ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1892гр. София, 25.06.2026 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 485 по описа за 2026г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби: 1/ Касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, представлявана от юрк. Н. Х. В., срещу решение № 287 от 20.11.2025г. по в. т.д. № 382/2025г. на Варненски апелативен съд, III състав в частта, с която е потвърдено решение № 244 от 10.06.2025г. по т. д. № 692/2023г. на Варненски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против М. Х. осъдителни искове на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на главница над сумата 86 056,52 лева до пълния претендиран размер 111 302,25 лева; възнаградителна лихва за периода 28.06.2021г. до 04.12.2023г. над сумата 15 160,29 лева до пълния претендиран размер 19 607,75 лева, както и обезщетение за забава за периода 28.07.2021г. до 04.12.2023г. за сумата 2 083,44 лева до пълния претендиран размер 2 355,85 лева; 2/ Касационна жалба на М. Х., гражданин на Обединено кралство Великобритания и С. Ирландия, представляван от особения представител адв. М. П. Н., срещу решение № 287 от 20.11.2025г. по в. т.д. № 382/ 2025г. на Варненски апелативен съд, III състав в частта, с която е потвърдено решение № 244 от 10.06.2025г. по т. д. № 692/2023г. на Варненски окръжен съд в частта, с която М. Х. е осъден на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата 86 056,52 лева, представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 25.02.2015г., ведно със законна лихва от подаване на исковата молба 34.12.2023г. до окончателното издължаване на сумата; сумата 15 160,29 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 28.06.2021г. до 04.12.2023г., както и сумата 2 083,44 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 28.07.2021г. до 04.12.2023г.

Касаторът-ищец „Банка ДСК“ АД поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага съображения, че чл. 10.2 от ОУ не е недействителна клауза, тъй като не противоречи на императивна правна норма. Навежда доводи, че капитализацията на лихви и анатоцизмът не са тъждествени понятия и следва да се вземе предвид, че лихвата представлява цената (възнаграждението), което се заплаща на банката за предоставените на кредитополучателя парични средства, докато анатоцизмът има характер на лихва за забава. Твърди, че уговорената в чл. 7 от договора за кредит възнаградителна лихва се дължи по силата на чл. 23, ал. 3 ЗКСД във вр. с чл. 24, ал. 2 ЗКСД, която стриктно отговаря на изискванията на Типовия договор. Счита, че капитализирането на начислената, но неизискуема възнаградителна лихва към непадeжираната главница представлява предварително уговорено условие по договора за кредит, като няма нормативна забрана за извършване на капитализиране на неплатени договорни лихви към главницата, поради което не представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Твърди, че лихвата представлява добавена стойност на капитала, който банката отчуждава за временно ползване, с оглед специфичния вид кредитиране с гратисен период. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че за да се ангажира произнасяне за присъждане на капитализираните лихви, претенцията следва да е отграничена в самостоятелен петитум, като сочи, че капитализирането не е самостоятелна искова претенция. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, вкл. предвид факта, че тази капитализация е предвидена в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието /обн. ДВ, бр. 33 от 30.04.2010г./, и сключен с банката - кредитор по реда на чл. 7 ЗКСД? Твърди, че по въпроса са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Следва ли натрупаната през гратисния период и капитализирана към главницата възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, да бъде отграничена и претендирана от кредитора-ищец в отделен самостоятелен петитум на исковата молба, за да дължи съдът произнасяне и за тази сума? Следва ли съдът да даде самостоятелни указания за уточняване на петитума, респ. допустимо ли е произнасяне с решението без наличие на нарочни указания за уточняване на петитума, в случай че натрупаната през гратисния период и капитализирана към главницата възнаградителна лихва по договор за кредит, сключен при условията на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, не е отграничена и претендирана от кредитора - ищец в отделен самостоятелен петитум на исковата молба? Твърди, че по въпросите е налице противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 08.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност? Твърди, че по въпроса е налице противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 08.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 324 от 22.04.2010г по гр. д. № 1413/2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на II т. о., решение № 247 от 11.01.2013г. по т. д. № 46/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 221 от 18.01.2013г. по т. д. №1270/2011 г. на ВКС, II т. о.

Ответникът по касационната жалба на касатора-ищец М. Х., представя отговор, с който я оспорва и излага съображения за нейната неоснователност.

Касаторът-ответник М. Х. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно. Излага съображения, че е нарушено изискването на чл. 18, ал. 3 ЗКСД, задължаващо банката преди сключване на договора да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита, тъй като към момента на подписване на процесния договор за кредит е липсвал съставен погасителен план. Навежда доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че основните условия по договора, относими към предоставяната финансова подкрепа и възнаградителната лихва на банката, са доведени до знанието па кредитополучателя посредством ясни уговорки в договора. Твърди, че нарушаването на чл. 17, ал. 4 и чл. 24, ал. 2 ЗКСД, както и на чл. 18, ал. 3 ЗКСД, води до недействителност на целия договор за кредит.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулира следния материалноправен въпрос: „Налице ли е пълна недействителност на процесния договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 25.02.2015г., предвиждащ погасяване на главницата чрез последователни вноски, да съдържа подробна разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент?“.

Ответникът по касационната жалба на касатора-ответник „Банка ДСК“ АД представя отговор, с който я оспорва и излага съображения за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че на 25.02.2015г. между „Банка ДСК“ АД и М. Х. е сключен договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД за сумата от 86 056,52 лева, предназначена за погасяване таксите за обучение на ответника, платими по сметка на учебното заведение, със задължение за връщане на сумата за времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност - гратисен период съгласно чл. 3 от договора. Установил е, че през гратисния период не се дължи плащане на главница и лихви, както и че е уговорена фиксирана възнаградителна лихва, която не може да надхвърля 7% годишно. Отчел е особеността на договорите, които се сключват по реда на ЗСКД, а именно, че съгласно чл. 7 ЗКСД се сключват по утвърден образец от министъра на образованието и науката и министъра на финансите, като целта е да се фиксират условията за отпускане на паричните суми, както и задължителното съдържание на договорите. С оглед на гореизложеното е приел, че правилата по ЗПК се явяват общи спрямо тези по ЗКСД и следва да се прилагат субсидиарно. Доколкото договорът за кредит е сключен с потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР на ЗЗП, е отчел, че следи служебно за наличието на неравноправни клаузи.

Въззивният съд е отхвърлил възражението на М. Х., че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита поради обстоятелството, че исковата молба е връчена на назначения особен представител на длъжника и съответно липсва надлежно уведомяване. Изложил е съображения, че връчването на особен представител на длъжника представлява надлежно уведомяване за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Приел е като неоснователно възражението на длъжника, че не са му били разяснени условията по договора за кредит, като е посочил, че последният е изготвен двуезично, включително и на езика на кредитополучателя, и е подписан от него. С оглед на това е счел, че кредитополучателят е бил информиран, че във всеки един момент след изтичане на гратисния период би могъл да се снабди с погасителен план, изготвен и наличен при банката – т. 16.2, б. „б“ от ОУ и т. 5 от договора. Изтъкнал е, че при неизпълнение на задължението по т. 16.1, б. „г“ на кредитополучателя да информира кредитодателя при промяна на местоживеенето си и електронната си поща, не може да се позовава на неизпълнение на задължението на кредитодателя да го снабди с погасителен план. Въззивният съд е приел, че не е налице нарушение на чл. 18, ал. 3 ЗКСД, доколкото посредством подписването на договора и ОУ към него кредитополучателят е получил необходимата правна рамка за условията по конкретния договор. Обсъдил е общата предвидимост и информираност, следваща и от типовия характер на този вид договори, с оглед на която за кредитополучателя е ясно, че изискуемостта на задълженията по кредита (главница и лихва) ще възникне след изтичане на гратисния период, въз основа на приет погасителен план, с който може да се снабди от кредитодателя след изтичане на този период. Решаващият съд е установил, че към датата на депозиране на исковата молба М. Х. е имал статут на продължително пребиваващ в Р. Б. със срок до 17.09.2024г., но въпреки това не е можело да бъде намерен на посочения от него адрес, а погасителният план е бил изготвен на 01.06.2021г. – след изтичане на гратисния период. Приел е, че не може да бъде изготвен погасителен план при сключване на договора за кредит с оглед целта на предоставяне на паричните средства и необходимостта от представяне на документи за размера на семестриалните такси.

Относно претенцията по чл. 10.2 от ОУ апелативният съд е приел, че не е сезиран със съответния петитум въпреки направеното уточнение на исковата молба от кредитора, поради което не е налице основание за присъждане в полза на ищеца на главница, представляваща капитализирана към редовна главница възнаградителна лихва, начислена в гратисния период. Въпреки това е намерил, че уговореното по чл. 10.2 от ОУ представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10 ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Изтъкнал е, че пряко противоречие със закона, а именно с чл. 26, ал. 1 и чл. 10, ал. 3 от ЗЗД по отношение капитализирани договорни лихви, само по себе си не засяга съществените реквизити на договора за кредит, поради което установената частична недействителност не може да изключи изцяло действието на договора по аргумент от чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Без да излага съображения дали вземането за възнаградителна лихва, начислена в гратисния период, е дължимо или не, е приел, че е обвързан от диспозитивното начало и не може да присъди нещо различно от заявената претенция. Отхвърлил е и доводите на кредитора, че за горепосоченото вземане е налице новация, като е приел, че не са налице предпоставките по чл. 107 ЗЗД – липсва нов съществен елемент в облигационното отношение. Посочил е, че наред с това, волята на съконтрахентите за новиране на част от задължението не може да се извежда по тълкувателен път, а следва да е ясно изразена. Счел е, че страната сама е ограничила вземането си до размера на законната лихва.

Въззивният съд е приел, че процесният договор за целеви кредит по Закон за кредитиране на студенти и докторанти е действителен и вземането по същия е изискуемо, а несъответствие на част от клаузите с императивни законови норми не може да доведе до нищожност на цялото договорно съглашение съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП, когато могат да бъдат заместени от повелителни разпоредби на закона или биха били сключени без недействителните им части.

Настоящият състав намира, че са налице основания за частично допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По касационната жалба на касатора-ищец „Банка ДСК“ АД:

Първият формулиран в изложението въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, но по отношение на него не е налице основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 324 от 18.11.2025г. по т. д. № 335/2025г. на ВКС, I т. о., както и цитираното в него решение № 66/29.07.2019г. по т. д. № 1504/2018г. на II т. о. на ВКС, според която уговорката в договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Прието е, че ЗКСД урежда правото на банката по време на гратисния период да начислява лихви, но никъде специалният закон не отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД, като при нарушаване на тази разпоредба би се стигнало и до нарушаване на чл. 24 ЗКСД, който сочи, че общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит, т. е. законът не допуска увеличаване на размера на главницата с капитализирани лихви, още повече върху същите да бъде начислявана и договорна лихва, при което размерът на последната неминуемо надхвърля законово определения максимум по чл. 20 ЗКСД. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно. Наличието на постоянна практика по формулирания въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, изключва и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият въпрос по начина, по който е формулиран, не съответства на мотивите на въззивния съд и на фактите по делото. Въззивният съд не е приел, че е налице нередовност на исковата молба, поради което поставеният втори подвъпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да се явява обуславящ изхода на делото. Решаващият извод на въззивния съд, че не следва да се присъди капитализирана към редовна главница възнаградителна лихва, начислена в гратисния период, е обоснован със съображения, че с оглед диспозитивното начало не може да присъди нещо различно от заявената претенция – в случая капитализираната лихва се е претендирала като незаплатена главница, а не като възнаградителна лихва за посочения период, т. е. е претендирана на различно основание. Поради това първият подвъпрос също не се явява обуславящ изхода на делото и не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Третият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях, е важен, но по отношение на него не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите и оплакванията на страните. Изводите, до които е достигнал, са резултат от самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, както и следствие от обсъждане на всички своевременно въведени от страните доводи и възражения. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове извод за наличие на твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

По касационната жалба на ответника М. Х.:

Поставеният от касатора въпрос се отнася до задължението на банката съобразно изискването на чл. 18, ал. 3 ЗКСД преди сключване на договора за кредит да уведоми кредитополучателя за основните условия по договора, относими към предоставяната финансова подкрепа и възнаградителната лихва на банката и в тази връзка договорът да съдържа подробна разбивка на всяка погасителна вноска. Този въпрос е релевантен, тъй като се явява обуславящ изводите на въззивния съд, поради което осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 66/29.07.2019г. по т. д. № 1504/2018г. на II т. о. на ВКС, решение № 5007 от 29.03.2024г. по т. д. № 1023/2022г. на ВКС, I т. о. и решение № 106 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021г. на ВКС, III г. о. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация в обжалваната от касатора – ответник част при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Касаторът-ответник М. Х. се представлява от назначен от съда особен представител, поради което на основание чл. 85, ал. 1, т. 5 ГПК не се дължи внасяне от него на държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 287 от 20.11.2025г. по в. т.д. № 382/2025г. на Варненски апелативен съд, III състав в частта, с която е потвърдено решение № 244 от 10.06.2025г. по т. д. № 692/2023г. на Варненски окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Банка ДСК“ АД против М. Х. осъдителни искове на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за заплащане на главница над сумата 86 056,52 лева до пълния претендиран размер 111 302,25 лева; възнаградителна лихва за периода 28.06.2021г. до 04.12.2023г. над сумата 15 160,29 лева до пълния претендиран размер 19 607,75 лева, както и обезщетение за забава за периода 28.07.2021г. до 04.12.2023г. за сумата 2 083,44 лева до пълния претендиран размер 2 355,85 лева

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 287 от 20.11.2025г. по в. т.д. № 382/ 2025г. на Варненски апелативен съд, III състав в частта, с която е потвърдено решение № 244 от 10.06.2025г. по т. д. № 692/2023г. на Варненски окръжен съд в частта, с която М. Х. е осъден на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата 86 056,52 лева, представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 25.02.2015г., ведно със законна лихва от подаване на исковата молба 34.12.2023г. до окончателното издължаване на сумата; сумата 15 160,29 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 28.06.2021г. до 04.12.2023г., сумата 2 083,44 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 28.07.2021г. до 04.12.2023г., както и в частта за разноските.

Делото да се докладва на Председателя на ІІ т. о. за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: