ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3532
гр. София, 26.06.2026 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1366/2026 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Л. Г., чрез адв. Б., против решение № 286 от 17.12.2025 г. по гр. д. № 339/2025 г. на Окръжен съд – Монтана.
Ответната страна В. В. Г., чрез адв. Б., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за недопустимост и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 206 от 16.06.2025 г. по гр. д. № 2347/2024 г. на Районен съд – Лом (РС – Лом), е постановено родителските права върху малолетното дете В. В. Г., [дата на раждане] да се упражняват от майката В. В. Г., определено е местоживеенето на детето да бъде при този родител, на адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] определен е режим на лични отношения на детето с неотглеждащия родител – бащата В. Л. Г. и последният е осъден да заплаща на детето В. В. Г. месечна издръжка в размер на 300 лв., а на детето Ц. В. Г., родено на .... г. месечна издръжка в размер на 270 лв., чрез тяхната майка и законен представител В. В. Г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпването на законово основание за изменение или прекратяване на издръжката като в тежест на ответника (бащата) е възложено плащането на дължимата държавна такса. Решението на първостепенния съд в частта, в която на майката В. В. Г. е предоставено упражняването на родителските права върху малолетното дете Ц. В. Г., определено е местоживеенето на детето при този родител, както и режима на лични контакти на детето с бащата В. Л. Г., не е обжалвано с въззивна жалба от този родител (ответника) и е влязло в сила. Въпреки това, с касационната жалба се оспорва произнасянето на въззивния съд, че родителските права и върху двете деца се предоставят за упражняване на майката, при нея е определено тяхното местоживеене, определен е режим на лични отношения на децата с бащата и той е осъден да им плаща месечна издръжка.
При служебна проверка допустимостта на касационното производство, настоящият състав на ВКС, III г. о., приема следното.
Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва постановения по делото резултат за предоставяне упражняването на родителските права върху малолетното дете Ц. В. Г. на неговата майка, при която е определено и местоживеенето на детето, както и режима на лични отношения на детето с бащата, поради липса на предмет на обжалване. Произнасянето в изложения смисъл е на първостепенния съд (РС – Лом), чието решение в тази му част не е било обжалвано от бащата В. Л. Б. и не е било предмет на въззивна проверка, съответно същото е влязло в сила. Предвид на това, касационната жалба в посочената част е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение в съответната му част.
Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че и двамата родители желаят да им бъдат предоставени за упражняване родителските права спрямо детето В., условията за живот в жилищата им са адекватни и подходящи за децата и същите притежават необходимия родителски капацитет. Посочил е, че детето В. се чувства добре в дома на баща си, както и че отношенията между страните са влошени, което обстоятелство влияе негативно на поведението и на самото дете. Приел е за необоснован изводът на първоинстанциония съд, че родителските права по отношение на момчето следва да се предоставят за упражняване от бащата, а тези по отношение на момичето – на майката и без да се изследва въпроса как ще се отрази това положение на отношенията между двете деца. Изразено е виждане, че желанието на детето безспорно следва да се взема предвид, но без да се отчита от първостепенния съд, възрастта на детето (на 7 г.), което е с психологическа обремененост вследствие отношенията между родителите си, а и желанието му следва да се прецени в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства по делото, като висшият критерий следва да бъде интересът на детето. Като е съобразил заключението на вещото лице, решаващият състав е формирал извод, че живеейки при баща си, при детето В. желанието да игнорира майка си и сестра си ще се засили, което ще повлияе негативно в отношението им към тях и съответно ще разруши създадената връзка. При позоваване на задължителните указания, дадени в ППВС № 1/74 г., относно съвместното живеене на децата при развод и предпоставките за разделянето им, второинстанционният съд е приел, че в случая доказателствата по делото не установяват важни причини за разделянето на децата. Изложил е съображения в обратния смисъл, а именно - че децата са на близка календарна възраст, налице са данни, че са привързани едно към друго и изпитват необходимост да са заедно. Децата са живели кратко време разделени, което обстоятелство е счетено, че не може да обуслови извод за създаване у всяко от тях на трайни навици и социални контакти, и че промяната би се отразила неблагоприятно на тяхното развитие. Направен е извод, че съгласно данните от социалните доклади и свидетелските показания, е налице родителски капацитет у всяка от страните по делото, както и привързаност към децата, и желание за отглеждането им и от двамата родители. В тази връзка е прието, че предвид възрастта на децата, липсата на важни обстоятелства, които налагат те да живеят разделени и желанието на майката да се грижи за тях, то и детето В. следва да се предостави за отглеждане на този родител. Отделно от изложеното, за неоснователни са намерени доводите на бащата, че в случая са налице такива обстоятелства, които обуславят разделянето на децата и това ще бъде в техен интерес (сочената липса на кръвна връзка и привързаността на децата към родителите, и в частност тази на детето В. към неговия баща). Решаващият състав е направил извод, че макар в действителност децата да са осиновени и те знаят за това, изложеното обстоятелство само по себе си не изключва близките отношения между тях. В тази си преценка съдът се е позовал на обясненията на майката, според която децата се възприемат като биологични брат и сестра, радват се, когато са заедно и страдат, когато се разделят. Относно твърдяната привързаност на детето В. към неговия баща, инстанцията по същество е приела, кредитирайки експертното заключение, събрано по делото, че тази привързаност е вследствие на въвличането на детето в нездравото взаимодействие между възрастните, което катализира потребност от заемане на страна с цел осигуряване на сигурност и стабилност, водено и от чувство за вина спрямо фигурата на бащата. Предоставяйки упражняването на родителските права върху малолетното дете В. на майката, съдът е определил такъв режим на лични контакти с бащата, който е съобразен с необходимостта и двете деца да се виждат и общуват с бащата пълноценно, а и с обстоятелството, че решението в частта досежно определения режим на лични контакти между бащата (като неотглеждащ родител) и другото дете – Ц., е влязло в сила. За неправилно е счетено първоинстанционното решение в частта на произнасяне относно дължимата издръжка от родител към дете (в частност, че в противоречие на закона районният съд не е определил размер на дължимата издръжка). С оглед предоставянето на родителските права спрямо двете деца за упражняване от майката В. Г., съдът е намерил, че бащата следва да им заплаща месечна издръжка. Съобразно данните и доказателствата за трудовите доходи на страните, възрастта на децата и техните нужди, нормата на чл. 142 СК, както и ПМС № 359/2024 г. (съгласно което минималната работна заплата е в размер на 1 077 лв. месечно), решаващият състав е приел, че за детето В. (по – голямото) необходимата месечна издръжка възлиза на 550 лв., в която ответникът следва да участва със сумата 300 лв., а ищцата със сумата 250 лв., като същата ще поеме и непосредствените грижи, свързани с отглеждането и възпитаването на детето. За издръжката на детето Ц. (по – малкото) е счетено, че са необходими средно месечно по 500 лв., като ответникът следва да участва със сумата 270 лв., а ищцата със сумата 230 лв., като същата ще поеме и непосредствените грижи по отглеждането и възпитаването на детето.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Горните въпроси са следните:
1. „Когато въззивният съд изменя решението на първоинстанционния съд за разделяне на децата между двамата родители и постанови упражняването на родителски права и местоживеенето на децата при единия родител, следва ли в решението си да изложи мотиви защо постановява в полза на единия родител, вместо другия?“;
2. „Може ли и с какви мерки при упражняването на родителските права и задължения, да се съхрани връзката родител-дете с цел преодоляване на родителското отчуждение?“;
3. „Колко време от времето на детето следва да се смята за достатъчно, то да прекарва с родителя си, за да се поддържа и развива нормална връзка дете-родител и за да е изпълнено позитивното задължение на държавата по чл. 8 ЕКПЧОС за да се гарантира правото на семеен живот на детето и всеки от родителите му?“;
4. „С оглед измененията на СК (ДВ. бр. 115/2025 г., в сила от 30.12.2025 г.) и най-добрия интерес на детето, може ли да се приложат актуалните разпоредби на СК, след като производството е започнало преди 30.12.2025 г.?“;
5. „Какви фактори трябва да съобрази решаващият съд за да разпореди практикуване на т. н. „споделено родителство“? Длъжен ли е въззивният съд, при установен висок родителски конфликт и нежелание за сътрудничество, служебно да изследва и мотивира защо режим на съвместно упражняване на родителски права е (или не е) в най-добрия интерес на детето, вместо автоматично да присъжда правата на единия родител? Ако родителите не живеят на едно място, какво разстояние между населените места на родителите би попречило да се постанови от съда съвместно упражняване на родителски права с оглед най-добрия интерес на детето?“.
Селектираното на касационната жалба се обосновава с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г., решение № 142 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 193/2020 г. на III г. о., решение № 192 от 03.04.2025 г. по гр. д. № 3567/2024 г. на III г. о., определение № 799 от 20.04.2023 г. по гр. д. № 4743/2022 г. на III г. о. (по първото питане). Останалите питания се поставят за разглеждане в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, макар да се твърди отклонение с практиката на ВКС, а именно: с решение № 146 от 18.07.2023 г. по гр. д. № 3794/2021 г. на IV г. о., решение № 142 от 06.10.2020 г. по гр. д. № 193/2020 г. на III г. о., решение № 22 от 06.07.2022 г. по гр. д. № 1241/2021 г. на IV г. о., решение № 102 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 4210/2018 г. на III г. о. решение № 30 от 27.01.2025 г. по гр. д. № 5157/2023 г. на III г. о., решение № 239 от 29.04.2025 г. по гр. д. № 2398/2024 г. на IV г. о. (по второто питане), решение № 50179 от 07.10.2022 г. по гр. д. № 1012/2022 г. на IV г. о., решение № 50079А от 24.07.2023 г. по гр. д. № 2778/2022 г. на III г. о., решение № 57 от 17.04.2019 г. по гр. д. № 1633/2018 г. на III г. о., решение № 22 от 06.07.2022 г. по гр. д. № 1241/2021 г. на IV г. о., решение № 74 от 07.04.2016 г. по гр. д. № 4369/2015 г. на IV г. о., определение № 2815 от 04.10.2023 г. по гр. д. № 2407/2023 г. на IV г. о., решение № 30 от 27.01.2025 г. по гр. д. № 5157/2023 г. на III г. о., решение № 363 от 01.09.2010 г. по гр. д. № 226/2010 г. на II г. о. (по третото питане).
Поддържа се и искане за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Поставените първи и пети въпрос в изложението са взаимосвързани и обобщено се отнасят до материалноправния въпрос за комплекса от предпоставки, които имат значение при произнасянето на съда по въпросите на кого да предостави упражняването на родителските права, съответно чие тяхно проявление може да обоснове разделяне на децата при спор за родителски права. Така обобщен въпросът удовлетворява обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за достъп до касация, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно да е разрешен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, вкл. задължителната такава, на която касаторът се позовава. Според установената съдебна практика (изразена в ППВС № 1/1974 г. и доразвита от ВКС в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК) решението за предоставяне упражняването на родителските права и произтичащите от това последици следва да се основава на интересите на децата, като такива обстоятелства са родителските качества, полагането на грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др., моралните качества на родителя, социалното обкръжение и битовите условия, възраст и пол на децата, привързаността между деца и родители и между децата, помощта на трети лица и др. В. съд подчертава, че решението на съда следва да се основава на обстоятелствата на конкретния случай в съвкупност, които могат да са от най-разнообразно естество. В съдебната практика е разяснено също така, че доколкото родителските качества и проявлението им имат най-голямо значение, а емоционалната връзка и изграденият родителски авторитет пред детето са резултат от проявлението на тези качества, то изборът на детето при кого предпочита да живее не следва да се игнорира от съда без състоятелни мотиви. В тази връзка относно значението на изрично заявената воля на детето и задължението на съда да се съобрази с тази воля, практиката е константна в разбирането си, че „мнението на близките и желанието на децата не са задължителни за съда; те се обсъждат наред с останалите обстоятелства и макар съдът да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и/или да има контакти с другия, във всички случаи следва да се зачете“. Обжалваното решение е постановено в съответствие с горните правни разрешения. Съдът е анализирал всички доказателства по делото, които са източник на данни за родителските, възпитателските и моралните качества на страните, като е преценил и интереса на децата. Решаващият състав е обосновал изводите си за предоставяне упражняването на родителските права спрямо ненавършилото пълнолетие дете (момчето) на майката, като е съобразил близката възраст на двете деца, психологическото и емоционално развитие на това дете, рискът от появата на родителско отчуждение към майката и такова към неговата сестра, материалните възможности и родителски капацитет на страните, както и изявеното от тях желание за отглеждането на децата. Ето защо по поставения въпрос липсват предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Следва да се посочи още, че съгласно последователната съдебна практика на ВКС, за да се постанови разделяне на децата между двамата родители при спор за родителски права, е необходимо да са налице сериозни причини, които съдът е длъжен във всеки един конкретен случай да изследва и да мотивира в решението си. В ППВС № 1/1974 г. и в решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК като примерни хипотези са посочени – голямата разлика във възрастта на децата, липса на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител, други обстоятелства от социален, здравословен, психологически характер и т. н. В тази връзка, отделното живеене на децата и предоставянето отглеждането и възпитанието на едни от децата при единия родител, а на други – при другия родител, не се изключва като разрешение в техен интерес, но налага изтъкването на сериозни причини. Преценката дали е в интерес на децата да живеят разделено следва да се реши при отчитане на конкретните, специфични с оглед възрастта на всяко от тях потребности и възможността те да бъдат задоволени от един от двамата родители. В случая въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика. При решаване на въпроса за предоставянето на родителски права на майката и определяне режима на лични отношения, решаващият състав е съобразил данните от събраните по делото доказателства и мотивирано е приел, че в случая липсват важни причини, обосноваващи разделянето на децата. От друга страна, съдът е взел предвид близката календарна възраст на децата, данните за привързаност между тях, както и че живеенето им разделени едно от друго е продължило кратко време, поради което промяната не би се отразила негативно върху тяхното развитие. Ето защо в случая преценката на въззивния съд за съвместното съжителство на децата е извършена при отчитане на конкретните и специфични за делото обстоятелства, поради което и по тази част от въпроса не може да се осъществи достъп до касация.
Неоснователно е искането за селектиране на касационната жалба и по втория въпрос. Същият е привързан към оплакванията на касатора, че въззивният съд не е постановил конкретни мерки за преодоляване на родителското отчуждение на детето В. от майка му, а вместо това е предоставил упражняването на родителските права на нея. Така поставен въпросът отразява становището на касатора за това на кого от двамата родители следва да се предостави упражняването на родителските права, като на практика изразява несъгласието му с изводите на съда по обжалваното решение. Противно на поддържаното от касатора, в последното е прието, че с оглед експертното заключение по делото, определянето на местоживеенето на детето В. при бащата би повлияло негативно в отношенията му с неговата майка и сестра, като би разрушило и създадената между тях връзка. Обоснован е и извода, че и двамата родители притежават родителски качества, привързаност към децата, както и желание за отглеждането им. Наличие на родителско отчуждение пък съставът на втората инстанция не е установил от данните по делото и затова съображения и доводи по този въпрос не са излагани в обжалвания съдебен акт. Ето защо, въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпроса, съответно правната му воля не е обусловена от това питане. Непоставянето на релевантен правен въпрос от значение за изхода по делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК.
Третото питане на жалбоподателя обобщено се отнася до критериите, които съдът е длъжен да съобрази при определяне режима на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права. Така поставен въпросът е релевантен, но по него не се открива поддържаното от страната противоречие с практиката на ВКС. По силата на указанията в раздел ІV от ППВС № 1/1974 г., съдилищата определят мерки за лични отношения между децата и родителя, на който не е предоставено упражняването на родителските права, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата. Трябва да се определят подходящи лични отношения между родителите и децата по такъв начин, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, като това може да става не само със свиждания, но и чрез по-продължителен личен контакт с родителя, при когото децата не живеят постоянно. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата. Съобразявайки именно тези разрешения, въззивният съд е определил такъв режим на лични отношения, който е съобразен с необходимостта и двете деца да контактуват с бащата пълноценно. Отчетено е и обстоятелството, че първоинстанционното решение в частта досежно определения режим на лични контакти между бащата (неотглеждащ родител) и другото дете Ц., като необжалвано, е влязло в сила. В тази връзка, противно на тезата на страната, въззивният съд не е определил ограничен режим на лични отношения с бащата. Предвид изложеното, в случая с обжалваното въззивно решение съдът е съобразил изцяло установената съдебна практика при определяне на режима на лични контакти на детето с неотглеждащия родител, поради което отсъства основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос.
Поставеният от жалбоподателя четвърти въпрос не е обуславящ изхода на делото и не реализира общо основание за достъп до касация. Въпросът е относим към приложимата редакция на материалния закон, която страната, с оглед формулировката на питането, не възприема. Следва да се посочи, че въззивното решение е постановено на 17.12.2025 г., преди влизане в сила на редакцията на закона – ДВ, бр. 115/2025 г., в сила от 30.12.2025 г., на която се позовава жалбоподателят, поради което въпросът за приложението на закон, който не е част от обективното право към момента на произнасянето на съда, не е разгледан. Дори при актуалната редакция на закона обаче водещ критерий при вземане на решение от съда е най - добрият интерес на детето, към който в случая се е придържал и второинстанционният съд, постановявайки решението си.
Предвид изложените решаващи мотиви, въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.
В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната с допустима жалба негова част.
При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 770 евро и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на В. Л. Б., вх. № 154 – 164 от 13.01.2026 г. по регистъра на Окръжен съд - Монтана, в частта й против решение № 286 от 17.12.2025 г. по гр. д. № 339/2025 г. на Окръжен съд – Монтана, с което „упражняването на родителските права върху малолетното дете Ц. В. Г. е предоставено на неговата майка В. В. Г., при която е определено и местоживеенето на детето, и е определен режим на лични отношения на детето Ц. В. Г. с бащата В. Л. Б.“ и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 286 от 17.12.2025 г. по гр. д. № 339/2025 г. на Окръжен съд – Монтана в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В. Л. Б., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], да заплати на В. В. Г., с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. ..., сумата от 770 (седемстотин и седемдесет) евро – разноски в касационното производство.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба и е прекратено производството по делото в посочената част може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.