж, дължима съгласно чл. 13, ал. 5 от договор, сключен на 29.10.2019 г.; 2) искове с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сумата от по 500 лв., представляваща частично заявена претенция от вземане в пълен размер от 6 042, 48 лв. – обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащането на неустойката за периода от 24.02.2023 г. до 28.08.2023 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторите считат, че въззивният съд не е съобразил, че вземането за неустойка възниква само при осъществяване на факта на неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, без да се изисква да се доказва вина на длъжника и настъпили вреди за кредитора. По делото е доказано, че ответникът не е изпълнил задължението си по сключения с ищеца договор за изработка да извърши действия по издаване на разрешение за строеж в срок от 18 месеца от неговото подписване, поради което дължи неустойка за това, която е изрично уговорена. Касаторите намират за неправилен извода на въззивния съд, че е налице забава на кредитора Р. В., който не е снабдил изпълнителя с пълномощно за представителство пред административните органи, тъй като наличието на такова пълномощно не е било необходимо за изпълнение на договорните задължения. Сочат, че на изпълнителя е оказвано съдействие от другия възложител И. В., което е било достатъчно, за да изпълни своите задължения. Заявяват, че от събраните по делото доказателства се установява, че изпълнителят не е предприел своевременно всички дължими действия, за да бъде одобрено изменението на подробния устройствен план за имота, в който е уговорено да се изгради жилищна сграда, и за снабдяване с разрешение за строеж, поради което следва да отговаря за допуснатата забава. Съдът не е отчел, че изпълнителят не е уведомил възложителите за наличието на обективни обстоятелства, препятстващи възможността му да изпълни в срок задълженията си. Не е съобразил и това, че в производството се установява, че изпълнителят е бил в неизпълнение на договорните си задължения още към 29.10.2020 г., защото към тази дата е липсвала заповед за изменение на подробния устройствен план за имота, поради което всички обстоятелства, на които той се позовава, за да се освободи от отговорност, са настъпили след като той вече е бил в забава.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите формулират пет въпроса, като се позовават на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържат и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по тази касационна жалба - „Ен Д. Т. ЕООД, е подал отговор, в който заявява, че тя е недопустима. Изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Другата касационна жалба е подадена от „Ен Д. Т. ЕООД, като с нея се обжалва решение № 992 от 08.10.2025 г., постановено по в. т.д. № 1286/2025 г. по описа на Окръжен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 1103 от 29.03.2025 г., постановено по гр. д. № 10938/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Ен Д. Т. ЕООД срещу И. К. В. и Р. К. В. насрещни искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на всеки от ответниците да заплати на ищеца сумата от по 5 112, 66 евро, представляваща частично заявена претенция от вземане в пълен размер от 21 320 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължението за сключване на окончателен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот, дължима за периода от 02.01.2021 г. до 06.12.2023 г., съгласно чл. 13, ал. 1 от договор, сключен на 29.10.2019 г.

В касационната жалба се заявява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че изводът на въззивния съд, че ищецът по насрещните искове, който е изпълнител по договора, не е изпълнил задължението за изготвяне на инвестиционен проект за възложения строеж, не отговаря на фактите, установени от показанията на разпитания свидетел Т. Х., които не са обсъдени в решението. От тях се доказва, че през месец юни 2020 г. са извършени действия по изготвяне на предварителна разработка за идеен проект от архитект, на който това е възложено от изпълнителя, както и че тази разработка е предоставена на възложителите по договора, които са я одобрили. Ето защо задължението на изпълнителя, с оглед на което става изискуемо това на възложителите за сключване на окончателен договор за учредяване право на строеж, е изпълнено. Въззивният съд не е съобразил, че в производството се установява, че възложителите, които са кредитори на задължението за изготвяне на инвестиционен проект на сградата, са имали такова поведение, което е попречило той да бъде съставен след одобряването на устройствения план. То се изразява в това, че те са отправили уведомление за разваляне на договора, без да е възникнало за тях правото за това, тъй като изпълнителят е предприел всички необходими действия, за да бъде изменен подробния устройствен план за недвижимия имот, в който е уговорено да се построи жилищната сграда. Касаторът заявява, че това тяхно поведение следва да се квалифицира като неоказване на съдействие и е основание да бъдат санкционирани с възникване на задължение за неустойка, уговорена в чл. 13, ал. 1 от договора.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „Ен Д. Т. ЕООД формулира четири въпроса, като поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответниците по тази касационна жалба - И. К. В. и Р. К. В., са подали отговор, в който правят възражение, че тя е депозирана извън установения в закона срок за обжалване. Изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационните жалби, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба на И. К. В. и Р. К. В. е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок и от надлежна страна. Във връзка с направеното от ответника по тази жалба възражение за нейната недопустимост трябва да се посочи, че тя е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване. При съобразяване на обстоятелствената част на исковата молба и заявения в нея петитум е видно, че предмет на разглеждане в производството са главни субективно съединени искове, предявени от И. К. В. и Р. К. В. срещу „Ен Д. Т. ЕООД, като техен предмет са вземанията на всяко от физическите лица към дружеството за неустойка в размер от по 4 857, 27 евро. Правопораждащият тези вземания факт е договор, който има елементи както на такъв за изработка, така и на предварителен договор за учредяване право на строеж. Този договор е сключен на едната страна от търговското дружество „Ен Д. Т. ЕООД, а на другата страна от физическите лица И. К. В. и Р. К. В.. От вида на договора и съдържанието на правата и задълженията, които възникват по него, се установява, че с него физическите лица целят да бъдат изградени самостоятелни обекти в жилищна сграда в собствения им поземлен имот срещу учредяване на право на строеж в полза на дружеството–изпълнител на строежа. В договора липсват уговорки, от които да може да се заключи, че възложеното строителство е свързано с извършвана от тези физически лица търговска или професионална дейност. По делото няма представени и никакви други доказателства за това. Ето защо трябва да се приеме, че при сключване на договора с търговеца тези физически лица са целели да задоволят свои лични потребности, което означава, че имат качеството на потребители съгласно легалната дефиниция на това понятие, дадена в § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. С оглед на това в случая приложение намира нормата на чл. 113 ГПК и делото, образувано по предявените от потребителите искове, трябва да се разгледа като гражданско по реда на общия исков ред. След като делото е гражданско на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение, което е постановено по него, ще подлежи на касационно обжалване само ако цената на иска, който е негов предмет, е над 5 000 лв. Всеки от субективно съединените главни искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойка е с цена над 5 000 лв., поради което постановеното по тях въззивно решение подлежи на касационно обжалване. Доколкото предявените в процеса искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва са акцесорни спрямо исковете за неустойка, решението на въззивния съд по тях също подлежи на обжалване. Това прави подадената от И. К. В. и Р. К. В. касационна жалба допустима.

Допустима е и касационната жалба на „Ен Д. Т. ЕООД. Срокът за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 283 ГПК за това дружество започва да тече на 14.10.2025 г., на която дата то му е връчено, и изтича на 14.11.2025 г. Установява се, че касационната жалба е подадена до съда в електронна форма на 14.11.2025 г., като е изпратена от жалбоподателя на адреса на електронната поща на Апелативен съд – Варна, който я препратил на компетентния да я администрира съд - Окръжен съд – Варна. Това като време е преди изтичане на срока за касационно обжалване, като в случая трябва да се приложи правилото на чл. 62, ал. 2 ГПК и да се приеме, че срокът е спазен с подаването на касационната жалба по електронен път и пред съд, различен от този, който е компетентен да я администрира. Ето защо възражението на ответниците по жалбата, че тя е просрочена, е неоснователно. Тази касационна жалба изхожда от надлежна страна и е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, като мотивите за това са същите, като изложените за другата от подадените жалби, тъй като и вземанията, които са предмет на насрещните искове, произтичат от същия договор, който е сключен на едната страна от физически лица, имащи качеството на потребители, които са ответници по тези искове.

За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд – Варна е приел, че предмет на разглеждане в производство са предявени от И. К. В. и Р. К. В. срещу „Ен Д. Т. ЕООД искове, както следва: - главни осъдителни искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сума в размер по 4 857, 27 евро, представляваща частично заявена претенция от вземане в пълен размер от 50 000 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължението на ответника да извърши действия по снабдяване с разрешение за строеж за уговорения обект, дължима съгласно чл. 13, ал. 5 от договор за проектиране и строителство на жилищна сграда срещу прехвърляне на право на строеж, сключен на 29.10.2019 г.; - акцесорни осъдителни искове с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците сумата от по 500 лв., представляваща частично заявена претенция от вземане в пълен размер от 6 042, 48 лв. – обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащането на неустойката по чл. 13, ал. 5 от договора за периода от 24.02.2023 г. до 28.08.2023 г. В процеса са предявени и насрещни искове от „Ен Д. Т. ЕООД срещу И. К. В. и Р. К. В. с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на всяко от физическите лица да заплати дружеството сумата от по 5 112, 66 евро, представляваща частично заявена претенция от вземане в пълен размер от 21 320 евро – неустойка за забавено изпълнение на задължението за сключване на окончателен договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот, дължима за периода от 02.01.2021 г. до 06.12.2023 г., съгласно чл. 13, ал. 1 от договор за проектиране и строителство на жилищна сграда срещу прехвърляне на право на строеж, сключен на 29.10.2019 г.

Въззивният съд е счел за доказано по делото, че между страните в производството е възникнало валидно облигационно отношение по сключен на 29.10.2019 г. договор. С него „Ен Д. Т. ЕООД, като изпълнител, се е задължил със собствени сили и средства да проектира и изгради жилищна сграда в недвижимия имот, притежаван от И. К. В. и Р. К. В., а последните, в качеството им на възложители, са поели задължение за насрещна престация, която се изразява в учредяване в полза на дружеството на право на строеж за построяването на отделни обекти в жилищната сграда. Съобразявайки постигнатите с договора уговорки, въззивният съд е приел, че определящо за изпълнение на всички задължения по договора е изменението на подробния устройствен план /ПУП/ за имота, в който ще се извършва строителството, по начин, че да позволява построяване на сграда с разгърната застроена площ от 2 900 кв. м. Задължението за извършване на действия по изменение на ПУП е поето от изпълнителя, като е уговорен едномесечен срок от подписване на договора, в който той следва да внесе предложение за това пред компетентния орган. Въззивният съд е намерил, че в съдържанието на сключения договор е постигнато съгласие, че в тежест на изпълнителя възникват и следните задължения, за които също е уговорен срок, в който трябва да бъдат изпълнени: - да изготви инвестиционен проект и ценообразуване, което да представи на собствениците в тримесечен срок от влизане в сила на ПУП; - да извърши действия по въвеждане на сградата в експлоатация в срок от 24 месеца от откриване на строителна площадка; - да извърши необходимите действия за издаване на разрешение за строеж за сградата, която е уговорено да се построи в имота на възложителите, в срок от 18 месеца от подписване на договора. В чл. 13, ал. 5 от договора страните са се съгласили, че при неизпълнение в срок на задължението за снабдяване с разрешение за строеж в тежест на изпълнителя възниква задължение за заплащане на неустойка. Съдът е отчел, че в чл. 10 от договора е уговорен и един общ краен срок за изпълнение на проекта, който е от 48 месеца от подписване на договора и не зависи от останалите срокове. Приел е за доказано по делото, че изпълнителят е извършил в срок действията по подаване на искане за изменение на ПУП пред компетентния орган. Въпреки че това искане изхожда от възложителите, той е счел, че то е съставено в резултат на действия на изпълнителя, защото той е осигурил изработването на необходимите документи към него, които са скица-приложение по чл. 135а ЗУТ и обяснителна разписка, които са изготвени по негово възлагане от арх. Т. Х.. Въззивният съд е счел за безспорно, че до изтичане на 18-месечния срок за изпълнение на задължението за снабдяване с разрешение за строеж не е имало влязла в сила заповед за изменение на ПУП, която е задължително условие за издаване на разрешението за строеж. Посочил е, че по делото се установява, че по време на провеждане на административната процедура по изменение на ПУП възложителят Р. К. В. не е предоставил на изпълнителя пълномощно за представителство пред съответните административни органи, което той се е задължил да направи с договора. Това действие е квалифицирано като такова по неоказване от възложителя на необходимото съдействие на изпълнителя, за да изпълни своите задължения, поради което представлява забава на кредитора. Доколкото забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на собствената му забава, то въззивният съд е заключил, че това е достатъчно основание, за да се приеме, че за изпълнителя не е възникнало задължение за заплащане на неустойка по чл. 13, ал. 5 от договора при неизпълнение в срок на задължението за снабдяване с разрешение за строеж. Освен това съдът е направил анализ на представените в производството доказателства за провеждането на административната процедура по изменението на ПУП и въз основа на тях е констатирал, че тя се е развила със забава и е приключила чак на 13.03.2023 г. На първо място, тази забава е в резултат на действията на административните органи, които са отговорни за съгласуването и одобряването на проекта за изменение на ПУП. Такъв орган е експертният съвет към общината, който е дал предписания, че за да бъде одобрено изменението, трябва да бъдат изместени електрически съоръжения, принадлежащи към електроразпределителната мрежа, което е наложило от изпълнителя да бъдат предприети допълнителни действия по провеждането на такава процедура, за което е било необходимо време. Друг орган, който е допуснал забава в процедурата, е Министерство на културата, който е следвало да съгласува проекта за изменение на ПУП, като това е станало със закъснение от 10 месеца. Нито необходимостта от предприемане на действия за преместване на електрическите съоръжения, нито забавата в съгласуването на проекта са в резултат на допуснати от изпълнителя пропуски в изготвения проект или нередовности в подадените от него искания и документи. Друга причина за забавата в процедурата за изменението на ПУП са действията на трети лица по подаване на възражения срещу одобрения проект за това, както и по подаване на жалба пред съда срещу издадената от главния архитект на [община] заповед за одобряване на изменението на ПУП. Тези действия отново не са свързани с някакво поведение на изпълнителя, като се установява, че той е предприел и нарочни действия за осъществяване на връзка с лицето, подало едно от възраженията, в резултат на които то е оттеглено. Предвид изложеното въззивният съд е заключил, че забавата при провеждане на процедурата по изменението на ПУП, която е довела до невъзможност за изпълнителя да изпълни в срок и всички останали свои задължения, които изискват да е налице влязла в сила заповед за одобряване на новия план, не се дължи на действия на изпълнителя, а на действия на компетентните административни органи и на трети лица, подали възражения и жалби. Въззивният съд е приел, че сроковете за изпълнение на задълженията, включително и крайният срок за извършване на всички възложени дейности, са уговорени в договора при допускане, че административните процедури ще се реализират при обичайната им продължителност. Посочил е, че страните са постигнали съгласие, че тези срокове спират да текат при обжалване на административни актове. С оглед на тези уговорки и предвид общото правило, че договорната отговорност се ангажира само за действия на длъжника, но не и за действия на трети лица, с които той не е договарял, съдът е заключил, че отговорността на изпълнителя за забавено изпълнение на задълженията му по договора може да възникне само ако то е в резултат на негови собствени действия, но не и на забавата в действията на администрацията, която не е причинена от неговото поведение. Доколкото в случая неизпълнението в срок на задължението за снабдяване с разрешение за строеж по отношение на сградата, чието изграждане е възложено с договора, се дължи на действия на администрацията, компетентна да проведе процедурата за изменение на ПУП, и на трети лица, а не на поведението на изпълнителя, то последният не отговаря за допуснатата забава и в негова тежест не възниква задължение за заплащане на неустойка по чл. 13, ал. 5 от договора на всеки от възложителите, което е основание за отхвърляне на предявените искове.

При разглеждането на насрещните искове въззивният съд е счел, че в договора е постигнато съгласие, че страните поемат задължение за сключване на окончателен договор, с който възложителите да учредят на изпълнителя право на строеж за изграждане на конкретни самостоятелни обекти в сградата, която е уговорено да се построи. Това задължение също е срочно, тъй като в чл. 5, ал. 1, т. 5 от договора е уговорен срок, в който следва да бъде изпълнено, който е едномесечен от съгласуването със собствениците на изготвения инвестиционен проект на сградата. В чл. 13, ал. 1 от договора страните са се съгласили, че при неговото неизпълнение в срок неизпраната страна дължи на изправната неустойка в размер на 20 евро на ден за всеки ден забава, но не повече от 50 000 евро. При тълкуване на волята на страните, изразена в тези клаузи от договора, въззивният съд е достигнал до извода, че изготвянето на инвестиционен проект, което изпълнителят се е задължил да направи, е условие за сключване на окончателен договор. Ето защо без такъв да бъде съставен това задължение не може да бъде изпълнено от възложителите и съответно не става изискуемо. Въззивният съд е посочил, че по делото не се твърди и не се доказва изпълнителят да е изготвил инвестиционен проект. Счел е, че от разменената между страните електронна кореспонденция се установява единствено, че те са обсъждали схеми на обектите, които обаче не представляват извадка от одобрен проект. Наред с това съдът е съобразил, че в ЗУТ и в подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане е предвидено, че инвестиционният проект се изготвя в съответствие с предвижданията на ПУП, които са задължителни, което означава, че изготвянето на инвестиционен проект изисква преди това да е приключила по окончателен начин процедурата за изменение на ПУП. Следователно в случая до одобряване на изменението на ПУП изпълнителят не е имал възможност изобщо да изпълни задължението си да изготви инвестиционен проект за строежа, който да представи на възложителите. След като такъв инвестиционен проект не е съставен до момента и не е представен на възложителите за одобрение, за последните не е започнал да тече предвиденият в договора едномесечен срок за изпълнение на задължението да сключат окончателен договор за учредяване право на строеж и те не са изпаднали в забава за неговото изпълнение. Предвид това в тяхна тежест не е възникнало задължение да заплатят неустойка за забава, уговорена в чл. 13, ал. 1 от договора, което е основание за отхвърляне на предявените насрещни искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както е счел и първоинстанционният съд.

По касационната жалба, подадена от И. К. В. и Р. К. В.:

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите И. К. В. и Р. К. В. се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулират следните пет въпроса: 1) В какъв обем при наличие на изрична клауза за неустойка съдът може да освободи изпълнителят от отговорност, когато не са настъпили обективни пречки за изпълнение, а неизпълнението се дължи изцяло на неговото забавяне, като кредиторът е дал дължимото съдействие?; 2) Приема ли се, че е налице забава, когато е уговорено изпълнението на задължението да бъде направено в срок, този срок е изтекъл, а длъжникът не е изпълнил, дори при евентуални административни затруднения, без обективни доказателства за невъзможност?; 3) Следва ли да се придава приоритет на защитата на кредитора при неизпълнение на двустранни договори за строителство в условията на дългогодишно бездействие на изпълнителя, независимо от опита му да се позове на форсмажорни/административни пречки, особено когато не са спазени формално изискванията за уведомяване и анексиране по договора?; 4) При двустранни договори за строителство, в които е уговорена неустойка за забава, и при липса на издадено разрешение за строеж в срок подлежи ли тя на санкциониране по аргумент „заобиколни“ административни или други процедури, когато възложителят (макар и един от собствениците) е предоставил всички необходими пълномощия, съдействие и е участвал активно в процедурите?.

От начина, по който са формулирани всички тези въпроси, е видно, че те не касаят тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът им изисква съобразяването на конкретни факти, на които се позовават страните и които са установени по делото от събраните доказателства. Ето защо нито един от тях няма характера на правен. Освен това от аргументацията към тези въпроси е видно, че с тях касаторът всъщност въвежда оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд, че е налице забава на кредитора с оглед поведението на един от възложителите по процесния договор да не предостави на изпълнителя пълномощно за представителство пред административните органи, която изключва дължимостта на претендираните неустойки, както и на извода, че неизпълнението в срок на задължението на изпълнителя да осигури издаването на разрешение за строеж се дължи на обективни обстоятелства, което също е основание да не бъде ангажирана договорната му отговорност за това. Следователно тези въпроси са от значение за правилността на обжалваното решение. Това означава, че те не отговарят на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, обжалвана от И. К. В. и Р. К. В..

Касаторите се позовават и на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържат, че възззивното решение е очевидно неправилно.

В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.

В изложението на основанията за достъп до касация не са изложени никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. Следователно не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 992 от 08.10.2025 г., постановено по в. т.д. № 1286/2025 г. по описа на Окръжен съд - Варна, в частта, обжалвана от И. К. В. и Р. К. В..

По касационната жалба, подадена от „Ен Д. Т. ЕООД:

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване „Ен Д. Т. ЕООД се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя четири въпроса.

Първият от тях е: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми?.

Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т. д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр. д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр. о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че въззивният съд не е обсъдил представените по делото доказателства, от които се установяват факти във връзка с изпълнението на задължението за изготвянето на инвестиционен проект за строежа от изпълнителя, което е от значение за настъпване на изискуемостта на задължението на възложителите да сключат окончателен договор за учредяване право на строеж, за неизпълнение на което се претендират неустойките по предявените насрещни искове. Касаторът не конкретизира какви точно доказателства не са обсъдени от съда. От мотивите на обжалвания акт е видно, че в него са анализирани събраните по делото доказателства, представляващи електронни документи от водена между страните електронна кореспонденция, като е направен извод, че от тях се установява единствено изготвянето и съгласуването между страните на схеми на обектите в жилищната сграда, чието изграждане е възложено с договора, които обаче не представляват извадка от одобрен инвестиционен проект. С оглед на това и доколкото самият изпълнител не твърди да е изготвил инвестиционен проект за процесния строеж, съдът е приел, че такъв липсва до момента и срокът за изпълнение на задължението на възложителите, което е обезпечено с претендираната неустойка за забава, изобщо не е започнал да тече. От обосновката към поставения процесуален въпрос е видно, че касаторът всъщност заявява несъгласие с посочения извод на съда, което представлява въвеждане на оплакване за неправилност на въззивното решение, но по него касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, и не е налице допълнителното основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Следващият въпрос, който касаторът формулира, е: Дължат ли страните добросъвестно изпълнение на поетите по договор задължения и постигането на тези реални цели, които са преследвали със сключването на договора?.

Този въпрос по никакъв начин не е обвързан от касатора с конкретно произнасяне на въззивния съд в обжалваното решение. Той е общ и хипотетичен, поради което няма значение за решаващите правни изводи на съда по основателността на предявените насрещни искове. Ето защо въпросът не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени и следните два въпроса: 1) С оглед факта, че ответникът Р. К. В. не е изпълнил задължението си да подпише пълномощно на изпълнителя, може ли да се приеме, че е оказал нужното съдействие за изпълнението на договора?; 2) С оглед факта, че „Ен Д. Т. ЕООД не е възложител по смисъла на закона, което следва от обстоятелствата по делото, може ли той и дължи ли той възлагането на изготвянето на инвестиционен проект и предвид факта, че за имота няма влязъл в сила ПУП-ПРЗ-РУП според предвижданията на договора?.

От начина, по който са формулирани въпросите, е видно, че не касаят тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът им изисква съобразяването на конкретни факти по делото, както и произнасянето по правилността на извода на въззивния съд, че не е настъпил падежът на задължението на възложителите по договора за изработка, чието неизпълнение е посочено като правопораждащ факт на предявените с насрещните искове вземания на изпълнителя за неустойка за забава. Ето защо те нямат характера на правни и са от значение за правилността на обжалваното решение. Това означава, че тези въпроси не отговарят на изискванията за осъществяване на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касаторът „Ен Д. Т. ЕООД също се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради неговата очевидна неправилност. В изложената аргументация той поддържа наличието на порока необоснованост, като заявява, че изводът на съда за това, че не е настъпил падежът на задължението на възложителите да сключат окончателен договор за учредяване право на строеж, не съответства на фактите, установени от събраните по делото доказателства, касаещи изготвянето на инвестиционен проект за строежа, което е от значение за началото на уговорения срок за изпълнение на посоченото задължение. Това нарушение на правилата на формалната логика обаче сочи на необоснованост на решението в проявната форма на порока, която представлява касационно основание за неговото обжалване като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на по-тежката форма на този порок, която се изисква съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Освен това то не може да се изведе само от мотивите на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат събраните в производството доказателства и да се прави извод за това какви обстоятелства се установяват от тях. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че той е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика, като е счел какви факти са доказани по делото и какво е тяхното значение за възникване и съществуване на вземанията, предмет на предявените в процеса насрещни искове. Следователно касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която са разгледани насрещните искове, не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 992 от 08.10.2025 г., постановено по в. т.д. № 1286/2025 г. по описа на Окръжен съд - Варна, и в частта, обжалвана от „Ен Д. Т. ЕООД.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 992 от 08.10.2025 г., постановено по в. т.д. № 1286/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.